Да срещнеш първия тип сигурно е нещо, за което всяка жена мечтае. Обаче старите баби винаги казват, че си има подходящо време за всичко. Явно този път не уцелих. Кой би предположил колко голям проблем ще се окаже сбъдването на заветната мечта. Проблемът беше, че срещнах мъжа, за когото искам да се оженя... много преди да искам да се оженя. Представете си сладка романтична комедия, в която „... и заживели дълго и щастливо“ се случва доста преди края на филма, и нищо не го помрачава. Аз не бих искала да гледам този филм и бих си тръгнала преди да запалят светлините в киното с разочарование. Кои не обича тръпката от това да се случва нещо щуро и неочаквано.
Но да се върнем на моя случай. Той се казваше Иво. Самото ни запознанство бе идеално начало на една любов, която никога нямаше да свърши (или поне би трябвало). Имам една много луда приятелка, която веднъж ми каза, че довечера ще ходим на опера. Никога не бях ходила на опера, звучеше ми скучно и снобарско. Но отидох. Постарах се да изглеждам подобаващо за такова събитие и там срещнах мъжа, за когото дори не вярвах, че може да съществува. Беше различен от всички други мъже, които съм срещала. Звучи клиширано, но е самата истина, като се има предвид, че обикновено прекарвам края на седмицата в някое елитно нощно заведение, а края на вечерта заобиколена от куп пияни мъже, с които обръщаме поредните шотове... с последни сили. Приемах го за нормално. Мислех, че е редно това да ти се случва като си на 20, докато не срещнах Иво. Ако не бях отишла онази вечер всичко щеше да е много по-лесно. Щеше да е поредната вечер с огромно количество шотове и малко спомени. Но сега тези спомени никога няма да избледнеят.
Иво беше много красив. Това беше първото, което видях в него. Ама, наистина много красив. Имаше осанка, класа, стил. Не мога да опиша с думи, това което почувствах. Беше на 32 години, печелеше добре, беше учил много и пътуваше по целия свят. Е, не повярвах! Как беше възможно това! След операта, която беше невероятна,отидохме на вечеря с Иво и общите ни приятели, които ни запознаха. Не помня нищо друго от вечерта. Само него. За първи път ми се случва… оглупях. Цяла вечер стоях да го гледам и да го слушам. Изобщо не съм наивна и романтична… но си помислих, че мога да го правя цяла вечност. Боже, това вече съвсем не бях аз! Цяла вечер говорех само с него, забравих дори за приятелката си.
Нещата станаха. Започнахме да излизаме. Изпитах най-хубавото чувство в живота си и сега, само 2 месеца по-късно, то е просто спомен за мен. Защото не бяхме един за друг. Срещнах този, за когото винаги бях мечтала, но може би още не се бях превърнала в това, което мечтаех да се превърна. Той беше на друг етап от живота си. Живееше живот, за който аз още не бях готова. Беше видял много и вече бе един прекрасен мъж, достоен за уважение, в когото просто нямаше как да не се влюбиш.
В него имаше интелигентност, достойнство, доблест. Знам, че и той ме обичаше по някакъв начин… но просто нямаше как да стане. Аз бях на 20 и колкото и да го обичах, не беше времето да го срещна. Може би след няколко години щях да бъда достатъчно добра за него, но не и сега. Да, между нас имаше химия... но това се оказа достатъчно само за един месец. Мечтата ми се сгромоляса точно на рождения ми ден. Партито беше в един страхотен ресторант на приятел на Иво, и по тази причина дойдоха и всички негови приятели, с които се бях сближила. Останалите гости бяха старите ми приятели. Тази комбинация ме накара да приключа вечерта, плачейки в тоалетната, разочарована от най-хубавото нещо в живота ми.
Ние бяхме в различни светове и цяла вечер нищо не можа да промени това. Моите приятели се надпиваха с текила, качени върху столовете, в ритъма на последния чалга хит. Може би до скоро и аз бих правила това. В другия край на заведението неговите приятели пиеха вино и говореха за проблемите на последната държава, която бяха посетили. Двете половини на масата нямаше какво да си кажат. Тогава с Иво проведохме разговора, който назряваше от самото начало. Истината беше, че и аз нямах нищо общо с него и проблемът не беше в несъвместимостта на приятелите ни… просто когато бяхме заедно и аз, и той не можехме да бъдем докрай себе си. Имахме чувства един към друг, но и двамата виждахме, че така няма да стане. Аз исках да изживея много неща, които на него отдавна му се бяха случили и колкото и да му се възхищавах и да го обичах, част от мен искаше да пие текила с 20-годишните ми приятели, а не да слуша за глада в Африка. Може би още не. Готова бях да се променя заради него, може би и той би опитал, но нито аз можех да искам това от него, нито той от мен. Иво беше прекрасен такъв, какъвто беше и аз точно за това се влюбих в него. Беше мъж на място, който имаше кариера и нужда от уютен дом и семейство, а аз доскоро имах нужда само от резервация в любимия ми нощен клуб и някой отзивчив колега, от когото да препиша на изпита в университета.
Днес, месец след рожденния ден, който никога няма да забравя, все още мисля, че Иво е най-страхотният мъж, когото съм срещала. Сега сме само приятели, макар че това е много трудно и за двамата.Вярвам, че след време може би пътищата ни ще се срещнат отново. Или пък след години ще срещна някой друг Иво, за когото ще бъда готова и тогава “заживели дълго и щастливо” ще си е точно на мястото. Знам, че няма да е лесно, след като си срещнал най-доброто да се примириш с друго. Вече искам повече… от околните и най-вече от себе си. Всичко това дължа на един човек.
