През 1989 г. България бе земетресение, мина през надеждата и обезкуражаване, за да се появи слънчева светлина. Като гледам страната сега, си мисля за младите хора и различния свят, в който живеят. Виждам в тях силата, която винаги съм харесвала в българите. Внуците са много по-различни от дядовците си, но имат същата сила за живот, издръжливост и жизненост.
Думите са на една американка, майка, мъдър човек и истинска жена, обичаща България до болка. И това си личи от всяка дума, от начина, по който говори, от усмивката й и изключителната топлина, която излъчва цялото й тяло.
Разговорът с Елизабет Костова прескача „Историкът", фондацията на нейно име, началото на българската й връзка и славата, която я сполетява на пръв поглед мигновено – все неща, за които Костова е разказвала многократно. Може би затова срещата е повече от приятна. И няма как да е иначе, когато срещу теб стои един умен и предразполагащ към близост човек. Елизабет Костова ме посрещна със слънчева усмивка и едно силно, приятелско ръкостискане, което няма как да остане без коментар – защото казва много за човека срещу теб, дава ти едновременно сигурност и увереност да бъдеш себе си, ако искаш да получиш същото насреща…
На какво се дължи този силен захват, това хубаво ръкостискане – здрав дух в здраво тяло, здраво тяло в здрав дух, или…
Здрав мозък!
Как се поддържа здравият мозък?
Чрез четене.
А писането?
Това по-скоро разбива мисленето ти. Процесът на писане всъщност разтваря ума, променя мисленето ти за някои неща и те учи много за думите и света.
Започнах да пиша тази книга за България („Земя на сенки" - бел. ред), защото съм била тук много пъти и има много неща, които искам да вложа в нея. Но когато започнах същинското писане, разбрах колко малко знам и колко още трябва да науча заради книгата. Казвам тези неща на шега, но всъщност това е изтощение на ума.
За тези 8 години, в които писахте книгата, сте научила много неща за България. Какво загубихте през това време?
Занимавах се с много трудна и болезнена история в тази книга. Излязох с огромно уважение към достойнството на хората тук. Загубих романтични представи и невинността си, което всъщност не е лошо. Когато четеш и учиш история, винаги има някакво навлизане. Това ме отдалечи от туристическия ми подход към нещата.
Истинско умение е да загубиш невинност в разцвета на силите си. Може би трябва да напишете книга и за това…
(Смее се) Аз наистина обичам България. Получила съм толкова добро отношение от хората тук, и нищо не се е променило в мен. И то не е невинност, а оценка. И това остана.
И тази Ваша книга показва любов към детайла, което е характерно за Вас като автор. Такава ли сте и в живота – човек на детайла?
Да. Детайлите са много важни за мен. Писането ми помогна в детайлното разглеждане на света по принцип. Беше интересно, когато идвах в България, за да правя изследвания за книгата си и да пътувам. Понякога, на места, на които съм била преди, сега имам по-остро око да ги видя. И докато търсех неща за книга и за героите си, виждах повече детайли. Когато си посетил някое място като млад, помниш неща, които са те изненадали от гледната точка на американка. Както знаете, едната от двамата главни герои е млад американка, която забелязва различни неща, които я изненадват понякога.
Идвате за първи път в България през 1989 г. Тоест впечатленията Ви са от най-новата ни история. Опитайте са да направите една кратка картина на България – оттогава досега, но само с по една дума за всяка година.
Не знам дали ще мога, но ще се опитам. 1989 – земетресение. Между другото, в книгата ми има две земетресения, нарочно. 1993 – надежда. 1997 – обезкуражаване. 2005 – слънчева светлина. 2009 – европеизация. Като гледам България сега, си мисля за младите хора и различния свят, в който живеят, колко са живи и съзидателни. Виждам в тях сила, която винаги съм харесвала в хората. Внуците са много по-различни от своите дядовци и хората, които съм срещала тук преди, но имат същата сила за живот, издръжливост и жизненост.
Събирате ли все още народни песни? Пеете ли ги на някого?
(Смее се) Под душа и в колата. Вече не пея пред публика. По време на представянето на книгата в Щатите, си позволявах да пея по мъничко. Но това е много лоша имитация на българското пеене (Смее се). Защото много американци просто не са чували тази музика, но има и доста, които я познават добре.
Сега си пея за собствено удоволствие, но вече не събирам песни. Познавам обаче хора, които заради мен са отишли в хорове за народна музика в различни университети.
Казвате, че „Земя на сенки“ е родена след сън. Спокоен ли е сънят Ви?
(Смее се) Обикновено спя добре и не сънувам. Но това беше голям дар – тази книга.
Всеки сън ли се превръща в книга?
Много би ми се искало. Но стана само с тази, тя е специална. (Смее се)
Какво липсва на България и на българите да имат своя голям литературен пробив? Питам Ви като човек, чиято фондация подкрепя български автори.
Нямам претенции да бъда съдия. Но смятам, че сред най-силните и интересни неща в литературата е това, че българските автори пишат за България. В един момент имаше нещо като тенденция да се пише в европейски стил, с европейски клишета, да се поставят сюжети на други места, дори да се пишат приказки и легенди. И да, това е хубаво и интересно за четене. Смятам обаче, че силата на всяка една литература е специфичността й. Например, Орхан Памук е велик турски писател, защото пише за Турция. Тоест, той е ученик на собственото си място. И тази специфичност на универсални теми прави литературата велика, поставена в контекста на световната.
Преди време Орхан Памук посети България, благодарение на Вас. Ще имаме ли отново щастието да посрещнем и друг голям автор с Ваша помощ?
Имам много мечти (Смее се). Много е трудно и скъпо, и отнема много време, но се работи по въпроса. Това е нещо, по което работим във фондацията, затова очаквайте новини.
Подкрепяте млади автори, а как гледате на идеята да пишете в съавторство с млад писател?
Това е чудесна идея. Никой не ме е питал за това досега. Ще го имам предвид, още повече, че в момента работя здраво по нова книга, правя обиколки и подобна възможност ми се струва много интересна.
Какво бихте взела от този автор – идеи, готов текст или нещо друго?
Зависи от проекта. Мисля, че можем да работим в съавторство, но трябва много добре да бъдат разпределени задачите помежду ни. И ако се стигне до там, сътрудничеството трябва да започне от самото начало.
Как се отразява политическата обстановка в САЩ на творците, на тяхната свобода? Има ли промяна през последните години?
Както знаете, ние сме в ужасна политическа ситуация в момента. Много от нещата, които истински цени демокрацията, са атакувани. И това е много вдъхновяващо, защото много неща се пишат като протест. Аз самата се улавям в ситуация, в която искам да напиша книга, в която главните герои са в някаква политическа ситуация в Щатите.
Самият процес на публикуване на „Земя на сенки“ в САЩ е много интересен. Защото разказва отчасти историята на общество, където гражданските свободи са били ограничени. За близо 50 години те липсват, изчезвали са дори хора. И хора, които не са политически ангажирани, какъвто е един от моите герои, са били всмукани в тази политическа машина.
Сега нещо подобно се случва с емигрантите в Щатите. Хора, които са в капана на околната страна – като ураганите, например, сега не получават никаква помощ от обществото. Такива неща могат да се случат във всяко общество, а американците са много отзивчиви и чувствителни по тези теми. И това се вижда не само в моята книга, а и в книгите на много други автори.
Говорим за политика, урагани, проблеми. А къде остава любовта, къде е тя сред всички тези теми. Сякаш любовта липсва едно към едно…
(Смее се, проговаря на български) Сигурно звуча много мрачно. За мен историята е тема номер 1. В „Земя на сенки“ обаче има няколко любовни истории, много необичайно приятелство, което излекува главната героиня. Другото е романтична любовна история. Има и любов между главния герой и жената, която става негова съпруга. Това всъщност е централна тема.
Имате три деца. Какво учите от тях?
Много смирение. Защото родителството е голямо учене. Те са прекрасни деца, вече млади мъже. Гордея се, че са смислени и страстни хора, които работят упорито. Не са разглезени. Разбират, че една от целите, заради които сме на този свят, е да си помагаме един на друг. Освен това са забавни като хора.
В техните сърца има ли място за любов към България?
Да. Чувстват се много свързани с България. Били са тук много пъти, харесва им. И ако имат време и възможност, първото им желание е да дойдат тук.
