На пазара вече може да откриете „Приспивна песен в Аушвиц” от Марио Ескобар – красив разказ за надеждата в едно от най-мрачните кътчета на планетата – лагера на смъртта Аушвиц-Биркенау. Ескобар разказва незабравима история за оцеляване и силата на любовта в лицето на бруталността и ужаса на лагерите на смъртта.
Вчера се навършиха 75 години от освобождаването на лагера на смъртта, където над 1 млн. души са загубили живота си.
Когато SS пристигат, за да отведат съпруга ѝ и петте им деца, на Хелене Ханеман е даден избор да остане на свобода като чистокръвна германка. Тя обаче решава да последва семейството си в самия ад – лагера на смъртта за затворници с циганско потекло Биркенау, защото съпругът ѝ не е ариец.
Там един от висшите служители в лагера предлага работа на Хелене – да отговаря за детското училище и да се грижи за най-малките деца. Той е доктор… доктор, който редовно извършва експерименти върху затворниците. Доктор, когото историята познава под името Йозеф Менгеле.
Въпреки че Хелене успява да открие човешкото у Менгеле, когото всички виждат като чудовище, когато тя разбира същността на експериментите му върху близнаци, собственото ѝ семейство се озовава в по-голяма опасност, отколкото когато и да било.
На смразяващия фон на ежедневния живот в циганския концентрационен лагер, базиран на свидетелства на оцелелите жертви на нацизма, Хелене няма друг избор освен да продължи борбата за собствения си живот, водена от вярата в човечеството.
„Приспивна песен в Аушвиц” е дълбоко трогателен разказ за любовта и отдадеността; история, която трябва да помним, за да не се повтори и днес.
"Човешките същества са кратък полъх сред урагана на заобикалящата ни действителност, но историята на Хелене ни напомня, че можем да сме господари на собствената си съдба, дори и буквално целият свят да е против нас. Не мога да кажа дали тази книга ме научи как да бъда по-добър човек, но със сигурност ме научи да намирам по-малко извинения за своите грешки и слабости", казва Марио Ескобар.
Прочетете откъс от „Приспивна песен в Аушвиц” от Марио Ескобар, която излиза от издателство „Сиела“.
ПРОЛОГ
Март 1956 г.
Буенос Айрес
Задържах дъха си по време на рязкото издигане на самолета. През всичките шест години, които бях прекарал в Аржентина, почти не бях излизал извън столицата. Мисълта да съм затворен в такова малко пространство толкова много часове, ми причиняваше болка в гърдите, но когато носът на самолета зае хоризонтално положение, дишането ми стана по-равно и се успокоих.
Когато привлекателната блондинка дойде и ме попита дали искам нещо за пиене, ѝ казах, че предпочитам чай. За момент си помислих дали да не изпия нещо по-силно заради нервите си, но след престоя ми в Аушвиц отбягвах алкохолните напитки. Беше истински позор да гледам колегите си пияни ден след ден, а комендантът Рудолф Хьос почти да не обръща внимание на това. Вярно е, че в онези последни месеци на войната много хора бяха обзети от отчаяние. Някои бяха изгубили жените и децата си във варварските въздушни нападения на съюзниците. И въпреки това един немски войник – още повече войник от СС – трябва да остане спокоен и да се владее независимо от обстоятелствата.
Стюардесата внимателно остави горещия чай на масичката и аз ѝ се усмихнах. Тя имаше идеални черти. Устните ѝ бяха точно толкова широки, колкото трябва, очите ѝ бяха ярко сини, бузите ѝ малки и розови – идеалното арийско лице. След това погледнах към старото си кожено куфарче. Бях взел няколко материала по биология и генетика, за да мине пътуването по-бързо. Не мога да обясня защо, но в последния момент реших да взема и няколко от старите тетрадки от детската градина в Zigeunerlager в Аушвиц-Биркенау. Преди години ги бях сложил при моите доклади за провежданите в Аушвиц генетични изследвания, но никога не ги бях чел. Тези тетрадки бяха дневниците на Хелене Ханеман, една германка, с която се запознах в Аушвиц. Фрау Ханеман и семейството ѝ, както и войната, сега бяха част от едно далечно минало, за което предпочитах да не мисля – годините, когато бях млад офицер от СС и всички ме познаваха като хер доктор Менгеле.
Протегнах ръка и взех първата тетрадка. Корицата беше напълно избеляла, ъглите бяха изцапани със засъхнали петна, а хартията бе придобила онзи избледнял жълт цвят на старите истории, от които никой вече не се интересува. Отпих първата си глътка чай и бавно отворих на първата страница. Големите, наклонени букви на Хелене Ханеман, директора на циганската детска градина в Аушвиц, ме пренесоха отново в Биркенау, сектор ВІІе, където бяха настанени ромите. Кал, електрически огради и сладкият мирис на смъртта – това беше Аушвиц за нас, така бе останал в спомените ни.
