Може би вече сте попадали в тези очи...

Снимка: Петя Чавдарова/Георги Вълчев
Снимка: nasa.gov



Може би сте прокарвали дебели дървени пръчици през дупките в тези възрастни уши. Изправяли сте гръбнака й, редили сте бели зъби в устата й и сте боядисвали корените в косите й, за да върнете десетилетията назад. Била ли е Тя някога млада изобщо?

Тя е от племето Коняк и портретът й е част от фотографския проект на двама млади артисти – Петя Чавдарова и Георги Вълчев. Преди година двамата заминават за Индия с мисията да запазят културата на племето Коняк, Нагаланд, запаметявайки лицата на неговите възрастни представители.  Това, което срещат там, надминава очакванията им и развива идеите им. „Арестува” мислите им с недовършена работа и ги печели завинаги...
Петя и Жоро заминават отново за Индия днес – 10 февруари, за да довършат започнатата работа. Но не и по този проект, не и по втората част от него – „младите”. Младите от племето Коняк ще пораснат преди да се срещнат с обектива на Петя и Жоро. А защо? Четете нататък...

Как започна всичко?

"Първо решихме, че ще пътуваме до Индия и след това започнахме да търсим какво точно ще ни бъде по пътя, какво точно ще направим и искахме темата да не е много експлоатирана, да не са правени много неща. Всеки се опитва да направи нещо, което не е правено, въпреки че такова вече няма. Просто малко по-непопулярни неща. Попаднахме на Нага племената и така се зароди идеята. Като цяло, отдалечеността на района, непопулярността му, това, че трудничко се стига, още повече ни привличаше, авантюристичният ни дух беше силно предизвикан", споделя Георги.

Предполагам, че сте се подготвили по-добре от хората, които просто отиват на екскурзия някъде, но, въпреки това, имаше ли нещо, за което въобще не бяхте подготвени и беше истински шок за вас?

"Имаше много такива неща. Ние сами си направихме цялото пътуване. Това не беше екскурзия по нито един параграф. Бяхме направили проучване за Нагаланд, за племената, доколкото е възможно, защото няма много информация. Въпреки това, когато отидохме там, се оказа много по-трудно отколкото си представяхме. Имахме големи проблеми с намирането на гид, с организацията, с намирането дори на хотелска стая. Въобще комуникацията ни с тези хора беше доста трудна. Те не говорят английски, въпреки че това е официалният език на щата. Те говорят техен диалект, който във всяко село е различен. Много пъти трябваше да намираме, освен нашия гид, който беше през цялото време с нас, по още един човек от всяко едно село, който да помага на нашия гид."

Нещото, което най-много изненадва и впечатлява Петя и Георги още с пристигането им в Индия, е модерността младите в племето Коняк. "Имахме представа за племето Коняк, за възрастните хора, техните обичаи, татуировки, пиърсинги, но това, което ни изненада, когато отидохме там, беше колко модерни са младите хора, колко се интересуват от Запада и Изтока, като под Изтока имам предвид предимно Южна Корея, а под Запада – Европа и Щатите. Те нямат нищо общо с това, което културно си представяте за Индия. Те са адски различни. Младите са „фешън” - имат модерни прически, момичетата са с високи токчета, дрехите им са като нашите. Това нещо много ни впечатли", споделя Георги.

"Това е всъщност нещото, което ни жегна и то роди желанието ни да се върнем и да направим втора част. Ние така го бяхме замислили", допълва Петя.

Докато двамата разказват за героите си и за всички хора, с които са се срещнали в Нагаланд и които остават все още непоказани, се връщам към портретите на Нея и Нейните съплеменници. Симпатични са ми. Някои изглеждат мили, други изглеждат тъжни, трети – страшни, но всички са интересни. Щастливи ли са?



"По-скоро бих ги нарекла смирени", казва Петя. "Те са едни много прилични християни, които постоянно ходят на църква. Посещението на църква е и най-социалното събитие. Върху това се фокусира животът, както и върху пребиваването."

"Искам да кажа нещо, което е важно да е ясно за тези фотографии. Те показват нашето отношение към тези хора, нашата гледна точка, това, което ние искаме да покажем. Имаше хора, които много добре ни приеха, други, които въобще не ни се зарадваха и трети, които искаха просто да се приключи всичко и да получат това, което искат да получат и това е. Тези усещания, за които ти говориш, които предават фотографиите, са нашите усещания, а не тяхното усещане за нас. Чухме много коментари, че изглеждат много романтично, те са последните ловци на глави и т.н. Това всъщност е много бледо като усещане там. Това е, което ние искахме да покажем", споделя Петя.

Петя и Георги искат да покажат и младите от Коняк, като продължение на проекта, като втора част – едновременно допълваща и самостоятелна. Но това няма да се случи... засега. И, както може би се досещате, причината за невъзможността е свързана с пари.

"В Нагаланд стандартът на живот е доста по-висок, в сравнение с всяка друга част на Индия. Общо взето е доста скъпо за нас, като бели туристи. Хотели, гидове, коли, шофьори – разликата е доста голяма", споделя Петя.

"Тази изложба, която виждате тук, е със старите хора от племето и ние сме ги снимали предимно в селата, където отсядахме при хора от селото. За изпълнението на втората част, за която си говорим, ще трябва да стоим доста повече време и то не по селата, а по градовете, където не можем да останем на гости у някого, трябва да ползваме хотели, а те са доста скъпи, в сравнение с други райони", допълва Георги. "Реализацията на втората част предполага по-различна организация, повече време и ще ни струва доста по-скъпо."

За да дадат шанс на идеята си, преди няколко седмици двамата фотографи стартират кампания в сайта за групове финансиране Indiegogo, с която се надяват да съберат необходимите им 18 000 долара, с които да могат да покрият всичките си разходи по пътуването и осъществяването на проекта, включително и таксите за платформата. За съжаление, само след няколко дни двамата осъзнават обречеността на кампанията си.

"След като направихме всичко както трябва, направихме по-голямо проучване и разбрахме, че каузи с цел нещо да се случи, а не продукт, който хората могат да си купят, биват подкрепяни само на локално ниво т.е. около 90% от хората, които правят такива кампании, са подкрепени от техни сънародници", обяснява Петя.

"Пропуснахме, преди да пуснем кампанията, да отчетем тези факти. Това е наша грешка в проучването. Два-три дни, след като я стартирахме, видяхме статистиките и си направихме тези изводи. Ние мислихме изцяло да я таргетираме извън България, защото знаехме, че тук подобен тип кампания е обречена. За съжаление, ние си мислехме, че няма значение откъде сме, а какво правим. Реално изложбата не е насочена към българи, тя е еднаква за българин, американец, канадец и т.н. Идеята ни би достигнала до всеки. Оказа се обаче, че такава е културата на тези кампании", разказва Георги.

"А защо българите не биха ни подкрепили? Просто не им пука. И на един американец не му пука, че двама българи са отишли на другия край на света за снимки. На локално ниво се случват нещата. Трябва нашите сънародници да ни помогнат. Да си кажат: "Йей, двама българи са направили нещо суперяко , дайте да ги подкрепим." Това не се случва. Ние не обвиняваме никого, просто продължаваме напред с това, което можем", споделя още Петя.  

Кампанията, с която младите творци събират пари за проекта си, все още е активна, но и двамата вече не се надяват, че ще съберат необходимата сума.

А защо да няма надежда за изкуството? Нали я има навсякъде? Всички социални кампании се основават на надеждата, призовават ни да вярваме в нея и да я подкрепяме. Може би проблемът е, че това не е социална кампания. Петя и Георги не искат да помогнат на никого, не искат да променят никого. Те искат да довършат проекта си, да покажат това, което са видели, за да остане, за да останат тези хора, за да ги има. За памет...

"Не се опитваме и не искаме да им помагаме. Те и не искат. Като цяло нямат нужда от помощ, те си живеят добре. Значимото за тях може би би било, че този документ остава. След като тези хора си отидат някой ден, ще си отидат и всички белези и спомени за отминалите племенни времена и това е нещото, което ще им остане. Малко проекти има правени за тях и нито един по този начин", обяснява Петя.



"Да уточним още, че туризмът и подпомагането играят много, много, много лоша роля. Стремежите на някои туристи и фотографи, на хора, които посещават подобни места, за да помагат на хората, давайки им пари, влияе лошо на икономиката и на съзнанието на хората. Ние се сблъскахме на меса с такова отношение, което се въртеше само около парите. В Нагаланд единственият сектор, който работи е туризмът. Те нямат индустрия, фермерство, земеделието е семейно, всеки си гледа за себе си. Нашият гид ни разказа случки, в които са ходили много богати туристи или фотографи с огромен бюджет за проектите си, които са плащали много пари на местните. Така наречената фото такса е нещо нормално. Пише го и в книгите. Да дадеш някаква малка сума пари, за да снимаш някого е нормално. Но се е случвало хора да дават по 50 по 100 долара, разполагайки с такива възможности. Това променя тези хора, които не са свикнали на това завъртане на пари. В Индия има схващане, че трябва да се пазариш за всичко, прието е така. Приятели са ни разказвали, че преди години цените са били много по-ниски. Реално продуктите и услугите са евтини, те няма защо да струват повече. Когато обаче пристигат руските туристи, които разполагат с много пари, и отношението им е такова, че отива да си купи сувенир и индиецът му казва, че иска за него 1000 рупип за нещо, което струва 150, руснакът, вместо да се пазари, му дава 1500 рупии, и е все едно „ето да видиш, че аз съм богат и ми е все тая, оправи си живота и т.н.” Това нещо съсипва много туризма и цялата нагласа", смята Георги.

След като няма да работят по втората част на "Портрет на Коняк", тогава какво ще правят Георги и Петя в Индия от днес?

"Става въпрос за театър и по-специално една форма на индийски театър, която произлиза от един о-в в Североизточна Индия, много интересен, защитена област от ЮНЕСКО. Културата е много богата на този остров и нашият проект е свързан точно с героите от този вид театър, който произлиза оттам", споделя Жоро.

"Това е театър, изцяло изпълняван от мъже, които живеят в манастир, който се нарича сатра. Те отиват там на около 14-15 години и остават до края на живота си. Нямат право да се женят, нямат право на семейство, нямат право дори на контакт с хора, които не са чисти. Момчето, с което ние комуникирахме, не може да вземе нещо от ръката ми. Трябва да го оставя някъде, за да го вземе той. През цялото време се занимават с музика, театър, танци, имат възможност да пътуват по света и да показват този тип театър, който е специфичен за щата и мястото, на което те се намират. Костюмите им са много пищни, използват много маски. Идеята ни беше да снимаме герои от драма, която те разиграват в жилищата, в които живеят – те представляват едни каменни стаи, килии. Започнахме го и ще отидем да го довършим. Имаме и други набелязани неща и места, на които не успяхме да отидем предния път. Общо взето цялото пътуване беше така – на дадено място разбирахме за следващото, на което трябва да отидем. Срещахме хора, които ни препоръчваха места", разказва Петя. "Аз се надявам сега пак да стане по същия начин. Защото ние правим проучване, но яките неща остават между всичко останало. Не искаме да ходим по туристически места. Надявам се отново да срещнем хора, които да ни отворят очите за места, за които не сме чели."

Вече очакваме да се завърнат, за да разкажат и покажат. За спомен и да има памет...

Можете да разгледате изложбата "Портрет на Коняк" в Галерия за фотография SYNTHESIS в София, бул."Васил Левски" 55, до ФотоСинтезис Арт Център.