Преди да запише своите "Задочни репортажи за задочна България" и още преди да напусне България, журналистът, писател, театрален и филмов сценарист Георги Марков създава "Жените на Варшава" – кратък роман, изпълнен с мистика, красота, любов и живот, но и със скрита критика към конюнктурата на социалистическия строй.

Едноименният сборник събира в себе си 7 произведения от българския творец, които и до ден днешен остават връх в родната, а и световната белетристика. В ново издание с твърди корици и предговор от Георги Господинов, скритата битка между два големи разказа оживява отново.

Двама души  се срещат сред пущинака на мистичната Странджа планина, за да си разказват приказки. Те не могат да бъдат по-различни един от друг. Единият – завърнал се от Варшава бохем, носещ със себе си истории за жени, любовни афери, приключения по градските покриви, романтика и страст. Другият – престарял пастир, носещ истории за извори, самодиви, богове, овни и нестинари. 

Къде се крие тайната на щастието – в тишината на планината или в динамичния градски живот? Под звездното небе на Джендем баир, където змии и дяволи се надбягват в лудешки танц, Павел и дядо Йорго рисуват образа на онази Варшава, която остава далечна и непостижима. Варшава с нейните жени и блянове, с нейните прозорци надежда и отворени врати. 

Тази своеобразна приказка се оказва знамение. Година след създаването на романа Георги Марков прекрачва в забранения свят отвъд Варшава. И "историите, които не спира да разказва в ефира на една свободна Европа, обратно на романа, се оказват спасителни за слушателите и смъртоносни за самия разказвач", пише Георги Господинов.

Предлагаме ви да прочетете откъс от "Жените на Варшава" от Георги Марков, издадена от "Сиела":

Никога не съм ги виждал и двамата. Всички­те ми опити да си представя лицата им едно до друго, гласовете им един в друг, взаимността на чувствата и мислите им, за да стигна до истинска­та причина, се оказаха непосилни за моето въо­бражение, свикнало да възпроизвежда нещата по подобие на други неща. Затова тяхната среща ми изглежда почти фантастична, като че всичко е било отнапред намислено и нагласено, за да се получи точно този край.

Тази история ме зашеметява, не съм спосо­бен да я възприемам с ясен разум, тя срива по­чвата под краката ми и аз увисвам като в безте­гловното пространство. Може би това произтича от тази всевъзможност на обяснението, когато аз чувствам и някак вярвам, че има едно-единствено обяснение, че то си стои някъде около нас – над луната или над звездите, където принципите и произволите на съдбата са едно и също. Тайна.

Твърде възможно е, предадена чрез мен, историята да звучи изопачено, невярно, когато най-важното е нейната достоверност, т.е. че тя се е случила и е напълно вероятно да се случи по кое и да е време и на кое да е място. Ще се постарая, доколкото мога, да я предам така, както я научих, заедно с всички сведения, които по-късно добих за нея. И ще се опитам да разграничавам факти­те от моята собствена представа за тях, както и да отбелязвам ония места, където въображение­то ми по необходимост ще се намесва, за да дири връзка между неизвестностите.

Той се казва Павел. Ония, които са го виждали, предават съвсем бегло описанието на външност­та му. Висок, с хубаво телосложение и – донякъ­де – красив. Казваха, че не са сигурни дали е бил красив. Отначало не виждали в чертите му нищо забележително, но впоследствие той някак все по-ярко се откроявал и им изглеждал мъжествен и красив. Жените възприемали външността му по-определено. За едни от тях той бил несъмнено неприятен, дори грозен, а за други – тъкмо об­ратното – истинският стопроцентов мъж. А аз си мисля, че той е имал приятна външност, не е пре­дизвиквал ярко впечатление или – както се казва – на пръв поглед се е губел в картината.

Очите му били тъмни. Струва ми се, че в ни­какъв случай не са били черни. Може би са има­ли нещо от ония неопределени тъмни цветове със зеленикав или синкав оттенък, които могат силно да се променят, да смайват колкото със своето безочие, толкова и с най-тънка изразителност; очи, които озадачават и дразнят фантазията. При­ятелите на Павел твърдят, че очите му били вина­ги засмени, че той гледал на света твърде весело и безгрижно. Предполагам, че това не е било точ­но така; че мнозина са подвеждани от спокойната му усмивка и веселата сигурност на лицето му.

Пак според ония, които го познават, по-интересен бил гласът му. Казваха, че бил бас-баритон с приятни височини и наистина обаяте­лен. Човек можел да седи часове до него и да го слуша, все едно за какво говорел. Пак трябва да забележа, че това не ще да е било само звучност­та на гласа. Той е бил известен като неповторим разказвач на истории. Знае се за някои вечери във Варшава, когато разказвал преживелиците си и са осъмвали да го слушат. Тия разкази започва­ли неусетно като обяснение на нещо не особено съществено. Говорел малко накъсано, с усмивка и едва доловим оттенък на себеирония. Никой не се съмнявал в истинността на историите и тъкмо тази истинност най-много се харесвала. Разбира се, всичко това е неописуемо, а като въздействие не съвсем обяснимо. Всеки познава чудесни раз­казвачи, но когато се опитва да възпроизведе тех­ния разказ, излиза глупост и половина.

Като разглеждам склонността на Павел да разказва неща, които е видял и преживял, мисля си, че това не е било просто така, че той не се е заемал да задоволява любопитството на при­ятелите си. Забелязал съм, че всички добри раз­казвачи имат собствена потребност да разказват, понякога все едно на кого; че когато разказват, те с най-голямо удоволствие сами се слушат. 

Трябва да се отбележи, че в тези разкази Павел никога не е разказвал нещо особено за себе си, не е бил герой на собствените си истории, само зрител. Така че не бихме могли с основание да го подозрем в оная мила, толкова съвременна поза на нормален човек, който се опитва да ни набута само представата за себе си. Павел престоял във Варшава шест пълни години. Там той следвал и завършил инженерно-геоложки институт. Убеден съм, че в случая Варшава няма никакво значение. Би могло да бъде Лондон, Токио, Мадрид или ко­ето и да било място на земята. Неговите колеги са разказвали, че бил добър студент, макар и да не блестял с някакви извънредни способности. Природната интелигентност му помагала за леко, безусловно вземане на изпитите. Явно той нямал амбиции в професията си. Предполагам, че след първоначалния, чисто романтичен интерес към недрата на земята той е започнал да се отегча­ва. Може би вниманието му малко по-дълго се е задържало върху теориите за произхода на зем­ната кора и изобщо върху тази бездънна мисъл за мястото на човека в Космоса. Но той едва ли е преживял онова примитивно удивление на съще­ство, което смята себе си за единия край на без­края. След кратко блуждаене към галактиките мисълта му бързо се завърнала върху паважа на варшавските улици. Почти съм сигурен, че той не е хълцал пред неизвестността, едва ли се е заемал да начислява патологичното отношение на чове­ка към безкрайността, едва ли се е съобразявал с водородната бомба и ракът е предизвиквал у него същия ужас, както у всеки човек. Бил млад, бил здрав.

Лекциите и упражненията посещавал доста нередовно, а към края на следването си съвсем ги занемарил. При това професорите имали сла­бост към него, не го тормозели с дребнавостите на своите науки. По някое време се захванал да учи езици, но скоро зарязал уроците, пък и друго не могло да бъде.

Пак през тези години Павел се увлякъл в из­куството и литературата. Няма сведения, че как­то всички младежи той е писал стихове и рисувал пейзажи. Само е чел много, с оня зашеметяващ безпорядък на първото увлечение. Изглежда не­говата внезапна страст към литературата да е свързана с досадата от геологията. Предпочитал веселите, жизнени произведения, романите с ин­тересни завръзки и приятни развръзки; трудно понасял философските, разсъдъчни и поучител­ни произведения, както и полуидиотските мрач­ни изроди, които в наше време населиха доста световната литература. Тъй като това неволно го обърнало срещу модата да се четат и проумяват всички тия самоизтезаващи се автори, той ми­навал пред приятелите си за повърхностен. Тук трябва да отбележа неговия произвол в разби­ранията на произведенията и пълната му непо­следователност. Той внезапно отхвърлял това, което довчера е харесвал, и прегръщал другото, което пък преди това отричал. Точно този миг на неговото свободно преминаване от една на дру­га позиция, както и приемането на две взаимно­изключващи се решения мнозина са смятали за лекомислие. Но тези негови скокове са ставали съвсем естествено, без нервност или обичайния драматизъм на защитата и нападението, а със спокойна и ясна наслада. Като че му е доставя­ло удоволствие да приеме нещо и след време да го отхвърли. Мисля, че всичко това е било най-обикновена човешка потребност от разнообразие и свобода. Явно че литературните образи и про­блеми не са създали у него някакви илюзии, как­то обикновено става с по-примитивните умове, нито са обременили бъдещия му живот с чужди стремежи и копирани идеали.

Пак във Варшава Павел посещавал известно време боксова школа и доста напреднал в юм­ручния бой. Но когато треньорите сметнали, че е готов за първия голям мач, и възлагали на него надежди, той зарязал школата и повече не стъпил на ринга. Изглежда, и това е много характерно за него – да пренебрегне надеждите на другите. Има доста хора, които ще кажат, че това е безотговор­ност, и аз не се наемам да го защитавам от подоб­ни обвинения. Навярно оправданието трябва да се търси в младостта, във вроденото желание да се видят, чуят и разберат повече и по-интересни неща, в любопитството и въображението му. 

Естествено това своеволие не гарантира никаква сигурност на другите по отношение на него. Но тук аз си позволявам да забележа, че тъкмо тази негова несигурност е гаранция за безусловната ясна сигурност на неговия характер.

После той започнал голямото си пътеше­ствие из Полша. За него се знае съвсем малко; само отделни епизоди, които по-късно блестящо разказал. Няколко месеца – пролетта и лятото – с раница на гърба Павел се движел през селата и градовете, нощувал, където му паднело, някъде се наемал като физически работник, завързвал неочаквани познанства и забъркал оная много за­гадъчна история с монахинята, която изцяло раз­казал само на стареца Йордо.

Вече виждам недоумението на мнозина, ко­ито ще кажат, че дотук в нашата история няма нищо забележително, че вече има всички изгледи това да бъде една съвсем банална работа. Мно­го е възможно и така да бъде, но аз се чувствам длъжен да предам обективно и точно впечатлени­ята си от живота на Павел преди стъпването му върху белите камъни на Джендем баир.

Според всички негови познати той имал за­бележителен успех сред жените. Това се потвър-ждава от всички факти и най-вече от ония исто­рии, които по-късно разказал на стария овчар. Павел наистина бил предпочитаният, търсеният любовник, натрапвали му се, преследвали го. Това звучи доста неправдоподобно, като се знае, че първото впечатление от лицето му е било най-обикновено, да не говорим, че не е имал никакво положение в обществото, нито пари. Но даже в средата на по-красиви и по-солидни мъже жени­те безпогрешно се ориентирали именно към него като към нещо отдавна търсено и най-после на­мерено. Обясненията стават съвсем невъзможни, като се знае, че това били жени с най-различни характери и както по-късно станало известно, всички го възприемали парадоксално различно. А според мен те чисто и просто са си го измисля­ли. Това, с което той ги е привличал, не е никаква мистерия, а храната, която е давал на въображе­нията им.

За учудване на приятелите му той не станал амбулантен любовник или делничен донжуан, а предпочел сам да търси своето – романите. Или както самият Павел го е казал съвсем просто: „Да се случи нещо!“.

Очевидно това „нещо“ не е могло да се слу­чи с всяка негова позната, както не всеки човек е способен да предизвика истински роман. За исто­риите на Павел мнозина говорят с възхищение, а други упрекват своя приятел, че заради санти­менталната игра е пропуснал толкова реални лег­ла, че любовта не била в романа, а в бройките.

Безспорно тия истории са оставили трайни спомени, защото и сега жените разказват за Па­вел с най-живо чувство и тъжен възторг. Една от тях, Барбара, е писала на своя приятелка: „Той умееше да прави всичко винаги ново. Толкова до­бре го познавах, а всеки път го посрещах като не­познат!“.

Като преценявам онова, което знам за него, готов съм да повярвам на всички тия истории. За­щото романът не му е струвал никакви усилия, т.е. той не се напъвал да изглежда такъв, какъвто не е. По-скоро обратното, в прегръдките на сво­ите любовници той се е отпускал докрай. Все пак интересни са изповедите на тия жени, които се опитват да обяснят необяснимото.

„Аз получавах от него всичко, което ми беше нужно. Никой не ме е отгатвал по-добре. А кога­то си отиде, аз се усъмних дали изобщо е съще­ствувал.“

Друга казала на един от неговите приятели:

„Той притежаваше невероятни оттенъци на чувствителност и деликатност, боях се, че е крехък, а всъщност си беше един весел гренадир, тръгнал пешком за село“.

И пак от писмото на онази странна Барбара:

„Виждали ли сте засмяно спокойствие. Това беше Павел“.