Тази година една от литературните звезди на фестивала "Варна Лит" е руският писател Дмитрий Глуховски. Роден през 1979 г. в Москва, Глуховски изучава усилено френски език в началното си училище в руската столица, а образованието си по международна журналистика получава в Израел. Работил е като журналист и кореспондент в различни медии - "Радио России", "Дойче Веле", "Евронюз" и "Russia Today". Глуховски започва да пише фантастични истории още на 10-годишна възраст, но големият му дебют идва, когато е на 26 години - с "Метро 2033" (2005). Следват "Здрач" (2007), "Метро 2034" (2009), "Бъдеще" (2013) и финала на трилогията "Метро 2035". Романът "Текст", с който Глуховски беше номинаран за Европейска литературна награда "Димитър Димов", е последната му книга, която излиза през 2017 г. в Русия, а през 2018 г. и на български език. Психотрилър и криминална драма, "Текст" е нова посока за Глуховски, която определено буди интерес, прехвърляйки читателя в един плашещо реалистичен свят, в който хората биват погълнати от големия град, а телефоните ги превръщат в роби. Между редовете на този "Текст" писателят прави безмилостна дисекция на съвременното руско общество на границата между глобалния свят и сянката на тоталитаризма. Вижте във видеото по-горе какво сподели Димитрий Глуховски в ексклузивното интервю за LadyZone при гостуването си в София, преди да замине за "Варна Лит", както и прочетете в следващите редове.
Защо един писател започва да пише антиутопични романи, имайки предвид колко ужасяваща може да бъде самата реалност?
През всички времена хората са се опитвали да предвидят бъдещето и да предотвратят катаклизмите в обществото - политическите, социалните и всички останали, които могат да се случат. Технологичните също. Всички си представят как светът неизбежно ще се разруши, те обичат драматичните сюжети. На никой не му е интересно да слуша как плюшено зайче скача по поляната. Хората са свикнали не да живеят, а да оцеляват. Въпреки че живеем в най-мирния период от цялата история на човечеството, хората чувстват, че имат някаква опасност и че нещо не е така.
Какво ги кара да се чувстват така?
Европейците са такава кръвожадна сбирщина от етноси и народи, които през цялото време са водели войни. За цялото съществуване на Европа като континент от времената на Карл Велики, този 70-годишен период на мир е най-дългият мирен период (б.р. - след края на Втората световна война). Човек не е приспособен да живее в мирни условия. Цялата популярност на сериали като "Живите мъртви", на хорърите и трилърите, е обоснован от това, че по време на мирните периоди хората натрупват кортизол в организма си и той трябва да бъде изразходван в някакви действия. Мъжете имат нужда да се чувстват войни, жените имат нужда да бъдат защитени, независимо от това, че ролите в обществото може да са разменени, но трябва да се случи нещо, което да премахне това безпокойство.
Засяга ли подобни теми аудиосериалът "Граничен пост"?
В "Граничен пост", въпреки че засяга постапокалиптичната тема, всъщност са засегнати други теми. Не мога да разкрия сюжетите, тъй като ще бъде спойлър, а те се разкриват към края на книгата. Но да кажем, че са засегнати темите за легализацията на речта на омразата, с крайнодесните и екстремистки групировки, все неща от този порядък.
По време на "Варна Лит" участваш в дискусията "Истории vs. Политика". Литературата опозиция ли е на политиката?
Това винаги е избор на автора. Има писатели, които умишлено се въздържат от обявяване на политическите си възгледи, но в Русия, с оглед на това, че всички средства за масова информация са замърсени, че те всички са на ниво социални медии, такова нещо като въздържане от политика просто е невъзможно. Мен ме интересува темата как се възприема властта, как хората поемат върху себе си властта. Аз по образование съм журналист и съм решил, че в своите литературни произведения няма да се заигравам с политически теми, а ще оставя литературата да бъде едно последно убежище, в което свободно може да се говори, но ще изследвам темите, които са ми интересни - политиката като лъжа, лъжата срещи истината, властта като такава.
Липсата на достатъчно медийна свобода ли беше причината да преминеш от журналистиката в литературата?
В Русия на практика не е останала свободна журналистика. Има няколко средства за масова информация, които се занимават с разследваща журналистика и журналистиката като такава. Всичко друго е превърнато в пропаганда и обслужва интересите на властта. Като човек, който се занимава с литература, смятам че много по-голямо влияние бих имал върху обществото като автор на сценарии за компютърни игри и литература, отколкото като журналист. Аз бях колумнист, продължавам да пиша в печатни издания, работата като репортер ми харесваше, но просто не мога да продължа. Да се върна към журналистиката, това би било загуба.
Ситуацията с медийната свобода в България също е проблематична. Какво би посъветвал българските журналисти?
Не съм в позиция да съветвам българските колеги. Но в Русия е така. Жанрът, който размива границите между позволеното и непозволеното, са интервютата в YouTube. И тъй като YouTube нито може да бъде затворен, нито регулиран по някакъв начин, властта е принудена поне да имитира някакви корекционни действия или някакви действия, които да имитират свободата на словото. Много лесно е да кажа: "Говорете истината" или "Най-лесно е да се поднесе истината", но във времена, в които самата концепция за истина е много размита, най-добре е да се търси начин тя да бъде изразена. Човек трябва да остава свободен и да не се бои от никакви теми. Ако свободното репортерстване в YouTube стане тренд, не може да бъде прекъснато и да останеш свободен и да говориш истината - по този начин никой не може да ти забрани.
Висока ли е цената на неизречените думи и мълчаливите несъгласия?
В Русия става дума даже не за цензура, а за самоцензура. Поколението на бащите ни, като си спомня разказите на поколението на техните бащи, се бои от репресии и преследвания, и предпочита да замълчи, като ни учи и нас също да замълчим. От друга страна, трябва да се разбира, че това е исторически процес и хората, които са родени като роби, трябва да умрат в пустинята, а свободни ще бъдат техните деца, родените в пустинята. Вътрешната ми непримиримост към това вече изчезна и аз се отнасям спокойно и разбирам, че хората от поколението от Путин просто трябва да умрат, да ги оставим да си отидат. В Русия няма революционна ситуация. Няма нужда да ходим на барикадите и да посрещаме куршумите с голи гърди. Границите са отворени, ако на някой нещо не му харесва, той може да замине в чужбина. Нещата не са толкова затворени, колкото бяха по времето на Варшавския договор.
Какво щеше да правиш, ако не беше успял като писател?
Винаги съм имал като резервен план да се занимавам с журналистика, просто бих работил като журналист на Запад. Много дълго време извършвах двете неща - бях журналист и едновременно с това пишех, но след това литературната ми дейност започна да прогресира и аз реших, че ще се занимавам само с това.
Какво те вдъхнови за последния ти роман "Текст"?
Стори ми се, че от навлизането на мобилните телефони минаха вече десет години, а това нещо в литературата по никакъв начин не е отразено, колкото и да е странно. Особено що се отнася до функцията на смартфона да бъде като хранилище на човешката душа - възможността да запазваме спомени, снимки, подробности от живота, детайлно общуване с близките си хора и нещата от които се страхуваме. Както и със способността на телефона да ни превърне в свръхчовеци - всичко да помни, всичко да знае, веднага да дава информация… Там дори има и фенерче. Даже темата в "Текст" не е за мобилния телефон като устройство, което помни всичко. Темата е за разслояването на руското общество на две касти - кастата на хората, които обслужват системата или са част от нея, и на всички останали. Хората, които са в силовите структури - политици, милиционери, прокуратура, пропагандната телевизия. Общо взето, това са важните хора, на които звъниш, когато имаш проблем - всички те имат някакви права, всички останали са безправни.
Кога ще видим екранизацията на "Метро 2033" по кината?
Не мога да кажа кога ще бъде заснет филм по "Метро", тази книга вече имаше достатъчно щастлива съдба. По нея са създадени серии компютърни игри. Тя е популярна в Азия, Европа и Америка. Да се снима филм по нея би било истинско чудо. Виж, по "Текст" вече е заснет филм. Дори е монтиран и той ще бъде показан към края на година. Ще видим дали първоначално по фестивали, но това е проект, който вече е приключил.
Какви конкретни въпроси би желал да зададеш на управляващите?
Много зависи от човека. Веднъж взех участие в руско-немския форум в памет на Борис Немцов в Берлин. На тази среща имаше представители на техните разузнавателни служби, министъра на финансите. Преди това имах изказване, срещата беше посветена на вътрешната и външната свобода. Аз вдигнах ръка, станах и попитах: "На нас ни отне десет години, за да разберем какъв е Владимир Путин. Но вие с този човек сте работили, вие сте го наблюдавали, знаели сте за неговото криминално минало, знаели сте за начина, по който той е управлявал Тамбовската групировка в полза на кметството на Санкт Петербург. Ние не знаехме какъв човек избираме, но вие сте го знаели. Първо: Как допуснахте той да се случи? И второ: Как работите с него?". Човекът срещу мен само се изсмя. Хайде задавайте въпроси след такъв отговор насреща! Няма никакъв смисъл да се задават въпроси на хората с власт, защото цялата власт се базира на лъжа. Лъжат се един-друг, лъжат началника си, лъжат себе си, лъжат народа… Така човек може да се убеди, че всяка лъжа е истина. Аз познавам хора, които имаха определени политически убеждения, но понеже работеха на място, където убежденията бяха други, тe бавничко се претопяваха и сега са искрено убедени, че това, в което вярват, е истина. Няма значение какво ще ги питам - няма да чуя истината.
Оптимист ли си за бъдещето, имайки предвид реалността в Русия днес?
По един или друг начин, вече 70 години в Европа има мир и върви демократизация. Хората си играя на диктатори, но не стават такива. Не виждаме истински репресии. Неизбежно е в Русия, когато на власт дойдат дори децата на днешния елит, това ще бъдат управители от съвсем друг вид. Преди всички те няма да могат да задържат властта в ръцете си. Те са прекалено разглезени - родителите им са истински бандити, а децата им учат в Лондон. Смятам, че това ще е съвсем друго поколение управници, по-меко. Дори допреди пет години, когато Русия анексира Крим, ни се струваше, че диктатурата е пред вратата. Но годините минаха и всичко потъна в блатото, в което Путин стъпи. Даже и тази популистка истерия затихна.
