Япония, 1957 г. Родената по време на Втората световна война Наоко Накамура е едва на 17 години, когато дръзва да се опълчи на семейните традиции, отказвайки да сключи предварително уговорен брак с наследника на богата фамилия, който ще осигури просперитет и уважение на семейството ѝ. Отказът не е просто някаква детинска прищявка – той е породен от любовта, която невинната красавица питае към млад и доста дързък американски войник, когото тя нарича Хаджиме. Макар тази изпепеляваща любов, която Наоко изпитва към гайджина, да е споделена, между тях стои не само вековната японска традиция, но и американската администрация, която се отнася враждебно към победените във войната жители на Страната на изгряващото слънце.

След като извършва непростимо предателство към своята фамилия и разбира, че е бременна, героинята на Ана Джонс е прокудена от дома. За беда любимият ѝ трябва да замине на опасна мисия и изчезва. Търсещата отчаяно помощ Наоко се оказва впримчена в капан, от който изглежда, че няма спасение. Заедно с други момичета, белязани от греха, Наоко ще поведе борба за живота на децата, които японската нация не желае…

Историята на "Жената в бялото кимоно" е вдъхновена от действителни събития и лични разкази, включително от бащата на авторката. На младини, докато бил в Япония по време на службата си в американския флот, той се влюбил в красива японка, чието семейство дори го поканило на чай. Вместо да се впише в обстановката и да направи добро впечатление с познанията си по японски език, бащата на Ана Джонс не спазил необходимия етикет и бил определен като недостоен кандидат за ръката на своята любима.

Американката от словашки произход Ана Джонс е завършила международна журналистика и има дългогодишен опит в сферата на изкуството – като арт директор и като човек, управляващ собствен бизнес. След повече от 20 години в тези среди Ана Джонс решава да напише първата си книга –"Жената в бялото кимоно", преведена на повече от 10 езика.

Прочетете откъс от "Жената в бялото кимоно" от Ана Джонс, която излиза от издателство "Сиела" в превод от английски език на Надя Баева. 

Снимка: Сиела

Япония, 1957 г.

Баба често казва: „Тревогата кара малки неща да хвърлят голяма сянка“. Ами ако е нещо голямо? Сянката, надвиснала над мен, е плътна и чудовищна, почти жива.

Станала съм преди изгрев слънце да помогна на Окаасан, на майка, с приготвянето на закуската – бял ориз, риба на скара и супа мисо, – но не съм гладна. Стомахът ми е пре­пълнен с притеснение.

Почти на осемнайсет съм, а за утре е насрочена омиаи, уредената среща с брачен кандидат. 

Поне сега, когато американските идеали водят война с древната традиция, запознаването е единствената предре­шена част. Мой е изборът за кого ще се омъжа. Разбира се, да имаш избор и да ти позволят да го направиш, са две раз­лични неща. Това е предизвикателството ми. Едно от мно­гото пред мен.

Вземам чинията от ръцете на Окаасан, покланям се на баща си и брат си, когато влизат в стаята и обсъждат поли­тика. Предсказуем разговор, който преминава от Обедине­ните нации и независимостта на Япония към откъсването от Америка.

Баща ми е гладко избръснат, с късо подстригана коса – предпочитание, запазено от времето му в армията – и е об­лечен в тъмен костюм в западен стил, за да впечатлява чуж­дестранните търговци. Тъй като Таро е Ониисан, най-голе­мият брат, и работи с баща ни, той се облича и държи като него. Идеална имитация с изключение на острия език, който не сдържа, както е благоразумно.

– Наоко, скоро ще се срещнеш със Сатоши и ще подси­гуриш бъдещите ни печалби – самодоволно заявява Таро.

– Съдбата ви е съчетала – добавя баба, която влачи крака подире им. Тънките ѝ устни са извити в усмивка със затво­рена уста, което закръгля увисналите ѝ бузи.

Виждала бях Сатоши преди години, така че щях да раз­бера, ако съдбата имаше пръст. По-скоро бе принудително съчетаване, а къде отиваше бъдещото ми щастие? Любовта не се ли броеше? Поставям чаша пред баба и внимателно ѝ наливам чай.

– Но първо всички се съгласихте да срещнете моя избра­ник – усмихвам се и аз на свой ред със затворена уста.

Съчетаване със Сатоши е настоятелното „предложение“ на семейството ми.

Съчетаване с Хаджиме е моята дълбока надежда.

– От два стола човек се озовава на земята – изстрелва баба поговорка от изобилния си арсенал. Пуска ги като стре­ли, но вместо една, която лесно би се пречупила, ги праща в сноп по десет.

Стискам зъби и се приготвям за още, когато мама заста­ва помежду ни като щит.

– Мисля за утрешната среща с твоя Хаджиме да седнем в градината на чай, та да се поопознаем. Така ще е най-добре, нали?

И за да избегне въпросителния поглед на баща ми, мама намества кичур, изплъзнал се от кока ѝ.

Всичко у Окаасан е спретнато и красиво. Тя има стройна и изящна фигура и дълга коса с цвета на саждите, от които се прави туш Суми. Държи я прибрана в кок на тила си, при­боден с дълги нефритени фуркети.

Покланям ѝ се леко, благодарна за намесата ѝ. Преди войната да прекрати татковия бизнес с внос и износ, той бе владе­телят на империя, а в дома ни имаше многобройна прислуга, включително градинари. Сега вършим всичко сами. Животът ни, общо взето, е борба, както при всички други. И тъй, под­готвянето на градината изисква много работа. Това, че мама обявява как ще я използваме за нежеланото запознанство с Хаджиме, усмирява дискусиите за момента.

Окаасан знае какво е заложено тук. Може би всичко.

Бащата на Сатоши, влиятелен купувач от „Тошиба“, е най-важният клиент на баща ми. Това ме прави ценна стръв. Ако Сатоши налапа въдицата, семейството ми ще се радва на редовни печалби, които да намалят бремето ни. Ако отка­жа и стана причина за позор, той може да отхвърли семей­ния ни бизнес и да удвои товара ни.

Има само един изход.

Хаджиме трябва да е изряден за утрешното запознаване, за да бъде разглеждан като сносен избор, а Сатоши да ме обяви за неприемлива и да си намери друга. По този начин семейството му няма да изживее срам, а моето няма да стра­да от последствията. Фамилното ни богатство ще продължи да се възстановява, а аз ще имам брак, градящ се на любов.

Това е моят план.

В борбата между камъка и водата в крайна сметка побеж­дава водата. Тъй като нагласата на семейството ми наподобява камък, аз трябва да съм упорита като водата, та да я променя.

– Ще закъснея, Окаасан – казвам, като пренебрегвам стягането в гърдите си. – Тъй като ще пропусна заниманията по традиционни танци през следващите дни, трябва да остана след училище, за да репетирам с Кико.

Само наполовина лъжа е, защото това си е репетиция. Но вместо танци с Кико ще е подготовка с Хаджиме.

Кенджи, малкият ми брат, влетява в стаята и се приземя­ва с тупване върху възглавницата на пода, като кара съдовете да задрънчат и стряска баба. Той е на девет и е невероятно сладък. Има лъчезарни очи и дълги тъмни ресници, които използва умело, та всичко да му се размине, дори лошите обноски.

Поглеждам го строго. Кенджи ми се изплезва.

Когато всички сме вече налице, изричаме итадакима­су, „приемам с благодарност“, но главата ми остава сведе­на, защото моля за допълнителна благословия. Моля, нека утрешната среща мине гладко, та това, че Хаджиме не е от престижно семейство, да не посрами нашето и да не придаде допълнителна тежест на произхода на Сатоши.

Да, стомахът ми е кълбо от нерви, но затова пък сърцето ми е изпълнено с надежда.­