След като досега ви представихме първа и втора част с уводните изречения на 15 книги, превърнали се в едни от най-големите шедьоври на световната литература, време е за продължение с трета доза стойностни романи, които си заслужават да бъдат прочетени на един дъх - от първите редове до последната страница.
Колин привършваше с тоалета си. На излизане от ваната се бе увил с голяма хавлиена кърпа, от която се подаваха само краката и торсът му. Взе от стъклената полица пулверизатор и напръска с уханен брилянтин светлите си коси. Кехлибареният гребен раздели свилената им маса на дълги оранжеви ивици, подобни на онези, които весел орач би очертал с вилица в конфитюр от кайсии. Колин остави гребена и с ножичките за нокти подряза косо матовите си клепачи, за да придаде загадъчност на погледа си. Трябваше да го прави често, защото те растяха бързо. Запали лампичката над увеличителното огледало и се приближи, за да разгледа кожата си. Няколко комедона бяха набъбнали край ноздрите му. Когато се видяха в огледалото и разбраха колко са грозни, те сами потънаха в кожата и Колин със задоволство угаси лампата. Свали кърпата от кръста си и с едно от ъгълчетата попи последните капчици между пръстите на краката си. Огледалото свидетелстваше за приликата му с русия актьор, който играеше главната роля в един нашумял американски филм. Имаше кръгла глава, малки уши, прав нос и загоряла кожа. Усмихваше се често с невинна бебешка усмивка и от това на брадичката му се беше образувала трапчинка. Беше висок, слаб, с дълги крака и много мил. Името Колин горе-долу му отиваше, с девойките говореше нежно, а с младежите весело. Почти винаги бе в добро настроение, а през останалото време спеше.
"Пяната на дните" от Борис Виан
Улицата на консервните фабрики в Монтерей, Калифорния, е цяла поема, смрад, проскърцващи звуци, особена светлина, песен, навик, носталгия, блян. Улица Консервна — това е събраната и разпиляна тенекия и желязо, ръжда и трески, нащърбен паваж и обрасли с бурени дворове и бунища, работилници за сардели, сглобени от вълнообразна ламарина, автомобилни сирени, гостилници и публични домове, малки претъпкани бакалнички, лаборатории и нощни приюти. Нейните жители, както веднъж бе рекъл един, са "проститутки, сводници, комарджии и негодници", с което е искал да каже "всички". Но ако беше надникнал към улицата от друго ъгълче, той може би щеше да ги види като "светци и ангели, благочестивци и мъченици", при което смисълът не би се изменил.
"Улица Консервна" от Джон Стайнбек
Без да пускам лявата ръчка на мотоциклета, мога да видя, че часовникът ми показва осем и половина сутринта. Вятърът, дори при шестдесет мили в час, е топъл и влажен. След като е така топло и задушно в осем и половина, питам се какво ли пък ще стане след обяд.
Вятърът носи остри миризми от крайпътните мочури. Намираме се в една област на Централните низини, изпълнена с хиляди удобни за лов на патици блата, простиращи се на северозапад от Минеаполис към Дакотите. Този стар път има две бетонни платна, които не виждат кой знае какво движение, откак преди няколко години бе прокаран успореден път с четири платна. Когато преминаваме край някое блато, въздухът внезапно става по-хладен. После, когато отминем, изведнъж се стопля пак.
Щастлив съм, че отново пътувам по тия места. Затънтени, съвсем с нищо непрочути и привлекателни именно поради това. Напрежението изчезва из такива стари пътища. Друсаме се по разбития бетон между папури и ливади и после още папури и блатни треви. Тук-там се появява открито водно пространство и ако човек се вгледа внимателно, може да види диви патици по края на папурите. И костенурки… Ето един червенокрил кос.
"Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет" от Робърт М. Пърсиг
Много пъти съм имал желание да опиша живота и дейността на Алексис Зорбас, един стар работник, когото много обикнах.
През живота ми мои най-големи благодетели са били пътешествията и мечтите; от хората, живи или покойници, малцина са ми помогнали в борбата ми. Ако обаче бих поискал да определя кои хора са оставили най-дълбоки следи в душата ми, бих се ограничил вероятно на трима-четирима: Омир, Бергсон, Ницше и Зорбас.
Първият бе за мен ясното, блестящо око - като слънчевия диск, - което осветява със спасителното си сияние всичко; Бергсон ме избави от неразрешими философски терзания, които ме измъчваха през ранната ми младост; Ницше ме обогати с нови терзания и ме научи да превръщам нещастието, огорчението, неувереността в гордост; а Зорбас ме научи да обичам живота и да не се боя от смъртта.
"Алексис Зорбас" от Никос Казандзакис
Под сянката на дома, под слънцето на речния бряг с ладиите, под сянката на върбовата гора, под сянката на смокиновото дърво израсна Сидхарта, красивият брамински син, младият сокол, редом с Говинда, неговия другар, брамински син. Слънце помургави светлите му рамене на речния бряг при къпане, при свещените измивания, при свещените жертвоприношения. Сянка изпълни черните му очи в манговата горичка по време на детските игри, по време на майчините песни, по време на свещените жертвоприношения, по време на уроците, давани му от неговия учен баща, по време на разговорите между мъдреците. От доста години Сидхарта участваше в разговорите на мъдреците, упражняваше се с Говинда в словесните битки, упражняваше се с Говинда в изкуството на съзерцанието, в дълга на вглъбяването. Той вече умееше да изрича ОМ, словото на словата, да го изрича безгласно с вдишването, да го изрича безгласно с издишването, съсредоточен, с чело, озарено от сиянието на бистрия ум. Вече умееше да познава в дълбините на гръдта си Атман, ненакърнимия, който бе и вселената.
"Сидхарта" от Херман Хесе
Как попада човек на този тайнствен Архипелаг? За там непрекъснато летят самолети, плават кораби, тракат влакове — но никакъв надпис по тях не посочва местоназначението. Билетните каси и агентите на "Совтурист" и "Интурист" ще останат изумени, ако им поискате билет дотам. Те не знаят, не са чували изобщо за Архипелага, нито за някое от безчетните му островчета.
Хората, които заминават да управляват Архипелага, попадат на него чрез школите на Министерството на вътрешните работи — МВД.
Хората, които заминават да охраняват Архипелага, биват превозвани чрез военните комисариати.
А хората, които заминават там да мрат подобно на нас с вас, читателю, трябва да минат непременно и единствено през ареста.
Арестът!!! Да казвам ли, че той преобръща целия ви живот? Че е пряк удар на светкавица върху вас? Непостижим за съзнанието духовен потрес, с който не всеки може да свикне и често полудява.
Вселената има толкова центрове, колкото и живи същества. Всеки от нас е център на Вселената и светът се разпада, когато ви изсъскат: "Вие сте арестуван!".
"Архипелаг ГУЛАГ" от Александър Солженицин
Когато бяхме деца, двамата с Хасан често се катерехме на тополите покрай алеята на бащината ми къща и дразнехме съседите, като хвърляхме в домовете им слънчеви зайчета с парче счупено огледало. Седяхме с провесени боси крака един срещу друг на най-високите клони, а джобовете ни се издуваха от орехи и сушени черници. Прехвърляхме си огледалото от ръка на ръка, дъвчехме черници, замеряхме се с тях и се кикотехме през цялото време. И до днес виждам Хасан кацнал на онова дърво, а слънчевите лъчи пронизват листака и играят по почти идеално кръглото му лице като на китайска кукла, издялана от твърдо дърво, с широк плосък нос и тесни скосени очи като бамбукови листа, които в зависимост от светлината изглеждаха ту златисти, ту зелени или дори сапфирено сини. Още виждам мъничките му, ниско разположени уши и изострената месеста брадичка, щръкнала като придатък, добавен по случаен каприз, след като всичко друго е било завършено. И устната, цепната малко вляво от средата — там, където китайският майстор бе изтървал длетото или просто от умора бе станал небрежен.
"Ловецът на хвърчила" от Халед Хосейни
Беше утро и ранното слънце разискряше злато по леките вълни на спокойното море.
На километър от брега една рибарска лодка обсипа водата с късчета риба за примамка и вестта за Закуската на Ятото блесна като светкавица във въздуха. Хиляди чайки долетяха край лодката и всички с хитруване се заборичкаха за късчетата храна. Започваше още един изпълнен с грижи ден.
Но далеч от всички, уединен отвъд лодката и брега, Джонатан Ливингстън Чайката се упражняваше. На около тридесет метра височина в небето той поотпусна ципестите си крачета, вдигна човка и опъна до болка криле в едва поносима извивка. Това означаваше забавяне на полета и сега той летеше все по-бавно, докато вятърът в лицето му се превърна само в шепот, а океанът под него спря неподвижен. Присви очи, крайно съсредоточен, задържа дъха си и напрегнал сили, увеличи само… с още… два… сантиметра… извивката на крилете… Тогава перата му се разрошиха, той загуби скорост и падна.
Чайките, както знаете, никога не залитат, никога не губят скорост. За тях загубата на скорост във въздуха е срам и позор.
"Джонатан Ливингстън Чайката" от Ричард Бах
Колдуел се обърна и с обръщането в глезена му се впи стрела. Класът избухна в смях. Болката плъпна нагоре по нежната сърцевина на прасеца, завъртя се из лабиринта на коляното и вече набъбнала и още по-мълниеносна, се покатери към червата. Очите му останаха насила приковани горе, в черната дъска, на която бе написал с тебешир числото 5 000 000 000 — предполагаемата възраст на вселената в години. Прераснал от първоначалния остър лай на изненадата в преднамерено освиркване, смехът на класа сякаш връхлетя отгоре му, срина чувството на уединеност, тъй силно желана от него, уединеност, в която можеше да остане насаме с болката си, за да претегли силата й, да изчисли времетраенето й, да разгледа анатомията й. Болката провря пипало в главата му, разпери мокрите си криле покрай стените на гръдния кош и в тази внезапна и аленочервена слепота той сам се помисли за грамадна птица, събудена от сън. Черната дъска, млечноматова плоча със следи от сношното избърсване, се изпъна в съзнанието му като мембрана. Сякаш болката постави на мястото на сърцето и белите му дробове своите собствени космати отрязъци; и докато зрееше, стегнала го за гърлото, той почувствува, че издига мозъка си като нафора в дискос, нависоко, по-далеч от ръцете на гладните. Няколко момчета с ярки ризи във всички цветове на дъгата се бяха изправили до чиновете, смигаха и подвикваха на учителя си и качваха кални обувки върху подвижните седалки. Хаосът стана непоносим. Колдуел се добра с накуцване до вратата и като я тръшна подире си, прекъсна неудържимия празничен шум.
"Кентавърът" от Джон Ъпдайк
Беше прекрасна утрин в края на ноември. През нощта бе паднал малко сняг, но земята бе забулена с покривало, не по-високо от три пръста. Още преди разсъмване, веднага след изобразителни, бяхме изслушали литургията в едно село в долината. После, щом изгря слънцето, потеглихме към планината.
Докато се катерехме по стръмната пътека, която криволичеше около планината, видях манастира. Не се учудих от зидовете, които го обгръщаха от всички страни, подобни на други, които бях виждал в целия християнски свят, а от това, което после научих, че наричат Зданието. То беше осмоъгълна постройка, а отдалеч изглеждаше като четириъгълник (съвършена фигура, която изразява якостта и непревзимаемостта на Божия град); южните му стени се издигаха над платото на манастира, докато северните сякаш изникваха от самите склонове на върха и се извисяваха отвесно над тях. Искам Да кажа, че на определени места, гледано отдолу, изглеждаше, като че ли скалата се устремява към небето, без разлика в багрите и материята, и в определен момент се превръща в голяма кула (дело на исполини, познаващи добре и земята, и небето). Три реда прозорци подчертаваха тройния ритъм на това извисяване, така че това, което на земята изглеждаше квадратно от физическа гледна точка, в небето - от духовна гледна точка - ставаше триъгълно.
"Името на розата" от Умберто Еко
Русокосото момче се спусна от скалата и затърси път към лагуната. Беше свалило униформения ученически пуловер и го влачеше след себе си с една ръка, но въпреки това сивата риза лепнеше по него, а косата му се беше сплъстила на челото. Над опустошената растителност, която прорязваше джунглата като дълга рана, тегнеше влажна жега. Както се препъваше между лианите и прекършените стъбла, една птица - златисто-червено видение - се стрелна нагоре с писък на вещица; като ехо се разнесе друг вик:
- Хей! Почакай!
"Повелителят на мухите" от Уилям Голдинг
Тя прекъсва работата си в градината, изправя гръб и се взира в далечината. Усетила е промяна във времето. Пореден порив на вятъра, рязко изсвистяване във въздуха и високите кипариси се залюляват. Тя се обръща и поема нагоре към вилата, минава отвъд ниския зид и усеща първите капки по голите си ръце. Бързо прекосява верандата и влиза в къщата.
Минава бързо през кухнята, тръгва нагоре по тъмните стълби и продължава към дъното на дългия коридор, където през открехнатата врата ивица светлина се е вклинила в мрака.
Влиза в стая, която също е градина - дървета и беседки я изпълват, но тук те са изрисувани по стените и тавана. Мъжът лежи на леглото, а бризът го гали. Бавно обръща глава към нея.
"Английският пациент" от Майкъл Ондатджи
Намираме се на девет километра зад фронта. Вчера ни сменила от бойната линия; сега стомасите ни са пълни с боб и говеждо, сити сме и доволни. Дори за вечерта всеки можа да получи пълна котелка; освен това има двойна дажба колбас и хляб — не можем да се оплачем! Такова нещо отдавна не се бе случвало: кашаварът с червеното като домат лице сам да предлага ядене; на всеки, който мине, маха с черпака и му сипва пълна гребка. Видял се е в чудо как да изпразни походния казан. Тяден и Мюлер измъкнаха отнякъде два-три легена и поискаха да им ги напълни догоре, да имат в запас. Тяден прави това от лакомия, Мюлер — от предвидливост. Къде вмества Тяден толкова ядене, е загадка за всички. Винаги е бил мършав като чироз.
"На Западния фронт нищо ново" от Ерих Мария Ремарк
Беше пет часът през една зимна сутрин в Сирия. Пред перона на гарата в Алеп стоеше влакът, възторжено описан в железопътните справочници като експреса "Тавър". Състоеше се от вагон-ресторант, спален вагон и два местни вагона.
До стъпалата на спалния вагон стоеше млад френски лейтенант във великолепна униформа и разговаряше с един загърнат до ушите дребен мъж, от когото се виждаха само зачервеният нос и краищата на засуканите нагоре мустаци.
"Убийство в "Ориент експрес" от Агата Кристи
Един пролетен ден, в часа на небивало горещ залез, в Москва, на Патриаршите езера, се появиха двама граждани. Първият, със сивкав летен костюм, беше нисък, охранен, плешив, твърде приличната си шапка с вгънато дъно носеше в ръка, а на грижливо избръснатото му лице бяха кацнали очила със свръхестествена големина и черна рогова рамка. Вторият, широкоплещест младеж с буйна червеникава коса и килнат на тила кариран каскет, носеше спортна риза, смачкан бял панталон и черни платнени обувки.
"Майстора и Маргарита" от Михаил Булгаков
