Американската авторка Лили Кинг, позната на българския пазар с романа си „Еуфория”, се завръща в напълно различна история, която още с излизането си бързо завладява сърцата на влюбените в книгите по цял свят „Писатели и любовници” e вдъхновяващо преживяване, роман, обяснение в любов към литературата и силата на думите.

Кейси е затънала в дългове и мечти.

От шест години се опитва да завърши първия си роман под смазващата тежест на студентските дългове. Само преди няколко месеца внезапно е загубила майка си, а любовният ѝ живот е низ от краткотрайни афери и въздишки.

Макар по-голямата част от състудентите на Кейси отдавна са загърбили писателското призвание, тя е твърдо решена да не се отказва. Независимо от цената.

На една литературна премиера Кейси среща Оскар Колтън – улегнал, успешен и чувствителен писател, чийто роман вече се радва на внимание на критика и читатели. И неговите пронизващи зелени очи ѝ разкрива нов поглед към бъдещето.

На една литературна премиера Кейси среща Сайлъс – непредсказуем и вълнуващ младеж, който мечтае един ден „да съзре възвишеното“.  А един необичаен следобед с него ще разклати и без това крехкия баланс в живота ѝ.

Разкъсана между двама коренно различни мъже с противоположни виждания за връзките и любовта, младата жена се оказва и на кръстопът – да се откаже ли от мечтата си и да се примири с настоящето или да ѝ се отдаде напълно.

Но дали би могла да се сбогува лесно с онова, което я спасява и в което намира уют?

Реалистична, безкомпромисна, мъдра и забавна, „Писатели и любовници” е истинска любовна история – история за силата на приятелството, за любовта към литературата, към думите и към живота въпреки тъмните му моменти.

Лили Кинг създава деликатен роман за писането. От една страна за писането като дом, утеха, вдъхновение и място, където човек открива себе си. Но също и за писането като къртовски труд, болезнена амбиция и чувство за несигурност. Роман, който носи онзи особен вид удоволствие и интимност – да споделяш с някого любовта към книга.

Прочетете откъс от „Писатели и любовници” от Лили Кинг, която излиза от издателство "Сиела". >>>

Договорила съм се със себе си сутрин да не мисля за пари. Точно като тийнейджърка, която се опитва да не мисли за секс. Но междувременно се опитвам да не мисля и за секс. Нито за Люк. Нито за смъртта. Това оз­начава да не мисля и за майка ми, която миналата годи­на почина по време на почивката си. Има толкова много неща, за които не бива да мисля сутрин, за да успея да пиша.

Моят хазаин Адам ме наблюдава, докато разхождам кучето му. Облегнат на своя мерцедес, със своя костюм и лъснати обувки, докато аз се изкачвам обратно по алеята за коли. Сутрин има нужда от стимул. Както всички ос­танали, предполагам. Наслаждава се на контраста меж­ду себе си и мен, облечена в спортно долнище и с рошава коса.

Когато двамата с кучето се приближаваме, казва:

– Станала си рано.

Винаги ставам рано.

– Ти също.

– Точно в седем трябва да съм в съда. Да се видя със съдията.

Впечатли се. Впечатли се. Впечатли се от „съдия“ и от „съда“, и от „точно в седем“.

– Някой трябва да върши и тази работа.

Не се харесвам, когато Адам е наоколо. Мисля, че това му допада. Оставям се на кучето да ме издърпа ня­колко крачки напред, покрай него, по посока на една ка­теричка, която се промушва между дъските на оградата отстрани на голямата му къща.

– Е – казва той, за да не ме остави да се отдалеча твър­де много. – Как върви романът?

Изговаря го така, сякаш е някаква дума, която съм си измислила сама. Продължава да стои облегнат на колата си, просто е обърнал глава към мен, сякаш позата му до­пада твърде много, за да я наруши.

– Добре върви.

Пчелите в гърдите ми се размърдват. Две-три про­пълзяват надолу през плътта на ръката ми. Един разго­вор може да съсипе цялата ми сутрин.

– Трябва да се връщам на работа. Днес нямам много време. Двойна смяна съм.

Отвеждам кучето на Адам до задната веранда, отка­чам повода, побутвам го през вратата и бързо слизам обратно по стъпалата.

– Колко страници имаш досега?

– Около двеста може би.

Не спирам да се движа. Вече съм на половината път до стаята си, отстрани на гаража.

– Знаеш ли – казва той и се отлепя от колата си, в очакване да му отдам цялото си внимание. – Намирам за изключително забележителен факта, че според теб имаш нещо, което си струва да кажеш.

Сядам на бюрото си и впервам поглед в изреченията, които написах, преди да разходя кучето. Не ги помня. Не помня да съм ги писала. Толкова съм уморена. Поглеж­дам зелените цифри на радио-часовника. По-малко от три часа, преди да стане време да се облека за обедната си смяна.Адам беше състудент на по-големия ми брат Кей­лъб – всъщност мисля, че по онова време Кейлъб беше малко влюбен в него – и по тази причина ми прави мал­ка отстъпка от наема. И още малко, задето разхождам кучето му сутрин. Преди стаята ми се е ползвала като парник и все още мирише на глина и гниещи листа. Има точно толкова място, колкото да побере един двоен ма­трак, бюро и стол, и един котлон в банята. Включвам го и слагам чайника обратно върху него, за да си приготвя още една чаша черен чай.

Не пиша, защото си мисля, че имам какво да кажа. Пиша, защото ако не го правя, всичко останало ми се струва още по-ужасно.

Продължи да четеш