Светлана Дъбенска е учител със стаж повече от 18 г. Преподава в различни училища в община Карлово, като в момента е учител по български език и литература в ПГ "Ген. Владимир Заимов" в Сопот. Завършила е българска филология и има магистърска степен по старобългаристика. Харесва контакта с децата, счита и намира за прекрасно един учител да може и да вижда как променя духовния свят на учениците си. Пандемията от кронавирус, от своя страна, промени много в реалния свят и начините на преподаване бяха само едно от нещата. Виртуалното обучение ли е бъдещето и къде е мястото на страха на прага на 15 септември - разговаряме с майката и учителя Светлана Несторова.
Новата реалност промени работата ни, близостта с роднини, колеги и т.н., както и училището на децата. Как се промени твоята работа като учител?
В началото беше стресиращо. На всички колеги се наложи буквално за дни да се самообучат за това как се работи в електронна среда. Което се оказа нелека задача. Избор обаче нямахме. Трябваше да се справим. Мобилизирахме се. Нещата буквално се случиха за броени дни. Регистрации на учители, на ученици, създаване на виртуални класни стаи, създаване на електронни уроци и тестове... случи се. Истината обаче е, че всичко това имаше цена – стрес, тревоги, психическо изтощение, недоспиване и умора. Указанията валяха едно след друго. Комуникацията с родители и ученици течеше почти денонощно. Защото стресът беше и за тях. Бяхме от една страна на барикадата. Онова, което дистанционното обучение донесе в положителен аспект, е именно осъзнаването от страна на родители, ученици и учители, че в тази ситуация има само един възможен вариант нещата да се случат – да работим съвместно.
Тръгването на училище в присъствена форма доколко е рисков фактор за създаване на огнища от COVID-19? Ти самата страхуваш ли се?
Не, не се страхувам. По-скоро ме плаши възможността евентуално отново да се стигне до обучение в електронна среда. В опита си да съхраним физическото здраве, забравяме нещо много съществено – щетите, които дистанционното обучение и социалната изолация нанасят на всички нас. Ние сме социални същества. Комуникацията през устройство не е пълноценна. Тя е кастрирана от всичко, което живото общуване ни дава.
Има сериозно разделение между родителите – една част за ЗA, други твърдо ПРОТИВ присъствието на децата в училищата. Твоето мнение като майка и като учител какво е и еднакво ли мислят и „двете“?
О, да, и „двете” мислят еднакво! Категорично съм ЗА присъствено обучение. Като родител и като учител считам, че психическото здраве е не по-малко важно от физическото. А то би било застрашено, ако тази социална изолация продължи напред във времето. Което не значи, че не се тревожа за живота на децата и учениците си. Смятам обаче, че другото е не по-малко рисково и опасно.
Какво ново организира и планира за учениците си през новата учебна 2020-21?
Всъщност планирам да пробвам нов за мен начин на преподаване. Да провокирам децата да бъдат водещи в образователния процес, да разменим ролите си в известен смисъл. Нямам идея ще проработи ли, разбира се. Факт е, че старите методи не задържат задълго вниманието на децата. Тогава ни остава само едно – да търсим нови.
Наложи ли ти се ти самата да учиш нови неща как се работи виртуално, приложения и др, мина ли някакви курсове?
Да - на всички ни се наложи. Никога до момента не бях преподавала в електронна среда. Имам късмета да работя с колеги, които преподават компютърни науки и информационни технологии. Те бързо организираха вътрешноинституционални обучения, на които ни подготвиха за това как се работи с различните платформи. Беше забавно – сутрин обучаваш ученици, следобед обучават теб.
Какви са плюсовете и минусите на виртуалното обучение, според теб, за самите ученици и как да направим плюсовете повече?
Минусите, за съжаление, са много. Липсва живият контакт – реално нямам представа кой ученик до каква степен е ангажиран със случващо се в часа. Нямам реална обратна връзка. Резултатите от електронни тестове по очевидни причини не са обективни. Има и друго, което е много съществено. Преподаването през платформа е някак „стерилно”. Липсват закачките, шегите, забавните коментари, смехът... Виртуалните стаи бяха нетипично тихи. А това е тъжно. Плюсовете на виртуалното обучение са свързани с битови удобства – на децата не се налага да пътуват, могат да спят до по-късничко сутринта, могат да са „на училище”, лежащи в леглото. Истината обаче е, че на повечето от тях всичко това не донесе радост задълго. Още след първия месец започнаха да ни питат кога се връщаме в класните стаи.
Какво още може да се промени, за да е адекватно обучението в момента на създалата се ситуация и никой да не страда от това?
Труден въпрос. Няма общовалидно решение. Именно предвид ситуацията. Смятам, че за всяко училище, за всеки клас, за всяко дете дори трябва да се търси индивидуално решение. За всички нас ситуацията е прецедент. Няма проверени работещи механизми. Ще се учим в движение. Във всяко училище се обсъждат всякакви възможни варианти за разрешаване на възможните ситуации. Няма как обаче да предвидиш конкретна ситуация. Няма как да предвидиш дали едно теоретично решение ще проработи на практика.
Дали това е обучението на бъдещето и доколко за теб личният контакт е важен за качественото образование?
Смятам, че това е един от възможните варианти на обучение. Нищо обаче не може да замени присъственото обучение. И изминалата учебна година го доказа. Всички ние - и учители, и ученици, имаме нужда от живия контакт, а не от стерилното общуване през платформа. Имаме нужда да гледаме в очите си, да се докосваме, да се смеем един до друг, да плачем един до друг дори, да сме заедно.
Какво могат да направят самите родители за децата си превантивно, за да бъдат предстоящите есен и зима по-спокойни за всички?
Да не позволят да натоварят децата си със собствените си страхове. Да сведат до минимум негативните последици върху психиката им от случващото се. Да не оставят у тях усещането, че предстоят страшни, апокалиптични дни. Да ги убедят, че макар и малко по-различно, животът продължава да се случва. Че трябва да продължат да живеят пълноценно – да се забавляват, да се влюбват, да контактуват, да се развиват, да се наслаждават на живота и младостта си. Защото никой от нас не бива да забравя, че животът наистина се случва сега. И ако позволим на страховете за бъдещето да ни обземат, наистина изпускаме насладата от това „сега”. А това вече е страшно.
Актуалната тема следете и на btvnovinite.bg >>