Краят на октомври. Слънцето грее приветливо и усмихнато ме поздравява с щедрите си лъчи. Есента е топла, разкошна и празнично пъстра. Толкова е жизнерадостна, златисто засмяна и весела, че не мога да се въздържа и да не ви споделя за срещата си с него - слънчевото зайче на Есента.
Стъпвайки по засиялата под блясъка на слънцето есенна мозайка, се наслаждавах на танцуващите и падащи като огромни жълтици брезови листа.
Изневиделица към мен се втурна и ме прегърна палаво есенно слънчево зайче.
То се гушна гальовно в мен, погъделичка ме с опашчицата си и бързо-бързо се скри, още преди да кихна и да го уплаша.
Минах покрай царството на шишарките и боровите иглички. Огледах се наоколо, но него го нямаше. Приготвих една солетка за примамка и продължих да го търся.
Едва тук намерих следите му. Те се губеха по пътеката след отминалото лято. Лятото, което, знам, скоро пак ще се завърне.
Очарованият чаровник, Ваш Мишо :)
