"Поща"-та на Чарлз Буковски е просто поредната наложена от обществото спирка за човека между две различни напивания. В пощата на Буковски нормалният човек е циничен импровизатор на сцената на живота всеки ден, за да изпълни очакванията, за да получи своя дял от баницата в размер на кофти заплата и кофти отношение.

За да получи всичко това, което превръща човека в мечтател и кръшкач едновременно, светец и аутсайдер. Просто защото ден след ден човек вижда как хората се променят, шефовете си остават, а институцията се поддържа по силата на собствената си нефункционалност.

Бягайки цял живот от социалната тематика, "Поща" е разрезът на доктор Буковски директно в американската мечта, която е мечта наистина, защото я има, докато не се събудиш. Когато се събудиш, трябва да ходиш да изиграеш отново ролята си на работа, в леглото, в обществото. До деня, в който се молиш единствено докато си миеш зъбите сутрин, те да не изпадат от устата ти. 

Алтер-егото на Буковски – Хенри Чинаски - толкова време е прекарал буден в реалността, че единственото, което му е останало е да пие и да залага. Може и в различен ред, въпросът е, че това е горивото му за следващите десетина часа, в които ще разнася пощата в студ и пек, въпреки откачените, порядъчните, депресираните, хипнотизираните, невротизираните, дефектно моделирани членове на обществото, техните зли кучета и кофти навици. 

"Поща" е точно това – като вестник за човешкото разнообразие и непрестанните опити на урбанизираните индивиди да получат своето място под слънцето. Ако са истински в ролята си, когато благоденствието дойде, вълкът няма да си смени нито козината, нито питието. Просто става по-циничен. И неусетно се превъплъщава в образа на аутсайдер от края на бара в заведението за ненормални.

За Чинаски спиралата от липса на пари и липса на жени се сменя с наличност на пари и жени, докато старите навици умират по-трудно от старите любовници, на чието погребение са трима души. Животът е едновременно луд и монотонен, едновременно вълнуващ и скучен, едновременно съществен и изпразнен от съдържание. Има от всичко за всеки, стига да имаш очите да го видиш.

В Чинаски няма нищо героично, нито нещо патетично и това е най-доброто, което може да се каже за него. Един обикновен човек, който търси думи за творбата на живота си, докато едновременно с това я полива с алкохол и накрая всичко пламва от паднала на пода цигара в пет и половина сутринта. Чинаски няма да спре, заради нещо такова, по скоро ще си налее още огнена вода, защото съществуването най-често е между абсолютния връх и тоталното дъно. Тъй като върхът изисква твърде много компромиси, дъното често изглежда по-вероятна опция. 

Върхът за Хенри Чинаски идва от красотата на творческата самодостатъчност, добрата потентност или от бърз кон на хиподрума. Чинаски е онова лице от тълпата, което не иска на всяка цена да бъде по телевизията, знае, че няма шанс за милионите, не иска да променя света, осъзнато плува по вълните на разбирането, че нещата няма как да се оправят, така че неговата лична борба е просто да бъде оставен на спокойствие да бъде себе си.