Събудих се с обичайното чувство на нарастваща тежест. В осми месец ти се иска вече всичко да е приключило. Гаденето е изчезнало, но пък е отстъпило място на ужасните неописуемо изгарящи киселини. Но с усмивка успяваш да се успокоиш с мисълта – слава богу, още месец остава.
В този ден имах час за проследяване на тоновете на сърцето на очакваното от мен бебе. Така ми се наложи да преживея поредните абсурдни изпитания на живата реалност у нас.
В клиниката, чието име няма да спомена поради обясними морални причини, се сблъсках с няколко не до там приятни ситуации. Първо, след известен брой несполучливи опита да ми бъде отворено на позвъняванията, пред вратата на отделението, към което бях насочена, най-сетне се появи младо угрижено момиче, на което се наложи подробно да давам обяснения кой доктор ме изпраща, за колко часа, кога имам уговорена среща с него и т.н. Обясних й всичко любезно и ето, че
пристъпих през „вълшебния” праг
Представете си, обаче, след като младата служителка на отделението ме въведе в стаята за прегледа, какво бе учудването ми, когато влязох там?! На леглото, на което трябваше да ми бъде поставена апаратурата за прослушването на тоновете, ме очакваха... намачкан чаршаф и възглавница, чиято калъфка ми се стори, че вече бе използвана поне няколко пъти през същия ден (не ми се искаше и да си помислям дори, че не бе сменяна от няколко дни насам...). Е, не ми се влизаше в спор с никого в този момент, примирих се и легнах.
Момичето набързо преметна през кръста ми, забележете, някакви парцаливи коланчета, извадени сякаш от стар хавлиен халат, завързвайки ги така, че да прикрепват двете сферични апаратурки, положени върху корема ми. После, на зададения от мен въпрос колко ще трае процедурата, припряно ми отговори, че ще продължи около 10 минути и бързо изчезна от стаята.
Оказала се сама, имах време да проуча обстановката край себе си
Стаята бе чиста, с наскоро освежени бели стени. Беше тихо и спокойно. Единствено бързите и ритмични удари на малкото сърчице вътре в мен, вливаха в съзнанието ми безкрайно красиви мисли и чувства на възторг и вълнение пред величието на Живота.
Така, лежейки си, отпусната в блажено опиянение от мисли за моето бебе, изведнъж бях сепната от болезнените стонове на раждаща жена, идващи от съседната стая. Поне така си помислих за миг. Поуплаших се да не взема да стана косвен свидетел на раждане – до този момент не участвах в подобна ситуация, освен чрез великата илюзия на киното. Поуспокоих се, когато разбрах от дочутите думи на акушерката, че все още е рано за този момент.
Беше настъпила тишина, минутите минаваха,
гласът на жената ту избликваше в предродилни стенания, ту отново затихваше. Бяха минали повече от 20 минути. По едно време отново до мен долетя гласът на предполагаемата от мен акушерка: „Стига си викала, ще вземеш да си скъсаш нещо! Гледаш ме, ама мълчиш, не те знам, чуваш ли ме или не ме чуваш! Хайде по-тихо!” Тези думи, това отношение ме потресоха, малко поуплашиха. Жената наистина мълчеше, какво можеше да каже, разбирах я... А аз продължавах да лежа и да чакам някой да дойде и да ме освободи от коланите. Вече минутите ставаха 30.
През съзнанието ми мина мисълта, че съм забравена
Все пак имаха по-важни задачи.... Слава богу! Най-сетне момичето се появи. На думите ми, колко се бях притеснила да не са ме забравили, тя нищо не каза, само сръчно ме развърза, подаде ми резултата от изследването, записа на него името и термина ми и отново, както се бе появила, така и бързо изчезна от стаята.
Пък аз, макар и почувствала се малко позабравена, без никого да упреквам, си казах: В крайна сметка няма по-хубаво нещо от една усмивка! Е, аз не я получих от никого тук, но пък се усмихнах на себе си, усмихнах се на света с всичките му недостатъци и блага, на живота, с който сме дарени, на забързаните хора, всеки увлечен в своята вглъбена вселена, в своята делнична или възвишена цел, и най-вече – усмихнах се на онзи час, на онзи така очакван миг, който щеше да отбележи началото на най-щастливия ден от живота ми!
