Повечето хора познават Албена Павлова като актриса с ролите й на Гълъбина в сериала "Столичани в повече", както и във филмите "Време разделно", "Сляпа събота", както и в постановките "Любов в лудницата", "Още веднъж отзад" и др. Но актрисата има и друга голяма любов осве, театъра и киното. Това са животните. И да отовори сърцето и дома си за куче, намерено на улицата или в приют е нейния добър пример и сила, не по-малки от актьорския й талант.
Кога и как човек осъзнава, че не само той е важен и че животът на животните също е стойностен?
По-развитите духовно, тези, които са имали своите минали прераждания като кучета, котки и т.н., се раждат с това знание. И помагат на всички нас, останалите, да го развием в себе си. Извън шегата - при всеки е различно. Като дете, разбира се, че съм обичала да играя с животни. Още повече, че съм отраснала на село, което си беше чист Ноев ковчег – кокошки, патки, овце, телета, прасе, магаре, лястовички, котки... Много съм ги наблюдавала, грижила съм се, но емоционална, осъзната връзка с животинка направих много късно. Това се случи благодарение на моята племенница Кристина, която от много малка играеше само на кончета и кученца. Настояваше да й слагаме паничка с вода на земята, за да пие от нея и много често я намирахме заспала, свита на кълбо, в някое кьоше на стаята. По-късно тя по някакъв неусетен рачешки начин направи така, че да се влюбя завинаги в кученцата. В момента има развъдник за една все още рядка за България порода – Бернско пастирско куче – която беше първата й и най-силна любов! Освен развъдник, с още няколко ентусиасти създаде дори клуб на породата в България. И се започна... За мен осъзнаването, че всички сме едно, че Бог е вложил талант и любов в създаването на всяко живо същество, е много смиряващо. Това ме учи на приемане, на уважение, на грижа. Да знам, че завися от всяка пчела, врабче, тигър, костенурка ме кара да се чувствам част от нещо много по-голямо и красиво и да осъзнавам великолепието на това да делим една планета.
Марло е първият лабрадор в дома ви. Той ли отключва любовта към кучетата?
На теория я отключи племенницата ми. Но на практика, това беше Марло. Беше неочаквана поява в нашия живот. Не сме имали идея да живеем с кученце. Не помня и децата ни много да са настоявали. Просто един ден минах покрай витрината на зоомагазин и за пръв път в живота си преживях любов от пръв поглед. На следващия ден заведох Емил (бел. ред. актьорът Емил Марков) да го види, той поиска да си помисли една вечер. Може и да не съм спала онази нощ. На сутринта, още преди работното време, четиримата с децата бяхме пред магазина - кученцето го нямаше на витрината. Разменихме си няколко много отчаяни погледи с Емил, решихме, че вече си е намерил дом. Оказа се, че просто са го преместили в някаква вътрешна клетка, за да нощува на спокойствие. Това сякаш беше проверка колко много го искаме. Започна едно гушкане, едно глезотене и след миг семейството ни стана петчленно. Беше доста труден период в живота ни. Трябваше да вземем пари на заем, за да го имаме. Но заеми се връщат, а любовта остава завинаги с теб!
Купуване, осиновяване от приют или да те срещне съдбата с твоето куче на улицата – кой е истинският начин да имаш твоето животно?
Опитала съм и от трите. Със сигурност мога да кажа, че не е важно как ще стигне животинчето до дома ви, ако вече в сърцето ви живее любовта. Марло беше купен от магазин. Не препоръчвам това, но тогава бяхме много неопитни и не знаехме откъде точно идват тези кученца. По-късно видях ужасяващите видеа с фермите за „породисти“ кученца. Никога повече не бих си купила кученце от магазин! Категорично! Това е много нехуманен начин на развъждане. Там целта е единствено печалба. Женските са превърнати във „фабрики“ за кученца. Живеят в ужасяващи условия. Развъждат ги безогледно, без никаква гаранция, че се чифтосват родители без наследствени заболявания... Дълга тема.
Не купувайте кученца от магазини! Ако искате да е породисто, проверете за развъдник. Вече и в България има много добросъвестни развъдчици.
Второто ни кученце беше взето от приюта в Перник...
Взели сте Индира от приют с травми и сляпа с едното око. Дори с добрината на осиновяването, повечето хора държат кучето да е здраво, да не е старо... Вие защо направихте този избор?
Индира беше смазана – физически и психически. Бяхме загубили Марло преди няколко месеца и аз все не можех да се възстановя от това. Бях много травмирана, дълго страдах. Отново племенницата ми е намесена – тя ми изпрати историята на Индирка. Няма да я разказвам, твърде тъжна е... Отидох в Перник, в приюта и видях една сянка на кученце. Едно подвижно скелетче, което просто искаше да бъде оставено да си угасне на циментовия коридор върху парчето черга, което беше избрало за своя къща. Най-силно страдаше не от множеството си физически наранявания, а от липсата на своя стопанин. Разби ми сърцето – отново от пръв поглед. Качих я на колата и просто я закарах в къщи. Този път семейството ми не беше толкова обединено около идеята, но ме оставиха да изживея и това. Започна едно дълго лекуване и приспособяване. Наистина дълго (три месеца) и с променлив успех. И, точно в деня, в който за пръв път помаха с опашка от радост, че ме вижда, беше отровена...
Не знам защо направих този избор. Единственият отговор, за който се сещам, е – защото обичам кученцата.
Откриваш следващото ви куче Рая край селска чешма. Кое те накара не само да си сипеш вода и да си тръгнеш, а и да я вземеш?
Това решение взехме двете с дъщеря ми Мина. На една крайпътна чешма бяха изхвърлени 5 кутрета. От мига, в който ги видяхме, започнахме да се грижим за тях – хранихме, обезпаразитявахме вътрешно и външно, къпахме, сглобихме къщичка... Пълен пансион. Всичките четири кученца се втурваха към нас, още щом ни зърнат. Само едно пристигаше последно, само, винаги от някъде другаде, цялото омазано с асфалт. Дълго време й викахме Калчо – първо, защото в суматохата не бяхме забелязали, че е женска и второ, защото мислехме, че е омазана с кал. Тя все беше наопаки – ама някак не бунтовнически, а от неоправност. Мина се влюби в нея точно заради това. А беше и най-непредставителната, без особени белези на външна красота. Бяхме вече взели решение, без да питаме мъжката част от семейството, че ще си тръгнем с едно от тези кученца. Единственото категорично мнение беше, че ще е женско. Защото женските кученца на село имат незавидна съдба – никой не ги кастрира и родословното им дърво се разклонява неудържимо. Искахме поне на едно кученце да спестим това.
Тогава осъзнах, че след като така или иначе ще имаме кученце, то по-добре да осиновим някое бездомниче. За лабрадори – кандидати да искаш. А пък търсенето на подобни малки палячовци е доста скромно, да не кажа, че очевидно липсва, щом са запокитени на чешмата. В един италиански приют имало много хубав надпис – „Осинови едно, спаси две“. Когато си прибереш кученце от приюта, отваряш възможност да приберат друго на негово място и така да го спасят.
Тя как промени живота ви?
Райка е много ненатрапчиво кученце и в този смисъл не е поменила живота ни от гледна точка на навици, режим... Тя напълно се събразява с нас, не изисква особено внимание, не досажда с нищо. Много е тиха и понякога дори незабележима. Имало е сутрини, в които решавам, че някой вече я е извел, защото никъде не я намирам – няма лай, няма драскане по врати. А нашият живот вече беше променен още от Марло. Режимът на разходките е закон Божи – може да не са в точен час всеки ден, но винаги са по 1 час, сутрин и вечер. Мисля, че е напълно обективно, ако кажа, че кученцата променят живота ни като го допълват!
В едно интервю казваш, че кучетата са учители. На какво те научиха?
Кученцата ни учат да ходим в парка всеки ден, учат ни да мълчим, помагат ни да се сприятеляваме спонтанно, учат ни да забелязваме, че в края на януари започват да пеят птиците, да видим, че орехите са узрели и ни изчакват да си посъберем, че в парка винаги можеш да намериш пътечка, по която още не си минавал, че сред тревите има кокичета, теменужки, ириси, лалета дори, че патиците вече имат малки, че когато вали, в парка е най-хубаво. Учат ни да не бързаме. Учат ни да приемаме - за мен едно от най-майсторските и благодатни човешки качества. Е, понякога ни учат и, че в някой храст са изхвърлени три слепи котета и неочаквано се озоваваме и с котешка майка.
Приемаш като лична кауза грижата за животните. Би ли пропуснала репетиция и въобще какво си готова да направиш, ако трябва да помогнеш на животно?
Не е професионално, но – да, бих и съм пропускала. Имаше един период, в който ходех на снимки на „Столичани в повече“ с един кашон с три слепи котета. Тези, които споменах преди малко. Трябваше да ги нося със себе си на работа, защото бяха толкова малки, че се хранеха на всеки три часа. Но Бог помага, когато види, че има любов – всички се включиха в отглеждането им – гримьорки, художнички, гардеробиерки...
Любовта е навсякъде, само отваряш сърце и тя вече е заживяла в него!
