„Невръстни красавици“ въвлича читателя в заплетения сюжет още със самото заглавие – група наивни, уязвими момиченца са изчезнали, като някои сами са избягали от домовете си, а други са подмамени от интернет хиени. Остава да видим ще се справи ли Боби Дийс, главният разследващ инспектор в Отдела за престъпления срещу деца на Флорида, със зловещия сериен убиец. Случаят се усложнява от факта, че Кейти, дъщерята на преследвача, също е в неизвестност.


Предлагаме ви кратък откъс:

Лейни Емерсън загриза счупения изкуствен нокът на палеца на ръката си, вторачена в компютъра. Със свободната ръка върху мишката насочваше стрелката по екрана. Дланите й сякаш се топяха, а сърцето й туптеше толкова силно и учестено, че имаше чувството, че ще изхвръкне от гърдите й. Пеперудите, които усещаше в стомаха си, запърхаха бясно при наближаването на командата „изпрати“. Само трябваше да натисне клавиша. Да го натисне и изпрати тъпия имейл от две изречения, който й беше отнел буквално – тя погледна часовника в долния десен ъгъл на екрана и направи гримаса – часове, докато го напише с точните думи. И въпреки това се колебаеше, като търкаляше напред-назад мишката с изпотени пръсти.

„Никога не изпращай текст или снимки, които не би искала да прочетеш или видиш на първата страница на „Ню Йорк Таймс“, Илейн.“

Заплашителните думи звучаха силно и ясно в главата й и Лейни можеше да се закълне, че подушва цигарения дъх на майка си, докато й четеше лекцията. Лейни се отблъсна от бюрото, отърси от ума си страховитото родителско предупреждение: „Недей да научаваш нещата по трудния начин като мен!“ Озърна се във вече притъмнялата спалня. Издължени сенки скриваха лицата от дузината филмови плакати по стените. Навън бяха останали само бледи оранжеви ивици от късното следобедно слънце, което потъваше в Евърглейдс.

Шест часът и дванайсет минути? Толкова късно? Чак сега усети тишината и осъзна, че буйните викове от хокейния мач на ролкови кънки, който се играеше на улицата през целия следобед, бяха секнали – играчите и агитката се бяха разотишли по домовете да вечерят и да пишат домашни. Две неща, за които Лейни още не се беше сетила. Ами Брадли? Съвсем беше изключила за малкия си брат. И то от доста време, като се замисли. Взе да хапе устната си от вътрешната страна. Не че толкова й пукаше, но майка й щеше да се прибере вкъщи всеки момент...
Входната врата се отвори и Лейни се помоли това да не е тя. Затръшна се с трясък. Трийсет секунди по-късно в дневната се чу пукотевица с огнестрелни оръжия от тъпата видеоигра „Големият автообир“, докато Брадли вече събаряше ченге след ченге с пуснат докрай звук само за да я дразни. Гневът скоро отстъпи място на облекчението и тя съжали, че бе изхабила на вятъра една добра молитва за гадното благополучие на брат си. Поне Брадли си беше вкъщи и не го беше изтървала. Тя усили звука на компактдиска с „Гуд Шарлът“, за да заглуши шума от крясъците и стрелбата, и отново насочи вниманието си към компютъра. Трябваше да използва момента, защото друг път едва ли щеше да събере кураж.

Снимката на екрана светеше в притъмнялата стая и чакаше нетърпеливо да бъде изпратена във виртуалното пространство. На нея едва успяваше да разпознае себе си в красивото момиче с гладка тъмна коса и очи с опушен грим, което й се усмихваше предизвикателно. Хубаво момиче, продължи да си втълпява глупаво Лейни, което изобщо не прилича на мен. Прилепналите джинси и тениската, която оставяше пъпа оголен, разкриваха слабото й изненадващо кръшно тяло. Плътните, блестящи червени устни бяха в тон с лъскавите, дълги червени нокти, лъснали самоуверено на хълбока й като на претендентка за „Новия Топмодел на Америка“ – по идея на приятелката й Моли. Обикновено Лейни не се харесваше на нито една снимка, но пък и никога не бе изглеждала по начина, по който изглеждаше на тази снимка. Обикновено дългата й до кръста кестенява коса беше хваната небрежно на ниска конска опашка или я носеше защипана с шнола.

Досадните кафяви очи бяха скрити зад очила с телени рамки. Обикновено не си слагаше грим, не носеше бижута, нито високи токове, още по-малко пък дълги червени нокти. Не защото не искаше, а защото не й разрешаваха.

Но освен дето изглеждаше малко по-голяма, отколкото беше, и малко, добре де, малко секси, разсъждаваше Лейни, снимката не беше чак толкова лоша, че да не иска да я види във вестника. Някои снимки в майспейс бяха далеч по-гадни от тази. Не е като да е гола или да се е снимала в някакво порно. Освен голия корем и фалшивата обица на пъпа най-многото, което се виждаше, беше загатнатото очертание на сутиен с подплънки, свит от по-голямата й сестра Лиза, под бялата тениска, която също бе свила от Лиза. Може джинсите да бяха малко прекалено плитки и тениската малко възтесничка, но...
Лейни пропъди от мислите си шумно промъкващите се съмнения. Тъй и тъй вече беше направила снимката. Правилата бяха нарушени. Истината е, че изглеждаше доста палаво, ако трябваше да си го признае. Ако имаше нещо, за което да се притеснява, то бе какво щеше да си помисли Зак, като я видеше.

----------------------

Джилиан Хофман е родена в Ню Йорк, но живее във Флорида със съпруга си и двете им деца. До 2001 г. работи като помощник-прокурор в Маями, след което изцяло се посвещава на писането. Жанрът на произведенията й е обясним – тя черпи идеи и мотиви от ранната си професионална практика. Българските читатели я откриха чрез трилъра „Възмездие“. От 2004 г., когато е издаден, до днес той е преведен на повече от двайсет езика и има статус на безспорен международен бестселър.

Цена: 16 лв., Colibri