Радина Боршош е само на 22 години, но вече има сериозни роли зад гърба си - в театъра, на големия и малкия екран. И новостите около нея валят. Сред горещите новини, които съпътстват настоящето й са, че стана част от трупата на Народния театър „Иван Вазов”, започна подготовката й за поредното превъплъщение на сцената, както и предстоящата премиера на филма „Рая на Данте”, където си партнира с Владимир Пенев и Гинка Станчева. В началото на актьорския й път, подплатен с талант, късмет, упоритост и чар, тя играе с известни имена в професията - Юлиан Вергов, Асен Блатечки, Теодора Духовникова, Иван Юруков, Александър Сано, Ани Пападопулу, Мария Стефанова, Елена Петрова, Дарин Ангелов...
Още в гимназията Радина прохожда в театралната школа на Малин Кръстев, в НАТФИЗ попада в класа на професор Стефан Данаилов. Филмите „Маймуна” и „Привличане” я изстреляха в киното, а от телевизията е позната със сериалите „Ние, нашите и вашите” и „Ягодова луна”. Сбъдна се и нейна голяма мечта, като ревностен почитател на творчеството на Пейо Яворов да участва в постановката „Когато гръм удари, как ехото заглъхва”. Радина има още предизвикателства, пред които се е изправяла и вероятно предстоят както в творчески, така и в личен план, защото е твърде млада.
Актрисата се съгласи да разкаже пред Ladyzone.bg за своя свят, в който със сигурност бушуват много страсти, изпълнен е с работа, любов, колебания, трудности и нови проекти.
Радина, в повече работа или почивка премина това лято за теб?
Често се връщам назад в изминалите месеци... В края на февруари бях на 10 дни от премиерата на „О, ти, която и да си” в Народен театър и изведнъж всичко спря. Извънредно положение, затворени театри, отпаднали представления, карантина, всичко, което познавах, исках и чаках остана на пауза като на филм. И после от средата на месец май се рестартира отначало - уникален театрален сезон. Не съм спирала да играя през летните месеци. Народният театър бързо се изправи на крака и предложи много нови форми на зрителите - сцена на открито „Зад театъра”, специални актьорски вечери, премиерни заглавия, спектакли на голяма сцена, но разбира се, в условията и изискванията на пандемията.
Първата ми премиера за тази година се случи след дългата изолация - Бойка Велкова, която е режисьор на спекакъла, възобнови работа по "О, ти която и да си" с още по-голям заряд, след прекъсването. Така започна лиричното пътуване към Вазов, който на въпрос - „кое е според вас шедьовърът на природата?”, отговоря - „хубавата жена”. Аз играя три от жените в живота му, като най-интересна от тях ми е неговата единствена законна съпруга - Атина Болярска.
Над всички тези емоции обаче беше голямото ни очакване да сме отново с публиката. Усещането беше различно - зрителите са с маски, през ред, на такова разстояние, което къса общата енергия в салона. Защото театърът е живо изкуство с колективна емоция, която свързва зрители и актьори. И все пак важното е, че хората се връщат в театъра. Двете представления на „Лисичета”, в края на август, бяха абсолютно продадени до последния билет. Във всяка нормална година това е времето, в което театрите почиват, а тази – 2020 г., се играеше юни, юли и август. Ето, че имахме и такова лято с театър, пълни салони, въпреки скептиците и мрачните прогнози. Освен представленията, успях за две седмици да отида и до нашето море.
Пандемичната обстановка повлия ли ти и как и какво следва сега като мислене по въпроса?
Сложна година, която ни показа, че много често събитията и плановете ни са извън нашия контрол. Срещнахме се очи в очи с невъзможното бъдеще. Мисля, че излязох променена от тази ситуация. Видях се без това, което обичам и искам да правя. Всъщност така естествено дойде и равносметката - какво имам и какво нямам в живота си. Моменти, в които съм щастлива в личното и малко пространство, без да съм трескава и търсеща навън. Всеки излезе различен от този период. Нашият ден вече е с маски, вадим от чантите дезинфектанти, мислим пътуванията си в граници. Изпитанието обаче не е приключило. Все още ни предстоят битките с нашите си демони и със заразата. Дано сме здрави!
Родена си на 31 декември - как приемаш края и началото?
Особен момент - само минута назад е 31 декември и си в старата година, а секунда напред вече си в бъдещето. Нещо свършва и започва друго. Краят е начало. Моята майка ми е разказвала, че в родилното са й предложили да ме запишат в документите не на 31 декември, когато съм се родила, а на 1 януари, за да не съм останела в старата година, но тя е отказала, защото моментът, в който човек се появява е неслучаен и не трябва да се променя. А иначе, защото ме питате за края и началото, винаги, когато започвам репетиция по нова пиеса, най-трудно е началото, когато се събираме и всичко започва от лист и текст на маса и после, когато кажем край - готови сме и ни предстои „най-страшния съд” - премиерата и първата среща със зрителите.
Вече си артист от трупата на Народния театър „Иван Вазов” - как посрещна новината за назначението си и вече част ли си от нова постановка там?
Преди три години беше първата ми роля в Народния театър, в „Лисичета”, бях още студентка, последваха „Три високи жени” и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва”. Много нови попълнения има в трупата и доста студенти са част от представления на Народния театър и това е огромен шанс и политика на директора на театъра - Мариус Донкин, който подава ръка и развива млади актьори. Всеки театър е едно театрално семейство. Да опознаеш хората, енергията на това място, да ти е мил дори въздухът. Когато вървя по коридорите и стигам до гримьорната на Стефан Данаилов, Наум Шопов, Велко Кънев, сцената на 4-я етаж е на името на Апостол Карамитев, легенди, които са оставили себе си на сцената. Стъпките на тези велики хора са там, след тях стъпват новите големи актьори, после пристъпват нови и нови, и така...
Приемствеността е най-важното нещо в това изкуство. Мастърът винаги ни обръщаше внимание на това - учеше ни, че тази професия е приемственост и уважение - да уважаваш и цениш тези преди теб и тези след теб, нищо не започва и не свършва с един човек. Затова той предаваше първият си урок с една традиция, която минаваше през всичките му класове - предаване на щафетата. Още в първите ни дни като новоприети студенти, целият клас бяхме на представление на абсолвентите му в Пловдив и след края на представлението той ни качи на сцената, и випуск 2016 предаде символично щафетата на випуск 2020 със специална церемония, пред пълната зала на театъра в Пловдив. Беше вълнуващо, беше урок! И е важно да си благодарен за такива моменти и за хората в живота си, които са повярвали в теб и са ти дали шанс. Много често си повтарям едни думи на моя учител Стефан Данаилов - „В живота винаги ще има някой, който ще иска да те смачка, но много повече хора ще срещнеш, които ще ти подадат ръка.”
Какво репетираш в момента?
Тръгнахме към една „Нова земя”. Преди дни започнахме репетиции на голяма сцена в Народния театър, спектакъл по мотиви от романа на Иван Вазов. Екипът отново е невероятен - режисьор е Бина Харалампиева, с която имам щастието да работя за трети път, драматургичният текст е на Юрий Дачев, а Иван Юруков е в главната роля на Найден Стремски, героят на новото време, време, разкъсвано от подем и противоречия. Това са първите години след Освобождението до онзи вик - „Да живей Съединението!”. Вазов го описва като „вълшебно знаме”, под което се е събрал целият народ. И сега, като разчитаме текста си, мисля много за това, което ни се случва днес. Разделението - съединението, омразата - любовта, героизмът – предателството, защото онези хора, сме ние днес. Минали са 135 години, но дали сме се променили?! Защото когато идва свободата, освен еуфория, тя носи и страдание, и разочарование. Представям си го като ситуацията, когато дълго си бил на тъмно и като ти блесне слънцето, очите започват да те болят, защото не са свикнали със светлината. „Нова земя” на голяма сцена в Народния театър ще е постановка, която търси отговорите - кои сме били и какви сме днес? Предстои ни много работа.
Кога е премиерата на новия филм с твое участие „Рая на Данте” и какво партньорство имаше с Гинка Станчева и Владимир Пенев?
Очаквам с нетърпение премиерата на „Рая на Данте”, излизането на филма се забави заради кризата с коронавируса, но в такава ситуация са повечето кинопроекти. Цялата световна индустрия бавно влиза в ритъм, киносалоните все още не се посещават масово. Дано скоро филмът да стигне до публиката. Снимахме „Рая на Данте” с особена вглъбеност и отдаденост. А самата история откъсва от монотонния ритъм и те вкарва в реалност, където отмъщението се изправя срещу обич, а прошката лекува наранените сърца. Но голямата новина за „Рая на Данте” е, че филмът беше селектиран за тазгодишното издание на фестивала „Златна Роза” във Варна. Пожелавам на добър час на целия ни екип при първата среща с публиката и филмовата общност.
Кой провокира в теб желанието да си на сцена и как се озова в школата на Малин Кръстев?
Бях в гимназията, когато се явих на изпит за школата на Малин Кръстев. Треперех и бях толкова неуверена. Но Малин умее да пали в сърцата на младите хора любов към театъра. От него научих страшно много. Учеше ни да наблюдаваме непрекъснато живота и хората около нас. Давам си сметка, че без него щях да съм съвсем различна и неподготвена за сцената. Защото това е една особена нагласа как да съществуваш в театъра, в изкуството и когато избираш този път, трябва да избереш и как искаш да го извървиш. Бях чела преди време биографичната книга на Даян Кийтън и тя разказва за Уди Алън - как за него няма „най-добър” в изкуството - няма най-добър режисьор, най-добър филм, или актьор, защото изкуството не е баскетболен мач, в който този с най-много точки става шампион. Знаете ли как е реагирал Уди Алън като разбрал, че филмът му има „Оскар”, просто е кимнал и отишъл да си пише сценария за нов филм с репликата: „Хората казват, че съм на седмото небе. Не съм на никакво небе”... И продължил да си работи. Много ми харесва философията на Уди Алън как да мислиш и съществуваш в изкуството. Нещо което ме кара да отивам отвъд границите си, отвъд суетата и надпреварата.
В НАТФИЗ имаш шанс да си ученичка на Стефан Данаилов. Какви бяха отношенията ви и какво, казано от него, винаги ще помниш за ролите и за живота?
Възможността да се уча от проф. Стефан Данаилов и той да постави първите ми стъпки на сцената е нещо невероятно за мен. Мастера беше необятна личност, до която имах щастието да се докосна. Нашият випуск 2020 завърши следването си в ужасната ситуация около пандемията. Така ми се искаше, когато стигна до този момент Мастъра да е на сцената и да ми връчи дипломата, но това за съжаление не се сбъдна, той не доживя да ни види дипломирани. Той искаше ние, последният му клас, да се дипломираме с комедията, която не е слизала от световните сцени - „Слуга на двама господари” на Карло Голдони. Това беше неговият последен избор за неговия клас. Толкова се вълнуваше, беше направил разпределението на ролите, избираше музика, постави и две от действията. Искаше грандиозно, пъстро, завладяващо представление с много смях и настроение за зрителите. Това беше и последната роля, по която работих с проф. Стефан Данаилов - Беатриче от „Слуга на двама господари”, и затова ми е особено скъпа. Героинята ми се преоблича и временно се представя за мъж. Започнахме да репетираме и след известно време той ми казва - „Ясно е, че ти мъж не може да бъдеш, няма нищо мъжествено в теб, ще сменим задачата - играй женствен господин”. Последните му думи и актьорски задачи към мен бяха по този образ и затова винаги го нося в мислите си, въпреки че постановката не се осъществи.
Учила ли си се от всеки, с който си била на сцена или пред камера?
Има толкова невероятни професионалисти и в киното, и в театъра - актьори, режисьори, оператори, сценографи, колеги, които са ми дали много и за които мога да говоря с часове. Всяка нова среща ме променя и развива. Но моя път сега започва и тепърва ще уча от големите в това изкуство.
Разкажи за твоето семейство и кои са били най-трудните ти моменти?
Родителите ми са се разделили, когато съм била съвсем малка, нямам ярки спомени от този период. Но въпреки това мога да кажа, че имах щастливо детство. Важен човек за мен през тези година е моят дядо Владимир, който винаги е подкрепял всичките ми изяви още от детската градина, от първите стихчета в училище. Беше и на първите ми театрални премиери, помня как се вълнуваше на първата прожекция на „Маймуна”. Семейството е най-ценното, което можем да имаме.
С какво един мъж може да завладее сърцето ти и има ли такъв до теб сега?
Винаги ми е трудно да отговарям на подобни въпроси. Все едно да дам рецепта - ако мъжът прави това и това, тогава има шанс да завладее сърцето ми. Но то не става по правила и рецепти. Става неочаквано и без предизвестие. Да, има човек до мен и съм щастлива с тази любов.
Как се отдаваш на приятелствата и кои остават ценни за теб?
Имам си три, много близки приятелки от НАТФИЗ. Ние сме великолепната четворка. С тези момичета мога да отида и на края на света. Сега не можем да се виждаме така често както когато следвахме, всяка тръгна по своя професионален път, но си оставаме заедно. Искам да ги запазя в живота си завинаги. Всеки нов етап отваря сърцето ми за нови приятелства - колегите в театъра, след снимките на филмова продукция, а други са до мен още от времето в школата на Малин Кръстев. Не мога без приятелите. Те ми дават сила и любов.
А ролите?
Харесвам всичките си героини дотук. Когато започна работа по нов образ, тръгвам внимателно и предпазливо, все едно се срещам с непозната. Постепенно свиквам с тази героиня, започвам да я разбирам и усещам докато не станем един човек. Променям се напълно като репетирам, в мен тръгва процес, който не спира - може да е тих, друг път мъчителен, а понякога си е направо взривоопасен.
Вярваш ли, че „любовта ще спаси света”?
Ние се движим от любов. Носим я в сърцата си, дишаме я, преживяваме я. Понякога я нямаме и страдаме, друг път я губим или пренебрегваме. Както се казваше в един прекрасен български филм - „Всичко е любов”, а спасението на света е нещо голямо и сложно и за него пак ще ви отговоря с филмово заглавие - „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”.
2020 г. беше година на изпитание за всички, какво си пожелаваш?
Сцената ми дава свобода на изразяване, да търся и преоткривам. Там няма граници. Това задължава и изисква непрекъснато, но не трябва да се отказваш. Ден след ден - катериш сцената, после слизаш и отново, колкото и да е трудно. Аз съм вечният оптимист и вярвам, че след дъжда винаги изгрява слънце!
