Един актьор се продава, пренебрегвайки вкусовете и убежденията си. Романът за неговото падение е „Мефистофел“ (1936 г.) от Клаус Ман, който излиза в книжарниците от издателство „Кръг“.
Първият син на прочутия европейски интелектуалец Томас Ман, който е сред най-важните представители на немскоезичната литература на изгнанието, пише един от първите в света антинацистки романи. Неговият герой е актьорът Хендрик Хьофген, „едно същество покварено до дъното на душата си, символ на суетата и кариеризма, изобщо молиеровски образ“, както казва писателят и драматург Лион Фойхтвангер (автор на „Гоя, или Трудният път към прозрението“).
От провинциален актьор Хендрик става главен интендант на държавните театри, ползвайки се с благоволението на хитлеристката върхушка. За издигането си той използва всякакви средства – сплетничи, лицемерничи, мами и лъже. Превръща се в скрит Мефистофел. Макар да е напълно безчувствен, у него са останали две неща – страхът от обречената загуба на Третия райх и болезненото осъзнаване, че е станал палячо на нацистите. Заслужава ли си труда да се пише роман за такава фигура?
Клаус Ман отговаря сам в едно интервю: „Вместо характер у този Хендрик има само амбиция, суета, жажда за слава, инстинкт за действие. Той не е човек, само комедиант – символ на един напълно комедиантски, най-дълбоко лъжлив, измамнически режим. Артистът триумфира в държавата на лъжците и измамниците. „Мефистофел” е роман за една кариера в Третия райх.”
Макар авторът да уточнява в бележка накрая на романа и в интервюта, които дава след публикуването на „Мефистофел”, че изобразява типове герои, а не конкретни портрети, един от прототипите на Хендрик е ясен – неговият зет и съпруг на сестра му Ерика – Густав Грюндгенс. Осиновеният син на Грюндгенс издейства съдебна забрана за публикуване на романа след първото му издаване в Западна Германия от началото на 60-те. След седем години съдебни заседания Върховният съд забранява книгата. Тя продължава да излиза в Източна Германия и в чужбина и става бестселър. През 1981 г. забраната е отменена и романът е публикуван отново в Западна Германия.
Българският превод е на Никола Георгиев, последно публикуван през 1982-а, а корицата е на дизайнера Дамян Дамянов.
Клаус Ман (1906–1949) предизвиква обществен отзвук не само с творчеството си, но и със скандалния си личен живот – хомосексуалист, пристрастен към наркотиците, който има обтегнати отношения с баща си. В автобиографичната си книга „Повратната точка” той признава, че винаги е изпитвал комплекса на „бащината сянка върху моя път”. В младежкия си дневник пише: „аз трябва, трябва, трябва да стана прочут”.
От млад Клаус употребява наркотици, предимно опиати, към които по-късно се пристрастява. Дневниците му документират опит за инжектиране на морфин през 1933 г., когато Хитлер поема властта. След опиума писателят употребява евкодал и хероин, за да повиши творческата си енергия. Това е често срещана практика в литературните среди по онова време. Клаус Ман се подлага на рехабилитация в Будапеща и в санаториума „Килхберг“ в Швейцария. След 1936 г. употребата на наркотици и сексуалните му изяви по време на престоя му в Ню Йорк скандализират.
Клаус Ман е един от седемте писатели в прочутата фамилия, която само за две поколения дава – Томас, Хайнрих и Виктор Ман, и техните деца – Клаус, Ерика, Голо и Моника. Обучаван в частни училища, опознал Европа още от юношество, Клаус пише от шестнайсетгодишен. Със сестра си Ерика привличат внимание с екстравагантните си театрални постановки. Скиталчества из Европа от 1933 г. – Амстердам, Париж, Цюрих, Прага. Организира първото емигрантско литературно списание „Замлунг“, на което сътрудничат Ромен Ролан, Ърнест Хемингуей, Жак Кокто и други. Семейството му е лишено от германско поданство, което превръща Клаус Ман в деен противник на нацизма и Хитлер, когото нарича „дървеница“. Самоубива се в Кан след продължителна депресия през 1949 г. чрез сънотворни.
