Добър ден, бабо! Здравей, дядо! 
Как сте? Заедно ли сте? Добре ли сте, там, където сте? Цял живот работихте, сега почивате ли? 

  • Дизайнерите от „Alessa” с 3 предложения за новогодишен тоалет
  • Алена: В годината на Нептун ще осъзнаем грешките си (ВИДЕО)
  • Спенс: Тази Нова година ще бъда с най-малкия си син – така постанови съдът
  • Книга за любовта помага на млада жена да се пребори с множествената склероза
  • Любимите снимки на Вики Терзийска в Инстаграм: дъвки Love is от Истанбул
  • Защо трябва да добавите „нищо“ в желанията си за 2023 г.?
  • Малки разговори с деца: Защо Дядо Коледа НЕ съществува, но еленът му яде... кебапчета
  • Преяждане дебне отвсякъде! Как най-бързо да влезем във форма (ВИДЕО)
  • 418 501 души научиха от Ladyzone за смразяващата загуба на Иво Аръков
  • Любов, семейство, деца - големият хороскоп за януари 2023 г.

Не съм ходила на гробовете ви от години. Но наближава Коледа, а тогава всеки се прибира при близките си... Делят ме километри от скръбните могили пръст, които сега са ви домове. Не мога да понеса и сълзите в очите на мама, когато ходим на гробищата. Те не пресъхват, макар да минаха толкова години, откакто си отидохте. Родители не се прежалят, нали... Опитвам се да се държа като по-голямата в тези моменти. Да съм силна и сдържана. Да преливам пръстта с вино, без да го разреждам с моите сълзи. Но свещите обикновено гаснат. Нямам нужда да съм близо до студените мраморни паметници, от които ме гледат снимките ви, за да ви виждам и да си говоря с вас. Достатъчно ми е само да затворя очи.

Бабо...

Помня как ме посрещаше всеки следобед от училище? Прибирах се гладна, ленива, чантата с тежките учебници висеше на лактите ми. Обичах, когато ми вареше пилешка кашичка. Късаше и няколко домата от градината и ми ги нарязваше в чиния. Без зехтин, без балсамико, без кълнове от чия... Само слънце от градината и сок до лактите. Днес децата намират бележка в кухнята от работещата майка „Храната е в хладилника. Стопли си я“, след което пъхат чинията в микровълновата.

Аз обаче си имах теб, моята баба. Да си ме посрещне, да ме погали, да е омесила хляб и да е купила маршали и боза от сладкарницата. А обядът да е топъл. Като дланите ти.


Снимка: Симеон Аспарухов

Прези зимата пък се прибирах премръзнала след дългите пързалки с шейната. Тогава поставяше цепеница във фурната, отваряше вратичката и ме караше да протегна вкочанените си крака. Разтриваше ме със свинска мас и ракия, когато настинех. Гледах тъмната ти коса и ми приличаше на голяма, всичко знаеща чародейка, която може да гони лошите болести!

За зимата ми плетеше дебели, вълнени чорапи. Пред очите си ми и сега – с хурката, край печката на дърва. Вретеното танцуваше най-пъргавия танц между пръстите ти. Така и не се научих нито да преда, нито да плета. А в твоите ръце изглеждаше толкова лесно!

Тогава не харесвах тези чорапи – боцкаха ми, имаха неудобни ръбове. Сега какво ли не бих дала, за да ми подариш един чифт за Коледа!

Разменям парче от душата си, за да се прибера и ти пак да ме посрещаш. Пак всички да седнем около старата маса. Да ме погалиш отново и празничната заедност да ни топли повече от огъня в печката. Да укротиш всичките (модерни) паник атаки и фобии с тиха мъдрост и пилешка каша. Както само ти можеше.

Дядо...

Все още не съм срещнала човек с по-сини и добри очи от твоите. Вече никой не ходи и с кафяви шаячни панталони, няма и овчари, които да изкарват стадото си на паша. Само ти дядо, моят дядо!

Човекът, който винаги носеше две неща със себе си – джобен часовник и ножче.

С ножчето ни режеше ябълки на тънки парчета. Обелваше кората и махаше изгнилото. След това забождаше парчето на върха на острието и ни подаваше плода. Изтриваше острието в същите тези кафяви шаячни панталони и прибираше ножчето. Нашият момент. По пейката пробягва слънчево зайче, пада листо... Една ябълка, побрана на върха на ножа. Но всъщност две сърца, побрали се в една обич.

Снимка: Росица Николова

Би ли отворил и сега джобния си часовник? Само че не го навивай! Моля те, нека спре! Да спрат стрелките, да спре цялото това време. Да заспи в онзи момент, когато в студените зими около Коледа прекарваше поредица от нощи в кошарата, защото някоя овца раждаше. Не спеше, беше изморен, притесняваше се, ядосваше се, говореше им и ги милваше по муцуните... После донасяше малкото агънце край печката на старата къща. И си имахме истинско Рождество! В заедност, милост и грижа, да спре часовникът между тези секунди!

До близките ми, които вече са на небето...
Коледата ще е по-студена без вас. Ще запаля свещ. За да стопля... паметта!
 

Кой ще ви липсва най-много на празниците?