Едва ли има човек на планетата, обвит в толкова мистерия, колкото президента на Руската федерация Владимир Путин. Но всяка мистерия има своя край. На български език вече може да откриете изследването "Вова, Володя, Владимир Путин" от полската журналистка Кристина Курчаб-Радлих, което повдига завесата на тайните на властелина на Кремъл.
Наричана "полската Политковская", Курчаб-Радлих е пряк свидетел на ерата Елцин и на възхода на Путин, както и на свързаната с него война в Чечения. Един от най-ярките противници на политиката на президента, тя става носител на множество журналистически награди, а през 2005 г. е номинирана за Нобелова награда за мир.
В безпрецедентната по мащаб и задълбоченост биография, посветена на руския държавен глава, журналистката не си спестява нито един факт и подкрепя всяко едно свое твърдение със смайващи документи и свидетелства.
"Вова, Володя, Владимир Путин" включва информация, посветена на загадките около детските години на малкия Вова и какво прави Путин, за да ги прикрие; работата му за КГБ и какви задачи има в Източна Германия около падането на Берлинската стена; участието му в управлението на Санкт Петербург, свързано с невиждани по мащаб корупция и контрабанда; влизането му в полезрението на Елцин и издигането му до директор на ФСБ; кой носи отговорност за атентатите в жилищни блокове, които дават възможност на Путин да се изяви като безмилостен лидер във войната в Чечения; какво се случва около потъването на подводницата "Курск".
В рамките на над 700 страници Курчаб-Радлих успява да възкреси и спомените за терористичните атаки над театър "Дубровка" в Москва и над училището в Беслан, както и бруталните "спасителни" действия, да изследва детайлно връзките между руските тайни служби и "Ал Кайда", както и събитията около войните с Грузия, Украйна и окупацията на Крим.
В книгата присъстват и смазването на опозицията и протестите срещу властта в Русия и процеса срещу "Пуси Райът", заедно с използването на руската православна църква като политически инструмент, доказателства за подкупването на принца на Монако Албер II, за да се осигури домакинството на олимпиадата през 2014 г., убийствата на Саша Литвиненко, Борис Берзовски, Анна Политковская, Борис Немцов и още много други актове на потъпкване на свободата на словото.
„Вова, Володя, Владимир Путин“ е смазваща черна хроника на руската действителност от последните години на XX век и началото на XXI век. Прочетете откъс от книгата на Кристина Курчаб-Радлих, която излиза от издателство "Сиела".
ЧАСТ I
ДЕТСТВО ОТ КУЛИСИ
Едно... Малък бял самолет се понася във въздуха. Две... Рязко се накланя наляво. Три... Преди да преброим до десет, може би до дванайсет, се забива в бетона.
Девети март 2000 година е. Часът е осем и четирийсет и една минути. Летище Шереметиево. Загиват девет души, сред тях – освен членовете на екипажа – две известни в тогавашна Русия личности: Зия Бажаев и Артьом Боровик. Зия Бажаев е собственик на голямата нефтена компания „Алианс“, необикновено способен предприемач, държавен деец, инициатор на множество благотворителни събития. Артьом Боровик е ръководител на холдинга „Строго секретно“, издаващ вестник със същото заглавие, както и списанието „Версия“, а също така автор на телевизионно предаване – също със заглавието „Строго секретно“. Журналист, известен със своята добросъвестност и смелост.
От останките на самолета изчезват мобилните им телефони. Изчезва и папката с документи на Боровик.
Разследването от самото начало е маркирано с гриф „Строго секретно“.
Три години по-късно.
В отрупан с книжа кабинет в Общоруския институт за авиационни материали срещу възрастен господин с много намръщено, симпатично лице седи светлокоса жена, страшно учудена. Главната редакторка на вестник „Строго секретно“ Галина Сидорова разговаря за проблемите на руския авиационен отрасъл с Йосиф Фридляндер, един от най-големите в страната специалисти, занимаващи се със сплавите на металите, използвани в авиацията. Този деветдесетгодишен към онзи момент човек е участвал в работата на комисия, разследваща причините за практически всички авиокатастрофи в течение на няколко десетки години. Включително и за катастрофата на Як-40 от девети март 2000 година. Галина Сидорова е учудена, защото възрастният господин току-що е казал: „В моя сейф има документи, свързани с тази катастрофа, но не мога да ги покажа. Гриф „Строго секретно“. „Учудена, попитах – пише тя – как е възможно, та нали официалните резултати от работата на комисията вече са публикувани, в отговор на което Фридляндер само разпери ръце. Ясно беше, че този учен, през по-голямата част от живота си работил в някоя от институциите, обвързани с държавната тайна, не можеше да сподели с мен своето знание“. „Ще помисля как да го направя“ – каза ми на прощаване. Ала макар че разговаряхме още неведнъж, а Йосиф Наумович ми се обаждаше дори да ми честити празниците, непрекъснато тъжно повтаряше: „Все още не мога“. (1)
Йосиф Фридляндер починал през 2009 г. Съдържанието на неговия сейф е било иззето и унищожено от службата за безопасност на института.
Галина Сидорова, извънреден и пълномощен посланик, член на Съвета за отбранителна политика, а от 2012 г. и директор на Изпълнителния комитет на Международния институт на пресата, е трудно да бъде обвинена в конфабулация.
Началото на кампанията за президентските избори на Владимир Путин е лятото на 1999 г., а кулминацията – зимата на 2000 г., от началото на януари до края на март.
По телевизията и вестниците е пълно с Путин. Количеството обаче не преминава в качество: знае се много повече какво е правил в живота си, къде е работил, но всъщност не се знае кой е. Невинният въпрос „Кой е мистър Путин?“, зададен на руски политик от американската журналистка Труди Рубин на Икономическия форум в Давос през януари 2000 г., не дочака отговора си и продължи да кръжи във въздуха. А свободата на словото, разпиляна по времето на президента Елцин, тогава все още я има, далеч не във всички печатни издания и телевизионни програми доминира тонът на адорация.
Ето например в списанието на Артьом Боровик „Версия“ от осемнайсети януари 2000 година се появява текст с немското заглавие Das ist Putin с негова снимка с шапката на немски офицер от времето на Втората световна война. Авторите се опитват да разплетат няколко не особено ласкателни за героя загадъчни събития от по-ранните етапи на неговия живот. Неочаквано най-загадъчният период, за който се споменава в края на статията, е този, който изглежда най-невинен: детството на Путин. Повечето информация именно по тази тема е пълна тайна.
Разгадаването на една от загадките изглежда като в долнокачествен сериал. Някои повярвали в него, други не. Добре е да се уповаваш на вярата, когато не можеш да се обърнеш към доказателства. Но когато можеш, си струва да се запознаеш с тях.
Според този долнокачествен сценарий началото на живота на президента е изглеждало съвсем различно от това в официалната биография: баща му не е същият, майка му не е същата, мястото и датата на раждане не са същите. Пита се обаче дали изобщо трябва да ни засяга скритото зад тези факти чуждо нещастие? Дали не би трябвало по-скоро да вдигнем рамене и да не обърнем внимание на проблема? За политиците има значение поведението на другия политик, а не какво се крие зад неговата метрика или психологична подплата. За наблюдателите обаче, за журналистите и биографите въпросът защо политикът се държи по един, а не по друг начин има огромно значение. Още повече ако неговото поведение оказва влияние върху съдбата на други хора, на обществото, на света. Има политици като Ганди или Хавел, има и такива като Хитлер или Сталин.
Аксиоматично е твърдението, че щастливото или поне нормалното детство предвещава по-добра съдба от нещастното и ненормалното. Явно не всички, на които е било дадено щастливо детство, са израснали като порядъчни хора, като и не всички, които не са имали този късмет, са станали злодеи. Така или иначе, като се търси отговорът на въпроса защо някой е такъв, какъвто е, е невъзможно да не се надникне зад кулисите на неговото детство.
„Да, аз съм майката на Володя“ – признава пред грузинския вестник „Алия“ Вера Николаевна с моминска фамилия Путина, живееща от няколко десетки години в Грузия, в селото Метехи. Началото на януари 2000 година е. В Метехи от години вероятно още по-често, отколкото в Тбилиси, няма ток (в столицата понякога го няма за две седмици, появява се за кратко и пак изчезва). Повечето жители имат телевизори, но хората са се отучили да ги пускат. Често няма дори керосин за лампите. Провинцията в Грузия живее своя тежък, беден живот. Малко я вълнува политиката на тогавашния президент Шеварднадзе, а още по-малко – делата на Русия, от която Грузия е успяла да се отдели преди около десет години. Затова новогодишният фойерверк, с който на 31 декември попарва руснаците президентът Елцин, назначавайки за свой наследник Владимир Путин, остава незабелязан в грузинското село.
До признанието на Вера Путина може би изобщо не би се стигнало, ако в Метехи не се бяха появили хора, особено заинтересувани от нея и от семейството на нейния съпруг Георгий Осепашвили. Пристигналите разпитвали за сина на Вера, Володя, който дошъл тук като малко момченце, живял със семейство Осепашвили и изчезнал, когато бил почти на десет години. Пристигналите молели също да им покажат снимки на малкия Вова, а после взели всичките, някои от които дори без знанието на собствениците им. Нямало много такива, само няколко. Едва тогава жителите на Метехи си дали сметка за метаморфозата на техния Вова във Владимир Владимирович Путин.
Може би всичко би приключило със селската суматоха, ако на 3 януари 2000 година в представителството на Чеченската република Ичкерия в Тбилиси не идва някакъв грузинец с информация, че съвсем наблизо, в село Метехи, живее истинската майка на Владимир Путин, която може да им доведе срещу половин милион долара. Чеченците, които вече знаели от интернет биографията на кандидата за президент на Русия, му се присмели. В биографията черно на бяло било написано, че майка му вече от година не е между живите.
Започнали да гледат на случая по-сериозно, когато към края на разговора разбрали, че гостът е от спецслужбите на Грузия, които искат да се избавят от тази неудобна личност чрез чужди ръце. По това време чеченските похитители били добре познати, така че приписването на още едно похищение на тяхна сметка не би учудило никого и те не биха имали и най-малки шансове да докажат своята невинност, особено в условията на водещата се в републиката война.
Грузинецът сложил на масата стара снимка на топло облечено дете и експертиза, потвърждаваща, че това е детска снимка на Владимир Путин. После пуснал магнетофон, от който започнали да се леят записи на разговори със селяни, спомнящи си сина на Вера, Вова, който години наред живял сред тях. Чеченците осъзнали, че ако Вера Николаевна с моминска фамилия Путина действително е истинската майка на бъдещия президент на Русия, би трябвало във връзка с това да е доста неудобна за него личност и може да є се случи нещо лошо.
Също така станало ясно, че откритите по време на предизборната кампания сериозни и на всичкото отгоре доста пикантни лъжи в биографията на президента може да са мина, от която кандидатът за власт в Кремъл може и да не хвръкне във въздуха, но заради която имиджът му може сериозно да пострада. Това би зарадвало всички противници на Путин, особено чеченците. От половин година руските бомби разбивали страната им на пух и прах, по нея бродели танкове, а гражданите били тормозени почти на всеки войскови пост – всичко това по заповед на провеждащия „антитерористична операция“ Владимир Путин.
Началникът на Чеченския информационен център в Тбилиси Хизир Алдамов незабавно се посъветвал със своя шеф Ваха Ибрагимов и двамата решили да проверят чутото и ако достоверността му се потвърди – да го разгласят. Само така биха се сдобили със застраховка за себе си и за Вера Николаевна. За разгласяването обаче са били необходими – освен твърденията на жителите и на самата Вера – материални доказателства, най-малкото във вида на снимки, а те вече са били иззети от някого в селото.
Чеченците отишли при Вера Николаевна заедно с журналистите от грузинския вестник „Алия“.
В село Метехи, близо до училището, има малка къща, а до нея обрасла с лози беседка. Там Ваха Ибрагимов за пръв път среща дребната жена с енергични движения и светли, дълбоко разположени очи.
„Неловко ми е да си спомням за всичко това – казва уплашената в присъствие на журналистите Вера Николаевна. – Трудно е да се връщаш към старите грешки, прегрешения... Та вече е минал половин век.“ (2)
И все пак опитва да говори. Започва, като напевно вкарва руски думи в гърлената грузинска реч, опитва се да вмести цели години в няколко прости изречения. Светлосините є, посърнали очи ту проблясват, сякаш осветени отвътре, ту помътняват, замрежени от сълзи, беззъбата уста се разтяга в усмивка или се стяга в плач.
„Родена съм...“ – започва тя и веднага прекъсва, става, отива във вътрешността на къщата и се връща с пожълтял, измачкан паспорт. (3)
Вера Николаевна Путина е родена на 6 септември 1926 г. в село Теречино, близо до малкото градче Очор, в Пермския край в Урал, като единствено момиче сред четирите деца на Анна Илийчина и Николай Иларионович Путини. След войната решила да учи в градския Техникум за механизация на селското стопанство. В онези следвоенни времена на училище ходели ученички, до неотдавна вършили мъчителна работа в оръжейни фабрики, и ученици, току-що разделили се с карабините. Повечето от тях били жени, а не девойки, и мъже, а не юноши. Точно там се срещнали порасналата вече Вера Николаевна и Платон Привалов, един мъж, чиито име и фамилия и днес все още трудно минават през гърлото є.
Известно време живели заедно. Вера била сигурна, че ще се оженят. Вече била бременна, когато...
„Той получи колет с някакво ядене – спомня си тя. – Беше заминал за няколко дни и аз отворих колета. А там сланина и писмо от жена му. Когато се е върнал, мен вече ме нямаше. Избягах при родителите си.“
Извънбрачното дете не било голям проблем в следвоенна Русия. Родителите приели дъщеря си без упреци и навярно са се радвали на раждането на внука им през септември 1950 г. Година по-късно Вера, тогава вече техник електромеханик, отишла на практика от студения Урал чак в горещия Узбекистан, в Ташкент. До работническия хотел, където живеела, имало заводски клуб, където идвали войници от близката армейска част, сред тях – Георгий Осепашвили, красив грузинец. Така се запознали. Грузия, страна на портокали и лозя, станала за жителите на бедната следвоенна Русия страна на мляко и мед, затова Вера без възражения повярвала на приказките на Георгий, че е богат и има голяма къща в Тбилиси.
В суровия Урал, където е израснала, сигурно не се е говорело много за дивите фантазии на хората от Кавказ, затова, когато Георгий казал: „Напускам армията, трябва ми жена, не искам да бъда сам вкъщи, майка ми почина, баща ми се ожени отново“, Вера взела решението си за три дни.
„Всичко стана толкова бързо“ – въздъхва тя след години. Може би защото, когато по-рано, по време на Святки – според обичая, който го има от векове в Русия, – преди празника на тримата влъхви, гадала и видяла в огледалото облечен с мундир мъж, подобен на Георгий, а може би защото той искал да бъде с нея, въпреки че тя има дете от друг, а може би просто се влюбила... Така или иначе не избягала от село Метехи, където Георгий нямал дори собствена колиба, а в бащиния му дом вместо под имало пръст, не избягала, а само след година помолила майка си да доведе там сина є. Ана Илийчина го направила въпреки съпротивата на бащата на Вера, който не се примирил с избора на единствената си дъщеря. Този стар комунист като че ли мразел Сталин (който бил грузинец), а Грузия смятал за чужда и дива страна, където можеш да прекараш почивката си, но не и целия си живот.
Точно на това място свършва прологът на написания от съдбата сценарий за Вера Николаевна Путина, по мъж Осепашвили, в главната роля и на сцената излиза истинският герой.
