Във времена на социална изолация заради пандемията от новия коронавирус, стартираме #ОстанетеСиВкъщи поредица с известни български артисти - писатели, поети, музиканти, режисьори и актьори, които ще представят любимите си книги, филми и музика. Така че всеки да може да им се наслади - не само по време на самоизолацията вкъщи, но и винаги да може да намира вдъхновение в тях.
Първият гост в новата #ОстанетеСиВкъщи рубрика е Палми Ранчев - поет, белетрист, сценарист, състезател и треньор по бокс, роден в София на 9 февруари 1950 г. Става юношески национален шампион по бокс през 1966 г., а три години по-късно - трети при мъжете. Завършва ВИФ (сега НСА) със специалност бокс, като тренира още таекуондо и карате.
На 31 години вече е заслужил треньор, става треньор в "Олимпийски надежди" и националните отбори за мъже и юноши. Треньор е и на националния отбор на Ирак преди операция "Пустинна буря". Колоритна като разказите му е съдбата на Палми Ранчев, който е бил също собственик на кафене и игрална зала, директор на вестник, сценарист, телевизионен водещ и… безработен.
Палми пише поезия, разкази и романи (не пропускайте "Малко късмет за по-късно" и "Анонимни снайперисти"), член е на Сдружението на български писатели и носител на няколко литературни награди. През последните години Палми Ранчев живее предимно в испанския град Барселона. И днес го откриваме там, за да ни разкаже за любимите си книги.
Основното, което правя през тези дни и нощи на изолация – постоянно стоене вкъщи, накъсано от едно-две излизания до магазина – е четенето на книги. Признавам, че понякога прибавям и кратка обиколка в квартала, навел гузно глава, и заради липсата на други хора по улиците, а и защото не съм издържал на изкушението да наруша забраната. Страшно ми липсват свободното шляене и бягането край морето. Но книгите във време, когато постоянно се говори за болни и умрели, за нарушаване на човешки права и задължения от управляващите, са по-сигурното място. Помагат ми да посрещна във фотьойла следващите няколко часа.
Оставих за известно време четенето на семейната до този момент сага на Пол Остър "4321", която започна да ми напомня "Семейство Тибо" от Роже Мартен дю Гар. С все още малкият Фъргюсън ще се срещнем отново през някой от следващите дни, след като края на карантина още не се вижда. Обичайно е за мене. Почти винаги чета по няколко книги едновременно, без да си пречат. Дори напротив, стават по-интересни. Подобно четене отговаря на невротичната ми природа, а и на способността ми да схващам в кратки избухвания смисъла на случващото се - и в книгите, и в света наоколо. Често за мен са едно и също - някакъв микс от чужди и мои фантазии, плюс непрекъснато напомнящата за себе си реалност.
В късният следобед и вечерта чета с най-голямо удоволствие поезия. Колкото е възможно по-малко романтична. Неприятни са ми демонстративната романтика и естетизираният патос. Харесвам поетите, които използват непоетичен градивен материал. И откриват смисъл и дълбочина там, където за всички останали, липсват. Обикновено препрочитам стихове от Константинос Кавафис, Емили Дикисън, Георгиос Сеферис, Сезар Валиехо, Фернандо Песоа, Йосиф Бродски, Марина Цветаева, Атанас Далчев, Николай Кънчев, Иван Методиев, Константин Павлов… Препрочетох и "Каква ще е градината ми?" от Адам Надаши в превод на Николай Бойков, който наскоро получи орден или медал (не знам каква е разликата, общото е, предполагам, че и двете отличия се окичват на гърдите) от Унгария. Вероятно заради превода на тази книга са го наградили. Много интересен поет. Или и заради всички останали, които е превел. Винаги съм се чудил как той открива толкова много и все значителни унгарски поети. Понякога го подозирам, че си ги измисля. Всъщност заслужава да го наградят и заради книгите, които е написал. Вероятно трябва да се сети някой от българското правителство, след като унгарците вече са го направил.
Вчера прочетох последната книга на непрежалимият приятел Владимир Трендафилов – "Получих живота си". Голяма част от стиховете ги знам от предишните му книги "Четирите фокуса" и "Смъртният танц на фокусника и други стихотворения". Допълнителните стихове са писани на отделни листчета и тефтери, не за да бъдат публикувани, а защото не е могъл да не ги напише. Преживени, интуитивни, спонтанни, а и философски.
Който търси късче хляб или капка вода в пустинята, рискува да го залее цунамито на оазиса зад гърба му.
Всяко стихотворение, често и всеки стихотворен ред е вертикала към най-дълбокото и скрито в човешката природа. И оттам - от дълбините, той изстисква, изгребва, изстъргва най-ценното. През цялото време докато четях, усещах болка. Спомнях си как се съгласи да представи последният ми сборник с разкази. Срещнахме се случайно на улицата, преди да замине за Испания. Не бяхме се виждали отдавна заради моите постоянни скитания. Бях разбрал, че има проблеми със здравето. Нищо определено. Но не можех да приема, че е нещо сериозно. Все така излъчваше сила и енергия, източник на постоянно бликаща жизненост. От издателството не вярваха, че ще говори в "Меридиана". По телефона някой отново смутено спомена за здравословните му проблеми. Вечерта той беше в стихията си. Владо, какъвто винаги е бил. Умен, предизвикателен, аналитичен, насмешлив. Нямаше нищо общо с каквито и да било болести. Колко време измина от тогава, а още не мога да приема, че никога няма да го видя. И сигурно затова го виждам. Седим в "Лучано" на площад "Славейков", пием бира, той разказва, а аз слушам. Или аз разказвам. Но и тогава, а и сега предпочитам да чувам неговият глас и неповторимия му смях.
На това място задължително ще спомена Златко Ангелов, не само защото благодарение на него прочетох стиховете на Владо. А и не само тях. Имам да му връщам доста книги. Макар да е по образование лекар и редовно да анализира в интернет карантината и реакциите на хората у нас и по света на наложените забрани, най-важното при него е свързано с литературата. Романът му "Хотелът на спомените" довърших преди няколко седмици, ала още препрочитам отделни страници. Заглавието е малко ретро, напомня ми Вики Баум, но романът е в традициите на най-модерната психологическа и аналитична проза. След като го прочетеш, започваш по различен начин да мислиш за себе си и за близките си. Защото това е роман и за тебе самия, и за твоите близки също. В "Хотелът на спомените" писателят на места с почти физиологична откровеност и изтънчено владеене на езика анализира обичайни и понякога пренебрегвани проблеми, на които всекидневието отнеме острите ръбове, прави ги поносими, без да ги изяснява. Сложната структура на романа не се отразява на вихренето темпо, с което се движи повествованието. За Златко Ангелов литературните му герои са едновременно и негови пациенти, намират се в постоянна взаимна зависимост и често променят на ролите си.
Преди три дни буквално се нахвърлих върху "Камък, скреж" от Ричард Криницки в превод на Вера Деянова, докато правех криминалната си разходка по съседните улици, напъхал подмишницата си една багета "интеграл", за да оправдая излизането. В четене на стиховете неусетно стигнах "Саграда Фамилия", продължих нагоре и едва когато ми останаха само няколко страници, направих завой и заслизах по "Сарденя". Едва тогава забелязах, че книгата е с автограф от поета. Две-три думи на полски, каквито се пишат при запознанства по повод представянето на нова книга. За съжаление не успях да си спомня нищо от срещата. Не помагаше нито снимката на последната корица, нито, че се сетих, преди няколко месеца, че той получи една от големите испански литературни награди. Но за мимолетната среща с поета, каквато вероятно е била, нямах абсолютно никакъв спомен. Погледнах кога е издадена книга - през 2011-а, така че имах право да не помня.
В "Площите на паметта" от Херман де Конинк в превод от Боряна Кацарска всяко стихотворение дава основание за продължителна медитация. Трудно е да ги четеш едно след друго. Дори, бих казал, няма смисъл. Това обяснява и защо съм готов да започна книгата отново. Спомних си, че бях номиниран заедно с Боряна Кацарска за наградата "Николай Кънчев". Тогава исках да й кажа, че нейната книга ми хареса повече от книгите на останалите номинирани. Но тя изглеждаше толкова намръщена и съсредоточена в очакване да обявят победителя, че не се реших. Отстъпваше на моята "Отблизо всичко" (по собствената ми преценка, разбира се) заради няколкото литературни стихотворения. Не обичам когато от литература се прави литература. Дори и да съзнавам, че вероятно всичко написано съдържа в себе си и всичко прочетено. За мене преживяното е по-важно. Личният опит, убеден съм, прави дори и четенето на книги различно. Спомних си как преди доста години иронично ме причисляваха към "новите автентисти". Тогава на мода бяха постмодернистите. После "автентистите" започнаха да се умножават, макар да се чувстваха добре в литературната история и като "постмодернисти". Просто защото те я пишеха.
На десет километра от Убуд по залез долитат чапли със стотици хиляди и кацат винаги на своя клон. От шест до шест и половина въздухът блести от белота на фон от нощно синьо. Протяжно ято, което спуска колесник от крайници и вдига шии въпросителни. Двеста хиляди въпроса тук заживяват в своите извивки. Пътем жените мият сред оризищата голите си гърди. Гоген навсякъде. (За мен поезията е науката на липсата. Да си нясно точно на какво, в това се състои науката, и да го чакаш. Празно място. И изведнъж над теб да прелетят значения.)
Четенето, на каквото и да е, за мене обикновено е свързано с ровене из бъркотията, която понякога наричам библиотека, друг път работно място, или там където се събира цялата прах вкъщи (това вече според най-близките, с които живея). И докато ровех сутринта, открих книга за Хулио Кортасар, от "А до Z". Любим заради "Всички обичаме Гленда", "Лигите на дявола" (по този разказ Антониони прави "Фотоувеличение"), а и заради другите му разкази. Още от времето на първи преводи от Румен Стоянов. Не по-малко любим ми е и заради "Игра на дама" - големият му роман, в превод на Стефка Кожухарова. В "Кортасар от А до Z" са събрани негови снимки в различни етапи от живота му, с брада и гладко обръснат (обикновено зад отрупано с книги бюро), ескизи и недовършени рисунки, фотографии на роднини, писатели, любими жени, корици, пощенски картички, непубликувани есета, писма. В доста обемната книга си личи обичта и преклонението на съставителите Aurora Bernardes и Carles Alvarez Garriga към този изтънчен аржентински майстор на испанския език, а и световен писател.
Притъмня и е време да запаля лампата, ако искам да продължа. Почти никога не го правя. Обикновено чета само на дневна светлина. Не само заради проблемите с очите. Харесвам това състояние на пълна отпуснатост и сладостното блуждаене, докато си спомням отделни редове от прочетеното и запомнени състояния. Натрупах книгите на масата пред себе си, готови за следващата сутрин, и в YouTube потърсих интервюта с Хулио Кортасар. Преди да чуя гласа му, си спомних колко бях учуден, че е доста висок на ръст.
Явно съм имал друго впечатление за външността му от първите прочетени разкази. Почти толкова се учудих някога и от ръста на Оскар Уайлд. Оказа се също огромен за моите представи. "Портретът на Дориан Грей" отговаряше на лицето от най-известната му фотография, не и на ръста. Докато при Хулио Кортасар по-естествено свързах високият му ръст с джаза, вътрешните монолози и безсюжетното блуждаене около състояния, които само в неговата проза и стихове преживяваш.
