.

 
ladyzone.bg
18+
Вие трябва да сте поне на 18 години!
Достъпът до тази статия за лица под 18 год. е строго забранен.

Въведете нова парола!

В случай, че имате проблеми с регистрацията или с достъпа до вашия профил може да се свържете с нас на имейл webdesign@btv.bg. Ще се раздваме да ви помогнем.

Невалиден имейл!

За по-добра защита на вашите данни е необходим валиден имейл адрес. На въведения имейл ще получите линк за потвърждение.

"Нищо друго освен истината" от Анна Политковская – малко преди да бъде жестоко убита

Евгений Милов | преди 32 седмици
Нищо друго освен истината
Снимка: Сиела
Сборникът съдържа най-добрите текстове на известната журналистка, наричана "честта и съвестта на Русия"

На 7 октомври 2006 г. светът губи един от най-ярките умове на 21 век. Жестокото убийство на познатата с противопоставянето си на чеченския конфликт и на авторитарния режим на президента Путин руска журналистка Анна Политковская се превръща в черно петно в световната история и нанася неизлечима рана на битката за свободата на словото.

13 години след трагичната ѝ, все още неизяснена кончина на български език се появява за пръв път "Нищо друго освен истината" – сборник с някои от най-добрите текстове на "честта и съвестта на Русия".

Сред публикуваните в книгата материали, са и есета, в които Политковская разказва за самата себе си, за цензурата и репресиите в Русия, репортажи от войната в Чечения, от терористичните актове в Беслан и "Норд-Ост", мнения за същността на журналистиката, както и репортажи от нейни срещи с личности като Джордж У. Буш, Тони Блеър, Лионел Жуспен, както и руски дисиденти като Березовски, Ахмед Закаев, Владимир Буковски.

Специално място е отделено и на селекция от текстове на Политковская, които не са на политически теми, както и на есета за тежката съдба на Русия. Всеки един от репортажите в книгата е абсолютно доказателство за високия професионализъм и безупречната работа на Политковская. Нещо повече – мнозина твърдят, че именно заради част от тези репортажи тя е била убита.

Заплашвана, преживяла няколко опита за посегателство над живота си, Политковская остава вярна на максимата си до самия край: "Изгнанието не е за мен. Така те печелят." Защото жестокостта не залужава "Нищо друго, освен истината."

Анна Политковская е автор на няколко отличени книги за войната в Чечeния и режима на президента Путин. Няколко пъти е била участник в преговори за освобождаване на заложници, включително и в кризата "Норд-Ост" през октомври 2002, когато чеченски бунтовници взимат заложници в Московския театър. Политковская е била активен застъпник за правата на семействата на загиналите войници, прави разследвания на корупцията във военното министерство и в командването на руските федерални войски в Чечения.

Прочетете откъс от „Нищо друго освен истината” от Анна Политковская, която излиза от издателство "Сиела".

Нищо друго освен истината
Снимка: Сиела

КАКВО ТОЛКОВА СТОРИХ АЗ, ПОДЛАТА?

Този материал от компютъра на Анна Политковская очевид­но е бил предназначен за публикуване в чужбина. Появява се посмъртно.

в. „Съюз на журналистите“, 26.10.2006 г.

Има стара руска дума – „коверный“, от думата „ковер“, „килим“. Значението ѝ е почти същото като „клоун“, само че по-точно. Излизал „килимният“ кло­ун на „манежа“ – и три-четири, започвал да разсмива публиката. Неговата задача била хората да не скучаят в никакъв случай, докато цирковата арена се подготвя за следващото действие. Ако комедиантът не успеел да разсмее многоуважаемата публика, тя го освирквала, а собственикът на цирка вед­нага го гонел.

Почти цялото днешно поколение руски журналисти и медиите са „ки­лимни клоуни“. Всички заедно представят циркаджийски номера на комедианти. Тяхната задача е да развличат публиката, а ако пишат за нещо сериозно, то е само за това колко добра е „вертикалата на властта“ във всич­ките си проявления. Да ви напомня, че президентът Путин през последните пет години само гради и изгражда „вертикала на властта“, която се състои в това, че длъжностните лица, цялата бюрократична йерархия се назначава лично от него или лично от онези, които той е назначил. „Вертикалата на властта“ е такова състояние на държавната структура, при което от ръко­водното поле на властта са премахнати всички, които могат да мислят по различен начин от висшестоящия. При нас, благодарение на администрацията на президента Путин, която всъщност е главното управляващо звено на страната, това състояние се нарича „НАШИТЕ“. „Нашите“ са тези, които са с нас. „Не наши“ – ако не са с нас, значи са врагове. Огромното мнозин­ство от медиите всъщност описва този дуализъм: как „нашите“ са добри и колко отвратителни са враговете. Враговете като правило се представят като „продали се на Запада“ – либерални политици, активисти за правата на чо­века, „лоши“ демократи (образът на „добър“ демократ е образът на Путин). Вестниците и телевизията във водещите си новини оповестяват доклади за това как е станало ясно, че „не нашите“ са взели грантове от Запад за дей­ността си. 

Журналистите и медиите при това възлюбиха фарса, в който играят ро­лята на „комедианти“ с цялото си сърце – борбата за правото да се предаде безпристрастна информация и да се служи на тази информация, а не на пре­зидентската администрация, вече е в миналото. Дойде време на умствена и морална стагнация в професионалния кръг, към който принадлежа. Трябва да кажа, че този особен личен застой, който отново преобразува професията на журналиста в пропагандатор в полза на сегашното правителство, не е особено тревожен за колегите, те не се притесняват да признават, че полу­чават информация за „не нашите“ директно от служители на президента, заедно с указания какво трябва да се напише и какво – не.

Какво се случва с тези, които не искат да участват в цирка? Те са изгна­ници. Това не е шега или преувеличение. Това е вакуумът около тях. Това е, когато чиновниците се отдръпват от вас пред други хора и много обичат да говорят тайно. Отново както в съветските времена – вярно е, че тогава представителите на администрацията са говорили с чуждестранната пре­са – на пленери, на площадите, в заключени къщи, в които журналистът и чиновникът идват по различни маршрути. Като разузнавачи в нелегалност. Журналисти от вестници като нашия са единствената опозиция в демокра­тичното крило и не са поканени на нито една пресконференция или сре­ща, където се очаква да присъстват представители на администрацията на Кремъл: естествено, за да не бъдат заподозрени организаторите, че изпит­ват съчувствие към такива издания като „Новая газета“. Може би отстрани изглежда смешно. Но на нас ни е много тъжно. За последен път пътувах в командировка до Северен Кавказ – до Чечения, Ингушетия, Дагестан – през август. Знаете ли как съм интервюирала високопоставен чеченски служител относно хода на амнистията на членовете на бойните групи, обявена от ди­ректора на Федералната служба за сигурност? Написах му на листче адреса в Грозни – една разрушена частна къща с полусъборена ограда в покрайни­ните на града, и тихичко, все едно случайно, го предадох. Без никакви из­лишни думи. За всичко останало, за това, че ще дойда и ще поискам интер­вю, се договорихме още в Москва. Ден по-късно изпрати човек на адреса, който само каза: „Помолиха ме да кажа: всичко е наред“. Това означава, че служителят ще се появи. По-точно ще дойде пеша, с пазарска торба в ръка, все едно отива за хляб.

Така и стана. Информацията, съобщена от този служител, беше безцен­на и сензационна. Тя напълно разруши официалната версия за амнистията. Аз получих информация в стайче 2 на 2 метра с миниатюрно прозорче с плътно перде – някога е било плевня, преди войната е служило като хам­бар, а след като къщата била разрушена от бомбардировките, собствениците превърнали плевнята в кухня, спалня и баня едновременно. Домакините ме пуснаха вътре не без страх, но ме пуснаха. Те са мои стари приятели, за чието нещастие, отвличането на сина им, писах миналата година.

Защо ние, служителят и аз, се държахме по този начин? Да не би да сме луди? Или подобна игра добавя екзотика към преживяването? Нищо подобно. Откритата комуникация между такъв опозиционен събирач на ин­формация като мен или друг журналист от „Новая газета“, и официално длъжностно лице, „наш“, е смъртна присъда и за двама ни.

Същият високопоставен служител, между другото, по-късно ми доведе в тази стаичка плевня бойци от военните отряди, които искаха да предадат оръжието си, но не желаеха да участват в официалния цирк. Тези екстремисти ми разказаха много интересни подробности за това защо никой не иска да се предаде на официалната власт: защото властите се интересуват само от собствения си пиар, а не от съдбата на хората.

Между другото, формулировката, че „никой не иска да се предаде“, у запознатите хора предизвиква явно недоверие. Ама как! Със седмици по ру­ската телевизия показваха някакви хора, които обясняваха, че са дошли „за амнистия“, „вярват на Рамзан“ (Рамзан Кадиров, чеченският фаворит на пре­зидента Путин, назначен от президента за премиер на тази република, без той да се притеснява, че Рамзан е просто глупак, човек без образование, интели­гентност и каквито и да било таланти, с изключение на склонност към бан­дитизъм и грабеж). На това събиране докараха много журналисти – „циркад­жии“ (мен не са ме канили НИКОГА) – всички те прецизно записват, засне­мат, предават на своите медии и това създава напълно изкривена картина на реалността. Но пък е приятна за погледа на тези, които „обявиха амнистия“.Няма какво да привиквам към работа в нелегалност. Имам изработен навик за такъв живот. През годините на Втората война от 1999 г. насам точно така се налагаше да се работи в Северен Кавказ. В началото се криех от федерал­ните, но винаги общувах с тях тайно и скришно, чрез доверени лица, така че останалите да не виждат и да не информират по-високопоставените гене­рали. По-нататък, когато в Чечения победи планът на Путин за чеченизация (унищожаването на някои чеченци, „лоши“ по отношение на Кремъл, чрез силите на другите, „добрите“, верни на Кремъл), същият начин на работа се прехвърли и в общуването с „добрите“ чеченски чиновници. Приблизително едно и също се случва в Москва, в Кабардино-Балкария и в Ингушетия – ви­русът се е разпространил на много места.

Фарсът обаче не трае твърде дълго, а властите, които използват услуги­те на „лошите“, са гнила гъба. Почистването на информационното поле, което беше проведено в Русия – това общо количество лъжи, изречени от бюро­крацията в името на „правилния образ на Русия по времето на Путин“ – се превръща пред очите ни в трагедия, с която властите не могат да се справят и която може да потопи всеки самолетоносач – независимо колко здрав из­глежда той. Имам предвид неотдавнашните събития в Кондопога – бум на антикавказки погроми със смъртоносни последствия, погроми, запалени с водка. Националистическите маршове, „патриотичните“ побои над чужде­нци, се дължат на последствията от лъжите на властта, липсата на какъвто и да е диалог между властта и народа, затварянето на очите на властите пред факта, че народът в по-голямата си част живее ужасяващо бедно, че истинският жизнен стандарт навсякъде, където не е столица, кардинално се различава от обявения, че корупцията под „вертикалната власт на Путин“ достига неотбелязвани досега висини, че е пораснало едно поколение, със­тавено от озлобени от бедността и необразовани млади хора...

Омерзена съм от царуващата идеология: „наши“ – „не наши“, „свои“ – „чужди“. Ако журналистът е „наш“, това означава награди, чест, може и в Думата да го поканят. Именно, да го поканят, не да го изберат. При нас няма избори за парламента в обичайния смисъл на думата, с борба за гласове, с представяне на програми и дебати. При нас в Кремъл призовават този „наш“, чието име е записано на почетната дъска, и „оказват чест“: зачисляват го в партията „Единна Русия“ с всички произтичащи от това последствия.

Ако журналистът не е „наш“, а е „чужд“, това всъщност гарантира из­гнание. Към подобно лично изгнание, като изхвърлен на сушата делфин, никога не съм се стремила. Аз изобщо не съм политически борец.

Какво толкова сторих аз, подлата? Аз просто пишех за това, на което бях свидетел. И нищо повече. Умишлено не пиша за всички други „преле­сти“ на избрания от мен път. За натравянията. За задържанията. За запла­хите в писма и по интернет. За телефонните закани за убийство. Мисля, че това са все маловажни неща. Главното е да имаш шанс да си вършиш основната работа. Да описваш живота, да приемаш ежедневно в редакцията посетители, които нямат къде другаде да отидат с бедата си: властта ги е отритнала, това, което им се е случило, не се вписва в идеологическата кон­цепция на Кремъл – и поради тази причина историята за техните проблеми не може да се появи на практика никъде, в нито една медия, с изключение на нашия вестник, наречен „Новая газета“.

 

Коментар:
Изпрати
коментари: 0
  • Първо най-новите
  • Първо най-старите
Спазвате ли диета в момента?