Изкуството е в нея и тя не спира да го изразява. Виждали сме Ваня Щерева на много сцени – музикални, театрални, телевизионни, а от няколко години и на подиума на красотата. Актрисата, певица, писател и режисьор стои и зад „Хенд Мейд Фест”, където приложници предлагат ръчно изработени дрехи, бижута, декорации... Всеки път събитието е белязано с конкретна тема. В неделя приключи коледното издание. Всъщност, който е имал възможност да се докосне по-близо до Ваня Щерева, да прекрачи прага й и да попадне в нейния свят, знае че усета й към красивото винаги я е съпътствал. И към различното. За всичко това, както и за съкровените спомени от детството си, за дъщеря си Мила, за загубите и победите, и за идващите Коледни празници, разговаряме с Ваня Щерева.
Р.S. Не съм си позволявала досега да се изказвам накрая. Защото Ваня Щерева е важната. И наистина е така. Без да се прави на такава. Това е интервю, което се чете на един дъх. Толкова истина и мъдрост има в думите й. Благодаря, Ваня!
Ваня, защо остави встрани писането и се зае толкова сериозно с „Хенд Мейд Фест”, или греша и предстои нова твоя книга или сценарий за филм?
Не съм имала нищо важно за казване, не съм писала. Наясно съм, че от всички неща, с които се занимавам, писането е най-голямата ми сила. И че по всяко време мога да родя добър текст. Ама, ако не получа естествена необходимост да го напиша, ще е някакво насилено - вътре в мен, не като краен резултат. Пък на мен ми е по-приятно нещата да са честни. А и след два литературни конкурса, на които бях жури в последните години, и едни около 300 изчетени ръкописа, ужасно се уморих от цялата тази работа. Нямам нищо против всеки да е „писател“, те и социалните мрежи дадоха чудна сцена за изява. Но някак интуитивно се оттеглих – не ми се бута. Не ми се прави на всяка цена, предпочитам да наблюдавам отстрани. То нали има нужда и от читатели.
Фестивалът („Хенд Мейд Фест”, б. а.) заемаше цялото ми време, четири издания в годината, вече 5-6-7 години? Идея нямам колко станаха. Както и бижутата, които правя. Отскоро имам асистент, успях да организирам нещата така, че да не е необходимо непременно моето присъствие. Сега вече имам време, случиха се и теми, и новата книга сама се пише. Казва се „Още във вторник“ и ще излезе през март-април.
Абе сега се сещам, не е като да не съм писала съвсем. Заедно със Стайко Мурджев една пиеса написахме. „По-полека“ – спектакълът е с песни на Стефан Вълдобрев, коопродукция на Пловдивския и Младежкия театър, играе се от септември, стана мило представление. Три пъти го гледах и винаги плача на финалния монолог на едната героиня. Стайко го писа тоя монолог. Ама гледах леличките пред мен, и те плакаха. Значи всичко е наред. Иначе си е смешно през цялото време, да не давам грешни сигнали.
Всъщност какво е в състояние да те провокира, за да се захванеш с нещо ново?
Е, трябва да ми е интересно. И правилен момент трябва. Например, това с написването на пиесата се случи през 2017, ноември, точно бях излязла от „Биг Брадър“, главата ми беше далече от бижутата, не ми се връщаше при тях, даже имах чувството, че никога няма да се върна. Влади Люцканов се обади точно тогава и поиска да говорим за написване на някакво нещо, пък аз тия работи с: „Ела тука нещо да напишеш“ - ги ненавиждам. Много често ми отправят предложения за писане. Значи, мрем някой да ми каже: „Имам гениална идея тука за един сценарий, аре само да го напишеш.“ Само? Ами, то колко му е, ей са... Мерси. Бягам от такива работи. От учтивост се съгласих да се видим, Влади ми разказа лаконично, без завъртулки и високопарности, лекичко взех да се изкушавам заради Стефан Вълдобрев - обичам песните му. Запозна ме със Стайко, предложи заедно да го правим и взех, че казах „Да“. Давам си сметка, че ако ме беше случил в нормалния ми работен екшън, нямаше как да се навия. Така че, да, правилният момент и правилно поднесеното предложение имат огромно значение.
Правиш ли си равносметка на изминалото време – кога то е било най-щастливо за теб и защо?
Май не. Или поне не целенасочено. Винаги има моменти, за които в даден период от живота си, мислиш, че са най, най. Например до 2007-ма категорично твърдях, че най-голямата ми любов е бил еди кой си. Обаче след 2007-ма, името зад това определение се смени. То си седи и до днес и очаква трета смяна. Щастливите ми моменти са много, аз просто умея да бъда щастлива. Срещата ми с двете ми приятелки от по-ново време, Емилия и Надя, без които не си представям как би било, е нещо, което на първо четене ми излиза като важен момент.
Последното ми много щастливо събитие е новата песен на Мила Роберт (дъщеря й, б. а.) – „ТАКТ“, която излезе оня ден. И която тя написа по време на една неслучваща се любов. Но това, към което все още се връщам в мислите си с огромна носталгия, е престоят ми в един риалити формат, колкото и странно да звучи. Мисля, че това са най-щастливите ми два месеца. Там се сдружих с едни невероятни хора извън моя свят, които в реалността бих подминала пренебрежително. Рапър, футболист, бизнесмен, манекенка и силиконово момиче. Никакъв шанс. Днес, две години по-късно, ние продължаваме да се търсим, да се виждаме и да разчитаме един на друг. Там усетих, че ако се опиташ да излезеш извън своя балон, и да разбереш този отсреща, дето не прилича на теб, може да бъде много, много приятно. И че много често не си даваме шанс заради предразсъдъци.
А как приемаш загубите? За жалост скоро се раздели с преподавателя си Стефан Данаилов. Има ли нещо, което не си успяла да му кажеш, а много би искала?
Чакам с нетърпение тая 2019-а да си тръгне. По-лоша година не съм имала – три огромни загуби – майка ми, приятел и Стефан. Който май е единственият, с когото нямаме недоизказани неща. В последната година доста си говорихме, и всичко сме си казали. Това, че той е най-доброто нещо, което можеше да ми се случи в този живот, е ясно, нали? Сега знам, че искаш конкретики, и тръгнах да пиша, но изтрих. Като си помисля, че после в Гугъл ще ми се изплези името ми с две точки и малоумно заглавие от някоя от тези разказани случки, ми се повръща. Затова просто благодаря, че бяхме част от животите си с този толкова светъл човек.
Продължава >>
Мислила ли си с какви заблуди живеем, ние хората, и кои са истински важните и стойностни неща, на които би трябвало да се посветим?
Не съм мислила. Явно ще се наложи, за да отговоря на този въпрос. Може би най-голямата ни заблуда е, че светът се интересува от нашите заблуди. Иска тя да тръгне с него за ръка по „Раковска”. И целият свят да види, че са влюбени. Ми не, бате, светът не се интересува от твоето щастие. Даже няма да го забележи. Или, ако го забележи, ще го предаде натам изкривено, като клюка, ооо, знаеш ли, пък тая спи с тоя, лелеее... Няма да е: „О, колко се радвам, че тая с тоя се обичат, браво, браво!”
Относно стойностните неща – за всеки са различни. И няма нужда чак пък да се посвещаваме. Да сме честни е най-важното, към себе си, към чувствата си. Така автоматично ставаме честни и към другите.
Какви са отношенията ви с дъщеря ти Мила, съветваш ли я в избрания от нея път?
Е, тя ми е най-добрата приятелка. Даже ме е яд, че сме роднини. Ако не бяхме, щях да съм й най-големият фен. И повече щеше да ме слуша за творческите неща. Сега малко е такова, майката съветва детето, пък детето винаги ще избере да чуе всеки друг, не и майката. Какво ли не съм правила, когато искам нещо да стане на моето, подковавам приятелки, които тя харесва, деликатно някак си да й повлияят, абе, еквилибристики. Прозрачни номера.
Най-хубавото е, че като не ме послуша за някоя песен и клип (единствено по тези теми са ни споровете), много скоро след това идва на моето, ама вече сама си го е измислила. Много внимавам с мнението си и най-вече с тона, с който го изразявам, щото видях, че не работи. Мисля, че вече постигаме баланс, последната й песен „ТАКТ“ и видеото са първият й продукт, който харесвам изцяло. Вече ще й се доверявам повече. Както и тя на мен. Сега тя е на тръни, щото майката като издаде книгата, ще запише и песен. Много се срамува тя от това. Пратих й текста ми, два дни не го отвори, притеснявала се да не е много срамен. Извиках я и й го прочетох. Хареса го. После помоли тя да ми направи стайлинга за клипа. Разказа ми как си ме представя, същото, което и аз си представях. Абе, ще ни се получат нещата.
Какви са твоите най-топли спомени с Мила по Коледа? РАЗКАЖИ НЕЩО И ОТ ТВОЕТО ДЕТСТВО – ВЯРВАЛА ЛИ СИ В ДЯДО КОЛЕДА, ОПС – ДЯДО МРАЗ, КОЙ ПОДАРЪК ТИ Е БИЛ МНОГО СКЪП...
Коледата и Мила не ми вървят заедно. Баща й има голямо семейство и тя е винаги там. Аз съм си с приятелите. За моето детство... вярно, че съм от времето на Дядо Мраз. И разбирам, че това е коледно интервю, но не мога да извадя финтифлюшки и да възвеличая Коледата, която всъщност много обичам, но нямам спомен от прекомерно коледно щастие. Както и от подаръци.
Писала ли си писмо до Дядо Коледа?
Не съм, но оня ден една моя 17-годишна приятелка ми каза, че е написала и ми го разказа цялото. Понеже искала нов телефон, ама нямало да стане, докато не се счупи тоя, писала други работи. Много мило ми стана, и със сигурност ще напиша и аз. Къде да го сложа обаче, тази година не ми остана време за елха. Всъщност имам още малко време, ще отскоча за една елха.
А сега, ако трябва да напишеш писмо не до Дядо Коледа, до кого би било и какво би искала да му кажеш?
Каквото, на когото искам да кажа, обикновено го казвам. Нямам извънредни неща за казване. Бих написала писмо до 2020–та. То ще се състои само от благодарности. Защото вярвам в нея, че ще ги заслужи. Затова, предварително й благодаря.
