Забранен през 1964 г. и пресъздаващ ужасна трагедия, разтърсила един български град през 1956 г., „Покривът“ от големия български писател, драматург и журналист Георги Марков се появява за пръв път едва през 2007 г., благодарение на редакторския труд на Цвета Трифонова.
В началото на 2020 г. книгата се появява отново в ново луксозно издание с корицата на Дамян Дамянов и предговори на Светлозар Игов и Цвета Трифонова.
„Покривът“ е един от най-силните романи на талантливия български писател дисидент, който, макар и да звучи антиутопично, създава ярък портрет на българското общество по време на тоталитарния режим и разкрива реалните отношения между хората и властта през 50-те години на миналия век.
Когато гигантският покрив на новостроящ се цех в бъдещия металургичен завод „Ленин“ в Перник се срутва и погубва работниците, които в този момент са под него и върху него, тази наглед възможна по всяко време случка се превръща в катализатор на яростния сблъсък между светлите идеали и мрачната реалност.
На страниците на своя роман Георги Марков, който по това време е в града в командировка и става свидетел на катастрофата и на спасителните операции, успява да направи безмилостна дисекция на комунистическото общество, която не скрива нито режима на терор и страх, нито изкривяването на истината от страна на партията.
През пречупените съдби на хората, идейния фанатизъм, недоверието и лъжите, които разяждат основите на Покрива, книгата се превръща в първата българска творба, която въвежда социалната проблематика като тема в родната литература от втората половина на миналия век и може би е вдъхновила други автори като Богомил Райнов и Блага Димитрова.
„Покривът“, обречен да падне, още преди да е завършен, остава най-силният зов срещу всеки зловещ социален експеримент, подкопаващ морала и човешкия дух.
Прочетете откъс от „Покривът“ от Георги Марков, който излиза от издателство "Сиела". >>>
В шест часа следобед денят излъчва успокоение. Жълтата светлина отнема свободата на цветовете, заглажда ъглите на предметите и укротява яростта на движенията.
Тия горе на площадката гонят. Хвърчат самосвалите по ръба на пропастта, вчера един се обърна, долу намериха труп, прегърнат завинаги от бетона, и така го оставиха, с малка пирамида. Въртят се стоманените протези на крановете, пет малки, два големи, шест подвижни, бучат бетонобъркачките, влекачите и багерите, транспортните ленти продъл-жават безкрайния си ход, трисменно разписание, железни гъсеници трасират пътя. Купища пръст, всички видове строителни материали, непроходими и кални пътеки, разбити коловози, бараки от стари прогнили дъски, огромни основи на огромни цехове, полуизградени комини, готова електростанция с бляскави колектори, половин парокотелно, три внушителни сгради плюс безличното здание на администрацията, сърцето на площадката, последни метри от покрива на гигантската постройка. Специалният цех!
Множество лица във всички посоки, върху всички постройки, избелели варосани дрехи, прашни каскети, мръсни коси, небръснати лица, уморени, свежи, съсипани, бодри, делнични, с общите грижи, със собствените ядове, с всякакви чувства, с разни мисли – строители, монтажници, крановици, багеристи, техници, инженери, инвеститори и такива, които отчитат работата за работа, и такива, които говорят, че работата е работа, и разни други, за които не се знае на кой господ точно служат, най-вече от околните села, бивши овчари, кравари, дървари, сраснати с планината планинци, по-малко от градовете, най-малко от София...
Това множество преправя планината, малко нещо объркана при рождението си в Горната или Долната Креда, зариват се деретата, рушат се скалите, пробиват се тунели, изсича се гората, дигат се скели и бавно, много бавно се превръщат пътеките в пътища...
Големият кран вдига огромната ферма.
Последната!
Фермата бавно се спуща към определеното є място в края на общата покривна конструкция. Бригадирът на монтажниците, Харизана, се е разбеснял:
– Насам! Още малко, не ме гледай, задържай! Кого чакаш? Стоп!
Хората се нахвърлят върху свалената ферма, закрепват я и започват монтажа на панелите. Идва краят на невероятния, огромен покрив.
Оня с мустаците, рижавият, е Киро Сома, бивш шофьор от черните курсове. Не иска жена му да ражда деца, ако може да роди автомобил, авантата е благословена, ще се поти още две години, колкото да си оправи живота, после ще стане шофьор на някой големец. Там работата е работа, но няма тия пари! Ако му кажат да лъсне покрива с език за пари, само ще попита – колко ще дадете? Това е Киро Сома, бивш гражданин на Ихтиман, утрешен гражданин на София.
Тоя до него, с белязаното лице, също е Киро. Викат му Невястата. На всяка дума се смущава, заеква и забожда очи в земята. Невястата, който си търси добра невяста, но така, ако може тя самата да дойде, да му се извини и да каже: твоя съм, няма как. Най-услужливият човек на строежа, спестените му пари са в заеми, които никой не мисли да връща, и дрехите си дава назаем. Онова диване Марципана отиде с неговия пуловер в града, но всичко това за Киро няма значение...
Оня, шишкавият Толчо, е най-алчният човек на света. Ако му кажат: вземи този цех да си направиш спалня, веднага ще приеме. В джобовете му има пирони, дребни инструменти, разни чаркове, които той упорито събира в района, а понякога за по-лесно ги краде от работилницата, защото ще му дотрябват за часпрома. Толчо, който има нов апартамент на „Патриарха“, даден на свободен наем на дванайсет студентки. Дъщеря му вече е женена за дипломат в Азия и Толчо ще иде на гости. Има ли какво да донесе от Азия? Щом свършат покрива на специалния цех, веднага ще отиде, но няма ли начин да го пратят на държавни разноски? Като мияч на кораба... А пък зет му е един!
Другият там, нисичкият, е Луко1 – мъж на жена, която го бие, стопанин на крава, която го рита, добросъвестен до мозъка на костите, роден монтажник, автор на лозунга „Че се качиме къде кажете“. Но малцина знаят, че в тайното досие, което пази един таен човек, е написано: „реабилитиран“! И въпреки това тайният човек често пъти съвсем явно следи Луко, на което монтажникът се смее и казва: „Скъпо струвам на държавата, за един човек издър-жа двама“. Оня ден си ударил крака и сега куца, но работата си е работа, утре ще лежи, началникът тържествено обещал три дни отпуска на „лъвовете от покрива“...
Тоя, дето прилича на боксьор и винаги е гол до кръста, e Моната. От съседното градче. Високомерен нахал, велика стипца и никакъв другар. Готов е за стотинката да изяде човека, иска да се ожени за богата жена, не знаете ли някоя да е хубава, да има много пари, малко мозък, пишете! Моната ще ви отговори с наклонен наляво почерк, изписан калиграфически, да мине за високообразован, ще ви изпрати снимка заедно с москвича си. Москвичът на преден план, Моната – на заден, как сте, госпожице?
А тия двамата, които слушат Харизана като войници, се казват Асен и Петър. Тъй като бригадата има и Калоян, наричат я „Второто българско царство“2. Асен и Петър са яки селяни, черни, мълчаливи, наборлии, по на трийсет и девет години, невероятно работливи. Харизана ги взе от селото горе и ги обучи. Асен има дъщеря, а Петър – син, и си викат „свате“. Дъщерята на Асен носи всеки ден обяд на баща си, хубаво, сериозно момиче. Синът на Петър е лигльо, който все играе карти пред лавката и Петър се заканва, че ще го напердаши, но още не е направил това...
А Калоян е младоженец, жена му не е куманка, а циганка, много хубава циганка, която идва на обекта, обядва заедно с мъжа си и после изчезват нанякъде...
– Бързо! – вика Харизана. – Хайде, стъмни се! Кога ще е този банкет!
И хората забързват. В същото време техният бригадир пресмята върху опакото на цигарената си кутия наднорменото. После се изплюва на бетона. Този Харизан има две къщи в София и може да плюе на всеки бетон. Не е много доволен от направената сметка. Сумти минута-две и отведнъж се спуща към най-младите от бригадата, Пенчо и Кольо, които оформят фугата между два панела.
– Марш! – реве Харизана. – Кьопави дойдохте, кьопави ще си идете. Повече няма да се разправям с вас! Марш да ви няма!
Двете момчета поглеждат уплашено бригадира. Кольо плахо възразява:
– Ама, бай Харизане, всичко е, както си казал... – и сочи спасително фугата пред тях.
Харизана не поглежда. За какво му е да гледа фугата, като вече е погледнал опакото на цигарената кутия.
– Марш! – ръкомаха той.
Момчетата навеждат глави и тръгват назад по тристаметровия покрив. Пенчо се разплаква. Знаят за какво ги пъди бригадирът.
Колкото по-малко хора участват в разпределението на наднорменото, толкова повече пари получават...
Жълтата светлина не ги успокоява. Тя може само да ги отчае. В омарата плуват призраци. Един от тия призраци е Харизана. Какво са правили слабите, откак свят светува? Навеждали са глави, доброволно или принудително, все едно, и са отминавали...
Точно зад цеха, през района на строежа върви Мишката и псува. Най-младият технически ръководител на строежа, Мишката псува колкото му глас държи, защото районът е затрупан от всевъзможни части и цели съоръжения, захвърлени колички, изоставени нови-новенички инструменти, а дървеният материал е разпилян, като че ли са го хвърляли от небето...
– Що се пенявиш? – му казва Бъчвето, оня, дето има навика да краде цветя. Защото Мишката не е магазинер и според Бъчвето това не му влиза в работата.
– Да пипна тия свини, сто тояги на голо – вика Мишката. – Ако бяха на баща им, така ли щяха да ги хвърлят?
– Абе, гледай си здравето! – съветва го Бъчвето, онзи, дето след това продава откраднатите цветя.
– Ти няма да ме учиш какво да гледам! – кипи Мишката. – Такива като теб са ги хвърляли! Кой ще плаща? Чичо ще плаща! Гледай! – той вдига захвър-лен гаечен ключ. – Не ти ли е жал, бе?
– Жал ми е – казва Бъчвето – за тебе.
– Трябва да се зачисли всичко! Всекиму на зад-ника, та да пази!– продължава Мишката.
– Няма съзнание – казва дискретно Бъчвето. – Я да идем там, че сега ще падне пиене, ядене и прочие. Нали си знаем, началникът е обещал на Харизана голям банкет...
Мишката остава сам, поглежда грозния, разровен район, из който сякаш владее непреодолим хаос, и му става тъжно... Жълтата светлина, това е горчив прах, разпилян навсякъде из атмосферата, напразно Мишката се опитва да го изплюе...
А отсреща, в канцеларията на началника на виброполигона, вече се празнува. Последната ферма е отдавна изпратена и инженер Батев, гуляйджията Батев, тарашува из чекмеджетата на бюрото си. Това не е бюро, а бар. И ако парторгът го зърнеше, би припаднал. Всички чекмеджета са пълни с бутилки коняк от разни видове, даже вносен, и една бутилка „Метакса“, пристигнала от „Кореком“. Работим, братче, ама и живота си гледаме, иначе накъде? Не сме се родили само за да направим на копелетата бъдещето, един път човек идва на земята! Пие се спокойно, с кротко наслаждение, с нежност, с усещане за всяка капка по целия є път...
– Когато човек има ум в главата си, така става! – Батев се смее, най-изразителният и хубав смях на строежа. Има причини да се смее. Негов таен патент е един гениален ход в изработването на последните ферми, но за този ход по-добре никой да не знае.
Конякът се пие не в чаша, във ваза. Чувство за неизчерпаемост и чудовищна дължина на дъха. Така пият великите пиячи. Имаше един колега в Прага през студентските години, той пиеше в женски ботуш, имаше пък един друг, той пиеше в пиринчен корниз от прозореца, безвъзвратни времена.
– Свършихме този покрив – повтаря Батев, – все едно покрихме небето! Специален цех, специална конструкция, специална заплата, трябва и специално напиване!
И сега вижда Саша! Господи, помилуй, воистина тази Саша! Жълтата светлина заобля формите, отдалечава ги на примамливо разстояние и прави движенията плавни. Вместо грациозност – предизвикателство. Той вдига вазата и извиква мощно:
– Сашке!
Саша се усмихва, кимва и продължава нататък. Батев є е добре известен, по-настрана от такива типове. Макар че, откровено казано, в този свят с намаляваща мъжественост той си остава стопроцентов мъж...
Батев следи отминаващото великолепно женско тяло. Може би ще скочи, ще я настигне, никой не бива да се съмнява, но...
– Саша – казва той, – Саша и „Метакса“! След това мога да се възвися при ангелчетата...
Жълтата светлина хвърля само меки сенки. Попивателната хартия на погледите, любовен лъх и милващо успокоение. Екскурзионна уютност, легни, човече, в сянката на покрива, легни, дишай чистия въздух и се радвай така, както не умеят да се радват хората, радвай се, че съществуваш! Какво си ти върху гигантската гръд на планетата! Къде си тръгнал, малък, недоносен глупчо, легни в тези меки сенки, истински меки одеяла, ухайни на триста и петдесет миризми. И за нищо не мисли! Защото нищо няма да ти избяга, и утре е ден, и други ден също, само машините и идиотите бързат.
Какво от това, че са построили Хеопсовата пирамида, какво от това, че някой фараон бил щастлив, а друг нещастен, какво от това, че нещо е останало в историята, а друго е забравено, че има история, смешно напъване да се оставят следи в празното пространство, във времето, но то е като гъба, мило човече, върху която нито тежките, нито леките стъпки личат... А щастието? Хиляди лимонадени бутилки, строени под слънцето... Нищо друго няма освен тебе и твоята мигновена неповторимост, успокой се, легни, легни...
Точно в сенките на дола е бараката на охраната. Заместник главният инженер Александрийски пипнешком се вмъква вътре. Дотътря се до някакво празно легло и се просва.
– Само един час! – обещава на себе си той.
