На 11 септември 1978 г. в Лондон света напуска Георги Марков е български писател, театрален и филмов сценарист, а впоследствие – публицист и дисидент, живял и творил по времето на комунистическото управление в България. В творчеството му се открояват два периода – в условията на социалистическа България и в емиграция - от 1969 г. до смъртта му. През 1969 г. отношенията му с властите се влошават, три от пиесите му са спрени и той напуска България, макар първоначално само с намерение за кратък отпуск. В крайна сметка Марков избира да живее в чужбина постоянно, първоначално в Италия, след това до края на живота си в Лондон.
Той продължава да пише и се превръща в един от най-известните и продуктивни български дисиденти. Започва работа в българската редакция на Би Би Си. Най-значителното произведение от емигрантския му период са "Задочни репортажи за България" – серия от есета, излъчвани по радио Свободна Европа, в които описва живота в социалистическа България, подлага на критика партийната върхушка и моралните измерения на нравствения упадък на българския народ под влиянието на господстващата комунистическа идеология. Резултат от тази публицистична и обществена дейност е повишено внимание от страна на Държавна сигурност (ДС), като доста по-късно става известно, че от средата на 1970-те методично са планирани ред мероприятия по физическото отстраняване на Марков. Те приключват с неговото убийство, когато на 7 септември 1978 г. в Лондон е инсцениран уличен инцидент, при който писателят е прострелян с миниатюрна отровна сачма. След няколко дни на безуспешни опити за лечение, Георги Марков издъхва на 11 септември 1978 г.
Почитаме паметта на Георги Марков с откъса "Спасителен смях" от мемоарите "Задочни репортажи за България".
От всичко, което човек би могъл да уважава в характера на своя народ, най-много се гордея с невероятното чувство за хумор на нашия народ. Колко пъти съм се удивлявал как естествено избликва това чувство и колко тясно то е свързано с обществена оценка, изразяване на политически мнения и дълбока народна философия. Мисля си, че това чувство за хумор има нещо общо със забележителното отсъствие на сляп фанатизъм у нашите българи. Фанатици у нас са само глупаците. Колкото и страстно и убедително да защитавате известна най-вярна и най-съблазнителна кауза, вие ще забележите във вашите събеседници лека усмивка, която мълчаливо ви казва: "Чак пък толкова!"
Това чувство за хумор винаги е съпроводено със самоирония, самоосмиване и точно тази е посоката, която му дава голямата стойност. Всеки знае да се смее другиму, но се иска характер, за да подиграеш себе си. Още по-забележително е, че в най-тежките времена у нас, при най-жестока и мрачна обстановка, чувството за хумор не само не напусна нашите българи, но сякаш стана главен отдушник на болката и мъката. И нека подчертая, че това чувство не принадлежи на шепа интелектуалци, а блика от самите недра на народа. Никъде и никога не съм се смял повече, отколкото в България, където животът така често свири едновременно на струните на сълзите и на смеха. Мисля, че цялата антидрама, и особено творчеството на Йонеско, се предхожда от разказа за трънчанина Гюро, който отишъл на лов за мечка. Влязъл в бърлогата й, но тя му откъснала главата. И когато приятелите му го извадили, те започнали да се питат дали той въобще е имал глава, преди да влезе в бърлогата. Тогава го отнесли в селото, за да питат жена му. А тя мислила, мислила и накрая казала: "Па не знам дали Гюро имаше глава, или нямаше. Я мислим, требе да е имал глава, оти лани си купува капа!"
Погледнете. Цялата форма на антидрамата е тук, в този трънски разказ.
Никога няма да забравя посрещането на Енвер Ходжа, когато дойде в България навремето. Народът бе докаран покрай линията Перник-Волуяк, за да го приветствува. Когато влакът премина покрай нас, недалеч от село Дивотино, разни агитки започнаха да скандират името му. Но Енвер се държеше с две ръце за отворения прозорец и дори не вдигна ръка да поздрави. Тогава чух двама местни селяни да коментират:
- Защо не махна с ръка поне? - питаше единият.
- Не видиш ли, че го е страх да се пущи от прозореца!
- Е па защо че го е страх!
- Ами цял живот човекът се е возил на магарета, та е навикнал да се държи за самара! Къде е видел влак у Албания!
По време на насилственото вкарване на селяните в текезесетата, агентите на Държавна сигурност използуваха таксита, в които държеха жертвата си, докато не подпише необходимия им документ. В Пернишко бях свидетел, когато призори едно такова такси изхвърли възрастен селянин, чието лице бе разкървавено. Но той се надигна, засмя се и каза: "Цял живот исках да се повозя на такси и даде Господ, навозих се!"
Едва ли бих могъл да забравя бай Васо, файтонджията на владайския санаториум, който ме прибра от автобусната спирка. Беше време, когато книжарниците бяха залети от невъзможна за четене партийна литература, когато почти не се издаваха свестни книги. Забелязал, че нося куфар с книги, бай Васо, който беше бивш гробар, се обърна към мене и замислено ми каза: "Много обичам книгите… сума нещо съм прочел, като бях в гробищата… И какви книги!… Ти ми дай на мене "Под игото"… Ама да е от Иван Вазов!"
Човекът не искаше друго "Под игото" и се безпокоеше, че може и да са го пренаписали. Той си искаше "Под игото" от Иван Вазов. И в тази забележка "Ама да е от Иван Вазов" се съдържа цялата народна оценка за печатаните партийни глупости.
Политическите вицове разцъфтяха като национален жанр. Сигурно през последните тридесет години съм чул няколко хиляди политически вица. Кой не си спомня какво посмешище беше станал Добри Терпешев, който предхождаше вицовете за милиционерите, Хрушчов и Тодор Живков. Един от моите колеги в Съюза на писателите се беше постарал да запише всички чути вицове. Струва ми се, че ако този сборник би могъл да бъде издаден, всеки ще се удивлява на невероятната находчивост и остроумие на безименните създатели на вицовете. Колко чуден и съдържателен е вицът за Вуте, може би най-популярният по онова време. Позволете ми само да го припомня: На събрание, след доклада, партиен представител апелира към присъстващите да задават въпроси. Всички по обичая си мълчат. Той пак настоява "Питайте, другари! Изкажете се, другари!" Те пак мълчат. Накрая става Вуте, пита "Къде е житото?" и сяда. На следващото събрание партийният представител отново подканва хората да се изкажат. И отново те мълчат. И пак той апелира и настоява да се изкажат. Докато накрая някакъв селянин вдига ръка и пита "Къде е Вуте?" Лаконичността и силата на тези вицове могат да съперничат само на епиграмите на Радой Ралин, безспорно най-популярния писател в нашата страна.
В предприятието, където работех, почти не е имало ден някой от работниците да не ме запита конспиративно: "Чу ли последния виц?" Вицовата вълна заливаше постоянно нашите делници. В самото разказване на вицовете се оформиха майстори разказвачи, които никой не можеше да имитира. Но слушането и разказването на вицове се смяташе от всички за проява на гражданска смелост, за израз на спотаено достойнство. Разбира се, немалко хора пострадаха за разказването на вицове. Нека само спомена съдбата на известния джазов музикант Сашо Сладура, който плати с живота си, за да остане в паметта на хората като неповторим разказвач на вицове. По същество вицовете осмиваха било отсъствието на морал в партийните водачи, било тяхната ужасна неинтелигентност. Впоследствие щеше да дойде ред на чудната серия на вицовете за Радио Ереван, много от които бяха невероятно остроумни: "Какво е лабиринт?" - "Правият път на партията!"; "Какво е българо-съветска дружба?" - "Крава, която пасе в България, но я доят в СССР"; "Може ли Швейцария да стане комунистическа страна?" - "Може, но жалко за хубавата страна!"; "Вярно ли е, че на лъжата краката са къси?" - "Не е вярно, защото първият секретар щеше да се влачи по задните си части"… и т.н.
Не съм в състояние да си спомня дори една стотна от вицовете, които съм чул, но както казах, те най-добре отразяват отношението на широките народни маси към режима. Десетки са например вариантите на вица за българския партиен ръководител, който се вози в самолет с други държавници и където той се проявява винаги в ролята на глупак. В годините, преди да напусна България, най-популярни бяха милиционерските вицове. Всички се свеждаха до едно - да подчертаят ограничеността и неграмотността на милиционерите. Някои от тях се явяват своеобразен български вариант на известните вицове за ирландци. И нека тук отдам дължимото на бившия министър на вътрешните работи Дико Диков, когото съм чул да разказва най-хубавите вицове срещу собствените му милиционери.
Но вицовете са само малка част от голямото богатство на народния хумор. Преиначаването на лозунги, на случки и изказвания, пародирането на думи на видни ръководители или пък на стихове и какво ли не още ни разсмиваше всеки ден. През един септември видях на гара Пазарджик опънат голям лозунг "Да живее 10-и септември, Ден на Народната милиция - единствена опора на народната власт!" Или пък когато отидох да пиша репортаж в едно село в Плевенско във връзка с апела на партията за усилено производство на частни свини, видях из селото разлепени големи лозунги, които буквално гласяха: "Всеки кооператор - свиня! Всеки комунист - две!" Такъв кратък и многосмислен израз бе получила идеята, че комунистите трябва да произвеждат двойно повече частни свини от обикновените кооператори. А в нашето предприятие най-популярният лозунг беше "Дайте да работим, че да построим социализма, пък след него и комунизма, че дано след това си заживеем както преди". Когато партията поиска да изпълним петилетката за четири години, някой окачи лозунга "С всички сили - пет за четири!" Партийните и административните функционери се ползуваха с всеобщо презрение за това, че не работеха нищо полезно и само се разхождаха с чанти, откъдето дойде името им "чантаджии". Нерядко работниците се обръщаха към нас, ръководството, с думите: "Лесно ви е на вас, чантаджиите!" Агентите на Държавна сигурност и тайните сътрудници имаха куп популярни прозвища, от които най-разпространено и общоприето днес стана прозвището "кука". Един от най-популярните изрази, който човек може да чуе днес в България, е: "Какво да правиш, отидох при нашата кука, примолих му се!" или "Брей, да не знам! Па той си бил кука, ама от тия, дето няма откачане!" Особено иронични бяха работниците и селяните спрямо хората на перото - журналисти и писатели. По-нататък ще разкажа за неизбежната стена, която се появява моментално, когато кажете на обикновен гражданин у нас, че сте журналист или писател. Няма да преувелича, ако кажа, че репутацията на пишещите събратя беше тази на професионални лъжци. Един от моите работници дълго време не четеше вестници, докато един ден внезапно се абонира за "Работническо дело". "Намерих му цаката" - обясни ми той.
- Каквото пише, разбираш го точно обратното. Като пише, че във Франция работниците гладуват, значи си живеят живота, а като пише, че в Румъния са щастливи, значи черно им пред очите! Чиста работа! Колко чудесен е този истински епизод, станал в Драгалевци. Видният писател Георги Караславов беше може би първият, който преди години си издигна голяма вила в Драгалевци. И един ден някакъв журналист пристига на площада на селото и пита група селяни:
- Знаете ли къде живее Караславов? - Те вдигнали мълчаливо рамене.
- Писателят Караславов, този, дето пише книги - пояснил журналистът.
- Сега всички пишат - отвърнал му някой.
- Абе той има нова вила… - продължил журналистът, когато един от селяните възкликнал:
- Аааа! Това е тоя, дето си построи прогимназия!
В самия делничен живот многосмислените шеги и иронични подмятания валяха като дъжд. Преиначаваха се думи, заглавия от вестници, филми и книги, пародираха се изказвания, имитираха се важни партийни личности. Познавах един обикновен работник, който имаше голяма дарба да имитира Вълко Червенков, Георги Трайков и Тодор Живков. Имитациите му бяха абсолютно точни и ние го карахме да произнася цели речи. Никнеха като гъби местни народни епиграмисти с повече или по-малко сполучливи произведения като например "Няма кака Цола да се остави гола" (за Цола Драгойчева) или "Гошко се мъчи, а Тошко се пъчи" и т.н.
Имаше нещо много здраво и дълбоко в този народен хумор. Мисля, че чрез него народът се самосъхраняваше. Комунистическата партия и партийните членове, грамадната маса от които, изглежда, не притежаваше никакво чувство за хумор, реагираха остро и непримиримо срещу народния смях. Те знаеха и знаят, че смехът беше насочен срещу тях, но бяха твърде примитивни, за да проявят великодушие. Немалцина народни хумористи биваха задържани, бити, интернирани заради разказване на вицове. В досиетата на много български граждани е записано, че са разказвали или преразказвали вицове. Особено жестоко се преследваше този смях по времето на Сталин. Малко преди да умре, известният сталинистки идеолог Андрей Жданов (улица "Пиротска" в София все още носи името на този тип) излезе със статия за смеха, в която заповядваше на съветските граждани на кого и кога да се смеят. Тази статия, очевидно писана по указание на самия Сталин, стана повод у нас да се предприеме истинска наказателна вълна срещу смеха. Но понякога дори усмивките докарваха представителите на властта у нас до истерика. На погребението на Георги Дамянов в София милиционерски началник пред очите ми искаше да арестува една студентка от Художествената академия, която се била усмихвала. Един бивш следовател в Държавна сигурност, за когото по-нататък ще стане дума, в пиянска изповед ми каза: "Най не можех да понасям усмивките им! Като го видех, че се усмихва, като че ми плюеше в лицето, скачах и виках: "На мене ли ще се смееш, бе!"
След 1956 година формата на партийното преследване на смеха стана по-мека. Но нещата не са се изменили значително, защото през март 1974 година в София се проведе една невероятна и може би уникална в света партийна теоретична конференция по въпросите на смеха. От нея стана ясно, че българският народ продължава да се смее. На тази конференция първият секретар на партията просто повтори статията на другаря Жданов и се опита да се опълчи срещу това голямо богатство на народния ни характер. Но кой може да застави един народ да не се смее?
