През септември 1972г. в мъгливата северна пустош на остров Йоланд изчезва едно дете. Двайсет години майката копнее да узнае истината и се мъчи да удави болката в алкохола. Неочаквано се обажда баща ѝ, бивш моряк, останал да живее на острова. Получил е странна пратка по пощата, която може би ще помогне за разбулване на черната загадка. Изплува едно име, което островитяните мълвят с ужас. Нилс Кант – убиец, луд, демон, злокобен призрак от миналото... И започва напрегнато разследване с фалшиви следи и ненадейни обрати, преплетено с размисли за скръбта, за забравата и прошката.
Дебютният роман на нашумелия шведски писател Юхан Теорин - "В смутните часове по здрач", излиза у нас на 18 август.
"Микс от класическа криминална интрига, скандинавска митология и истории за призраци" – така описва книгите си за тайнствения остров Йоланд самият писател.
Юхан Теорин е роден през 1963 г. в Гьотеборг. Дебютният му роман, "В смутните часове по здрач", печели наградата на Шведската академия на криминалните автори за най-добър първи трилър през 2007 г., в резултат бива преведен на двайсет и пет езика, а през 2013 г. излиза и филм, базиран на книгата, под режисурата на Даниел Алфредсон. Вторият роман на Теорин носи заглавие „Най-тъмната стая“ и печели няколко престижни отличия: Най-добър шведски криминален роман на 2008 г., наградата Glass Key през 2009 г. и International Dagger Award за 2010 г., която се връчва от Британската асоциация на криминалните автори (CWA) на писатели, чиито творби са издадени на английски език.
Прочети откъс от "В смутните часове по здрач">>>
Какъв ли щеше да станеш, синко? Пожарникар, адвокат, учител?
По-късно през същия ден Юлия седна пред телевизора в тясната дневна на едностайния апартамент. Даваха научнопопулярен филм за пепелянките. Тя смени канала. Попадна на кулинарно предаване. Мъж и жена печаха месо. Тя го изгледа до края и отиде в кухнята да провери дали не е време да избърше праха от винените чаши в шкафа. Да, като ги вдигна срещу кухненската лампа, се виждаха дребни прашинки. Юлия ги извади и ги полира. Имаше двайсет и четири чаши за вино и ги редуваше. Всяка вечер изпиваше по две чаши червено вино, а понякога и три.
Вечерта, докато лежеше пред телевизора, облечена в единствената чиста блуза, която намери в гардероба, телефонът зазвъня от кухнята. При първия звук Юлия премига, но не помръдна от мястото си. Не, няма да се подчини. Не е длъжна да отговаря.
Телефонът продължи да звъни. Юлия реши, че не си е вкъщи. Излязла е по важна работа. И без да вдига глава, можеше да надникне през прозореца. Навън се виждаха само покривите на къщите, още незапалените улични лампи и върховете на дърветата, протягащи се над тях. Слънцето бе залязло, а небето бавно потъмняваше.
Телефонът продължаваше да звъни.
Спускаше се сумрак. Настъпиха смутните часове по здрач.
Телефонът не се отказваше.
Юлия не стана.
Апаратът млъкна. Светлината от уличните лампи заля асфалта.
Денят мина добре.
Не. Всъщност в живота й вече не съществуваха хубави дни. Просто някои се изнизваха по-бързо от други, но всички преминаваха в неизменна самота.
Едно дете би облекчило мъката й. Михаел искаше да родят братче или сестричка на Йенс, но Юлия се възпротиви. Не се чувстваше готова за второ дете и накрая Михаел се отказа.
Често, когато не отговаряше на повикванията, Юлия получаваше съобщение на секретаря като награда. Тази вечер, след като го изслуша, тя стана от леглото и побърза да вдигне слушалката, но оттам се чу само глухо пращене.
Юлия влезе в кухнята, отвори шкафа над хладилника и извади оттам дневната си дажба, която възлизаше на една бутилка червено вино.
В интерес на истината това беше втората й бутилка за днес. На обяд допи бутилката, която започна снощи.
Корковата тапа се откъсна шумно от гърлото. Юлия си наля в чаша и я пресуши на един дъх. Наля си пак.
По тялото й плъзна приятна топлина и чак сега Юлия успя да се обърне и да погледне през кухненския прозорец. Навън се беше стъмнило. Уличните лампи осветяваха няколко кръгли петна върху асфалта. Нищо не помръдваше. Но какво се спотайваше в сенките? Бе невъзможно да разбере.
Юлия обърна гръб на прозореца и пресуши втората чаша. Отпусна се. Разговорът със служителката от Здравноосигурителната каса я напрегна, но алкохолът успокои нервите й. Прецени, че заслужава трета чаша вино, но този път реши да я изпие на бавни глътки пред телевизора. Може да си пусне и някаква отпускаща музика, например Сати, да вземе приспивателно и да се унесе преди полунощ.
В жилището отново се разнесе телефонен звън. На третото прозвъняване Юлия седна в леглото с наведена глава. На петото стана, а след седмото вече беше в кухнята. Преди деветото вдигна слушалката.
– Ало – прошепна тя.
Отговори й тих, ясен глас:
– Юлия, ти ли си?
– Йерлоф? – попита тя. Отдавна не го наричаше „татко“.
– Да... аз съм.
Отново настъпи мълчание и тя отново притисна слушалката плътно до ухото си.
– Май... се сетих как може да е станало.
– Кое? – Юлия прикова поглед в стената. – Кое как да е станало?
– Ами онова... с Йенс.
Юлия се взираше като хипнотизирана в стената.
– Мъртъв ли е?
Чувстваше се като клиент в банка, който си е изтеглил листче с пореден номер. Някой ден ще извикат нейния номер, тя ще се приближи и ще й съобщят истината. И в съзнанието й отново се промъкнаха онези бели кости на морския бряг, макар да знаеше колко се боеше Йенс от водата.
– Юлия, едва ли има...
– Намерили ли са го? – прекъсна го тя.
– Не, но...__
Тя премига.
– Тогава защо ми звъниш?
– Никой не го е намерил. Аз обаче се...
– Ако не знаеш нищо, не ми се обаждай! – кресна тя и затръшна слушалката.
Затвори очи и постоя до телефона.
Листче с пореден номер, указващ мястото й в опашката с чакащи. Не, не днес. Юлия не искаше точно днес да намерят тялото на Йенс.
Седна до кухненската маса и обърна поглед към тъмнината навън. Не мислеше за нищо. Пак погледна телефона. Стана и се приближи до него в очакване той да звънне. Но апаратът мълчеше.
Правя го заради теб, Йенс.
Юлия вдигна слушалката, погледна бележката, залепена от години за белите кухненски плочки над кутията за хляб, и набра номера.
Баща й вдигна почти веднага.
– Да, моля.
– Аз съм – каза тя.
– А, Юлия...
След кратка пауза тя събра смелост.
– Не трябваше да ти затварям.
– Е, нищо, нищо...
– Не променям реалността, като се държа така.
– Да, вярно. Но понякога човек не мисли.
– Как е времето на Йоланд?
– Мрачно и студено. Днес не съм излизал.
Юлия си пое дъх.
– Защо ми се обади? – попита тя. – Случило ли се е нещо?
Той се позабави с отговора.
– Да... Случиха се някои неща, но не знам нищо повече.
Значи, колкото мен. Съжалявам, Йенс.
– Очаквах да ми кажеш нещо ново.
– Разсъждавах доста. Според мен може да се направи нещо – продължи Йерлоф.
– С каква цел?
– Да продължим напред. Можеш ли да дойдеш на острова?
– Кога?
– Скоро. Ще си ми нужна.
– Не мога да тръгна просто така – отвърна тя.
Всъщност какво й пречеше? Удължиха й болничния с няколко месеца.
– Поне ми кажи... за какво става дума – продължи тя. – Най‑общо.
Баща й помълча.
– Спомняш ли си с какво беше облечен тогава? – попита най‑сетне той.
Тогава.
– Да. – Онази сутрин тя помогна на Йенс да се облече и после осъзна, че го е облякла с летни дрехи, а вече е есен. – С жълти шорти и червена памучна блуза с щампа на комиксовия герой Фантома. Блузата преди я носеше братовчед му, но я подари на Йенс, след като му умаля. Такива щампи, от тънък найлон, се лепят съвсем лесно с ютия...
– Спомняш ли си какви обувки носеше?
– Сандали. Кафяви кожени сандали с черни гумени подметки. Каишката над десния палец на крака му се беше скъсала, а ремъците на левия сандал започваха да се разхлабват. Всяко лято ги кърпех.
– С бял конец ли?
– Да – машинално отговори Юлия и после се замисли. – Точно така, с бял конец. Защо питаш?
След няколко секунди Йерлоф отговори:
– В момента върху писалището ми стои стар десен детски сандал, закърпен с бял конец.
Юлия се олюля и се подпря на кухненския плот.
Йерлоф каза още нещо, но тя натисна вилката и гласът в слушалката заглъхна.
Хората от опашката се заредиха светкавично пред гишето и тя изтръпна в очакване съвсем скоро да извикат нейния номер.
„В смутните часове по здрач“ излиза на българския пазар на 18 август
Colibri, 18 лева
