От три дни се опитвам да започна този текст. Мисля си за него непрестанно – казвам си: вероятно още узрява... Не съм сигурна, че изчаках достатъчно, та да се разпука и да потече от него сладкият и стипчив вкус на рубинения сок. Сок от нар.
Този текст няма да е с полезни факти, няма да дава съвети. Той споделя емоции, цветове и аромати.
Пътят към Истанбул. Магистрала. Нощ. Безброй светлини, пръснати като златни монети. Вълшебно е. Шехерезада не е спирала да разказва. Нощта е сладка и продължава безкрай.
Влизаме. Става хаотично и превъзбудено - коли, светлини, стряскащ преход от широки булеварди към тесни, стръмни, почти отвесни улички. Хотел. Засега английският върши работа.
Сутрин. Слънцето е меко. Гальовно. Разходка. Бързо и концентрирано пресичане на улици около Таксим. Парк. Котки. Мнооого котки. И...
О!
Морето! Свети като най-скъпа коприна – от нея са шили дрехите на султана. Вярвам.
Кафе. Идва ред на задълженията. Записвам: 59 % от турците ползват интернет; прекарват 18,3 часа средно на седмица онлайн. Фейсбук имат 1 млрд. активни потребители; 34 млн. са потребителите на мрежата в Турция – генерират 3,3 млрд. харесвания на месец... Почивка. Ура! Стигаме до морето.
О!
Мостовете! Босфорът! Тихо! ... не искам да смущавам усещането за безкрайност. Интересно как долу край водата хаосът отлита и оставаш сам с полета на мислите си. В същото време животът не спира да се движи. Водата също.
Хапване. Чай. Разделяме се. Избирам харема. Ще ставам султанка. За миг. Влизаме. Аристократично е - големи порти, парк, фонтан... Долмабахче сарай напомня на частица от Версай. Отвън.
Влизаме в харема – дървени подове, килими, широки зали, синьо, златно, пищни полилеи, кристал. 14 т злато и 40 т сребро. Баните на момичетата... Спалнята на майката на султана – в бяло и златно. Неголяма стая. Високо легло, огледало, камина.
Не снимайте, моля. Забранено е. Открадната снимка... Шшшът, тихо. Стъпките ни следват пътя на красиви момичета, евнуси, принцове... Така си го представям... Красиво е.
Излизаме. Тихо. В мен е много тихо. И вълшебно!
Вечер. Нощ. Нов ден. Музика за събуждане - нежна е. Не разбирам. Чувствам. Тръгваме. В обятията на Синята джамия е спокойно - изписана в синьо, като небето, но небе, излязло от ръцете на майстори – фини, нежни линии, оставящи усещането за току-що пробудила се ясна утрин, обагрена от руменината на зората. Боси по килима - червен на сини цветя. Снимам. Всички снимат. Какво ли искаме да занесем у дома?
Излизаме. Ayasofya. Посреща ни лицето на Христос - над входа. Там е. Влизаме. Огромен купол, огромни полилеи. Надписи на арабски. Богородица. Пресичане на религии. Отпечатъци. Пластове. История.
Не забравяме колоната на желанията. Като капки през годините човешките палци пробиват колоната... Желания, пронизващи тялото божие. Чий бог чии желания изпълнява? Бог е един. Бързо завъртане на пръста. Пожелах ли си нещо? Мисля, че да. Пожелах си. Какво ли ще стане с тази колона след време? Бог знае!
Излизаме. Денят продължава с конференция. После бързаме. За Капалъ чарши. Трамвай. Слизаме. Влизаме. Бляскаво, свети, накити, злато, черги, шалове, лампи, наргилета... Погледът ми е пленен. Мирише на печена царевица. Вкусна е. Сладка. Обикаляме. Пазарим се. Купуваме... Вечер. Градът оживява. Гъмжи. Лудост някаква се отприщва. Тук сякаш никой не спи. Вечно бърза. Отива някъде. Връща се. Пак поема.
Колко пъти преминахме мостовете? Не помня. Искам пак и пак, и пак. Останах гладна. Искам още от цветовете, от духа, от смесицата на стари и олющени сгради с модерни и лъскави, от молитвите, примесени със забързаните хора, с уличните котки и нахвърлените торби боклук, с кафетата и обърнатите чаши турско кафе – око, взряно в бъдещето, с уличните продавачи и ароматите на печени кестени и царевица. С хаоса, лудостта. И лепнещият вкус на нар...
Истанбул. Градът на седемте хълма. Предстои завръщане.
