Ако се чудите какво да четете на плажа или на верандата, предлагаме ви две книги от български автори. Надолу може да прочетете и откъси от тях.
„Безумецът от Таро“ от Деница Дилова
На пазара вече може да откриете новия провокативен роман на нощната пеперуда на българската литература Деница Дилова - „Безумецът от Таро“. Победителката от анонимния конкурс на „Сиела” прави читателя съучастник на алтернативна история, в която любовта и егоизмът се оказват взаимнозаменяеми понятия, грубостта е единствената ласка, която ражда обич и доверие, а щастието се оказва мечта и бреме едновременно.
Тя е доброто момиче. Той е лошото момче. Те не се познават, защото се движат по различни маршрути и в различни часове. Нейният и неговият живот нямат пресечна точка. Той влиза в съдебната зала, той е свикнал да се движи по ръба на закона. Тя е в тога, тя е законът. Погледите им се срещат и в този миг тя е само жената, а той е просто мъжът.
Съдия Надя Черняк е красива и успешна. Уважавана е от общността в града, има отдаден съпруг и две обичани деца. Животът ѝ е уреден. Образцов. И задушаващ. Доминик е баск, който търси бягство в България от потайно и вероятно нечисто минало. Всичко ще се промени и за двамата след онзи кратък момент в съдебната зала. И след намесата на една охранителна камера…
„Безумецът от Таро” е притча за изневярата като спасение и за изборите, пред които е поставен съвременният човек, разкъсван между професионалните очаквания, изискванията на осъдителното общество и собствените си желания.
„Пиратите умират млади” от Михаил Кунчев
Доскоро името на Михаил Кунчев се свързваше с някои от най-големите телевизионни продукции в България като „Фермата“, докато не решава да си вземе почивка за неопределено време и в компанията на професионалния боец Димитриос Тситос да започне пътуване от Балканите до Близкия изток. От това пътешествие се раждат двата му документални поредици BJJ NO-MAD и THE NO-MAD CHRONICLES, представени до момента на десетки световни фестивали.
На пазара вече може да откриете и „Пиратите умират млади“ – дневника на Михаил, в който той описва пътешествието си и необикновените истории на смелите мъже и жени, които среща по пътя си.
В „Пиратите умират млади“ ще срещнете безстрашния британски доброволец във войната срещу Ислямска държава Таз, който е взривен в Ирак, но успява да се завърне при живите и използва парите от застраховката си, за да помага на ветерани с посттравматичен стрес; българския снайперист Тодор „Снайпера”, който се завръща от Афганистан, за да обучава младежи как да бранят Родината; емиратския тийнейджър Калифа, който е роден без три пръста на едната си ръка, но става световен шампион по бойни изкуства; румънеца Камил, чийто баща е бил пилот на самолет, убит от тайната полиция на Чеушеску, за да не донесе жизненоважни медицински принадлежности на бойците за демокрация, както и една много специална и българска история, разказана пряко от Кербала.
Заповядайте и на 6 юни от 19:00 ч. в „Терминал 1” на премиерата на „Пиратите умират млади“, където един истински NO-MAD ще ви разкаже по-подробно за четири години и около петдесет хиляди километра приключения, както и каква е цялата история за най-важната битка на българската армия в последните седемдесет години.
*****
Откъс от „Безумецът от Таро“ от Деница Дилова
Ако не си спомняхме колко истински леко и щастливо може да е детството, щяхме да живеем в тъпо задоволство до края на живота си. Цялото ми детство, а и юношеството премина на ул. „Цигуларска“. Всичко, което бях и което знаех, бях усвоила в голямата къща на проф. Андрей Лимонов. Навремето умните ни прадеди са искали да имат прозорци на изток и на запад. Изгревът и залезът са били важни, а сега, избирайки жилище, гледахме само да има централно отопление през зимата. Къщата външно приличаше на още няколко къщи в Преспан, но разположението на стаите беше различно. Над входната врата в мазилката бе вписана годината на строежа – 1927-а. Влизайки, гостите ни се озоваваха в огромен вестибюл, който ползвахме като хол, когато имахме големи събирания. От него в четири посоки се разкриваха три спални и кухнята, която гледаше на изток, за да може да наблюдаваме скоростта на изгрева, докато пием кафе с мляко. В дъното на този вестибюл дървена стълбица ни отвеждаше на втория етаж, където се повтаряха същите стаи около огромно помещение в средата, превърнато в библиотека. Две от стаите на горният етаж татко успя да преустрои в баня и тоалетна. Къщата ни притежаваше всички черти на добрия вкус и нестихващата модна елегантност. Изследвайки етажите, по които до съвсем скоро са притичвали прис-лужници, надничайки в скриновете на леля Киприана, аз бях научена само с върховете на пръстите си да разпознавам коприната, шифона и жоржета, нежната топлина на мохера и ангорската вълна, да обожавам плисето, което щеше да се връща пак и пак на мода, и никога да не допирам до тялото си друго, освен копринени чорапи с жартиери, доставени винаги откъм Запад, никога откъм Изток.
До две от стаите не ме допускаха твърде – просто нямаше нищо за малки госпожици – там бяха колекциите от шахове на баща ми, който, както всеки интелектуалец, си губеше ума по съвсем детински неща. Седемдесет комплекта за шах от всички краища на света и от всякакви материали. Отворени, подредени, те се забърсваха от прах всяка седмица, пешка по пешка.
В къщата ни телевизията беше забранена и така си остана и след като пораснах. Дори след като се омъжих, не желаех да имаме телевизор в апартамента, но Роман постави по един във всяка стая сякаш напук. Библиотеката беше нашият олтар и там четях хаотично – първо на български, а после на френски и руски. Книги, носещи прослава на човека, или книги, съсипващи цялата цивилизация, книги, възхваляващи любовта или цинично размахващи тленността като антиусловие да се влюбваме. Слушах гласа им, тананиках мелодиите им. И те постепенно изграждаха образа ми. Сигурна бях, че съществува свят, в който героите от нашите книги са живи, а ние сме герои в техните книги.
Като малка смятах, че библиотеката е огромна като прост-ранство, движех се между рафтовете и оттам лъхаше на бездна. Всяка книга отваряше нов коридор, в който отиваше или от който идваше информацията. Тези неуправляеми тунели бяха като кръвоносна мрежа в пространството, пулсираща към неизвестното. Тъй като човешката мисъл и дух можеха да последват всяка идея по тези незнайни коридори, да стигнат до всяка точка на вселената, че и по далеч, книгите даваха това измамно усещане за власт и сила, което се сриваше при първото истинско препятствие в живота. Примерно смъртта на някой познат. Или непознат. И о, да – обожавах неизвестните автори. Настръхвах само като чуя за нещо с неизвестен автор. Трябваше да им се издигне паметник, както на незнайните воини.
Има книги, на чийто финал не желаех да ставам свидетел. Всичко, което исках от тази книга, беше там, в началото. Докато не стигах до финала, магията присъстваше. Когато усетех, че нещата отиват към развръзка, спирах. Хващах друга книга, която зарязвах преди финала. Така всяка история се люлееше във въображението ми години наред. Героите, които ме бяха впечатлили, оставаха вечно живи. Разхождаха се из главата ми, срещаха се, разговаряха. В този смисъл четенето се явяваше нещо като спиритически сеанс.
В моята вселена никой автор, нито героят му имаха пос-ледната дума.34
През завесите проникваха плахи слънчеви лъчи, а часовникът с кукувичката тиктакаше тихо. Никога няма да залича от съзнанието си часовете, прекарани там, всяко тик-так вкарваше знания, усещания, емоции, напластявах у себе си Рембо, Маларме, Вийон, Превер, Верлен, Сюли Прюдом, Проспер Мериме. Може да се каже, че растях в компанията на потискащи французи, които на всичкото отгоре бяха и умрели. Писателите предвидливо се пренасяха в отвъдното точно преди да започнат да бъдат задавани големите въпроси около книгите им. Ненавременната им смърт бе техният последен артистичен ход – условие за избухването на поета. Дори не исках да помириша жив поет.
Всички до един бяха започнали от дъното на социалната стълбица. Роден в бедно семейство. У тях преобладаваше песимистичният поглед към света. Това ли беше рецептата? Ако сега някак попадна в тяхната компания, вероятно няма да ме погледнат, нямам с какво да ги впечатля, освен че знам всичко за тях. Според мен не бях достойна и за презрението им с моята обезпеченост. Бях обсебена от животите им, от провалените им бракове, нещастията, болестите, които бяха претър-пели, ужасни, клети съдби, любови с жени и любови между мъже. Луди майки, починали бащи. Аборти, болести, революции, затвори, изживявах ги всеки миг, в който се усамотявах. Завиждах им, исках животите им, исках да ги притежавам, да ги рестартирам, да ги управлявам, да ми се подчиняват. Да се уча от тях по кафенетата във Франция. Поезията бе тайната връзка между хората. Между живите и умрелите.
В тази стая и само там усещах, че стигам някакви висши граници на мисълта. Че вървя в правилната посока. Че всяка друга посока е просто прагматично усвояване на живота, без което сигурно не можем, но то не е истинското богатство и то не е целият живот. След като отивах на изпит или влизах в разговори за литература и философия, губех способностите си, те ставаха излишни. Навестяваха ме само там, насаме със себе си. Слушах тихите брътвежи на книгите. Във всеки роман имаше още няколко романа, ненаписани, само загатнати, като матрьошки една в друга, но аз спирах, когато ги усетех, и си ги доизмислях и чак след това продължавах четенето.
Чувствах се малка богиня, от която зависят тези човечета в книгите. Можех да ги премахна с едно захлопване на книгата или да ги пусна да живеят с едно отваряне. Общувах с всички умрели писатели на честота, която не можех да обясня, но общуването се случваше. Представях си, че работя на онези огромни кораби книжарници, които плават по Адриатика. Нощем слушах как всички книжни духове се материализират, говорят си, прелитат от книга в книга, не им беше забранено. Героите се знаеха от различните епохи, или сега се срещаха там, около мен, запознаваха се, прехвърчаха нови искри. Чертаех нови истории, давах им поле за изява извън кориците. На сутринта всеки се прибираше кой откъдето е, но цяла нощ, о... какви нови драми и интриги можеха да се случат, ако изпуснех героите от книгите. Какви големи световни беди в оня свят. Вържете Ана Каренина!
Там срещнах Монпарнас, първото си гадже от книгите, който притежаваше безчет пороци и жадуваше за всевъзможни престъпления. Затварях очи и му бях партньор в някои от тях, а после се вричахме във вечна любов. На седемнайсет бях объркана и нещастна както всяка тийнейджърка. Исках да пропилея целия си безсмислен живот по някаква изгубена любов. Тогава животът ми нямаше да изглежда толкова скапан.
На около осемнайсет бях изчела цялата библиотека, а тя бе огромна. Заради XVIII век – века на чувствителността, правех отчайващи сравнения. Имаше голяма пропаст, очаквах бум на естетите през следващите години. Понеже трябваше да се занимавам с нещо нощем, защото спях до четири часа, започнах да чета литературната критика.
На около двайсет разбрах, че всяка книга може да бъде разгромена – ако не технически, то идеологически. И спрях да чета каквото и да е. Чувствах се подготвена и образована. Вече бях избрала и какво ще работя, затова наблегнах на законите.Татко ме влачеше със себе си на лекции в университета. Там играех на морски шах с дъщерята на негов колега, след работа ни водеха на сладкарница.
Караше ме да решавам задачи по всяко време на деня като забавление. Искаше да ставам инженер. Помня едно класно по математика – татко все още я нарича аритметика, как реших всички задачи с лекота. Но наместо да го предам, си го бях прибрала в чантата и го видях чак вкъщи. Плаках много, баща ми каза, че трябва да ида в дома на другарката по математика и да є кажа за грешката си. Помня всяка своя стъпка към дома на учителката, стъпките на срама не се заличават никога. Тежки, оловни, съдбоносни. Плаках в двора, тя излезе и, разбира се, не прие класното ми. Каза, че ще го направя сама отново. Срамът към къщи беше двойно по-лют, защото вече бе примесен с омраза. Мразех баща си, че ми е причинил това, мразех и нея – че не прояви снизходителност. Мразех това, че честността ми донесе мъка. Мразех глупостта си. Направих повторно класното с грешка и имах петица, а баща ми беше недоволен. Учеше ме на неизменност и постоянство. Трябваше да внимавам много заради това наситено с добродетели семейство, от което произлизах.
Намразих и математиката и след две години му съобщих, че ще уча друго, каквото и да е, но спирам със задачите. Той каза само:
– Съгласен съм, ако е право.
Захапах литературата и историята, а после правото с такова настървение, че сама себе си не можех да позная. Никога по нищо не се бях увличала освен по книгите. Страстта ми беше непознато състояние – повече обичах да наблюдавам и размишлявам, отколкото да усещам и преживявам.
В къщата имах гледка отляво и отдясно. Отляво бе ритуалната зала, в която се случваха радостни церемонии като сватби и кръщенета. Виждала съм повече сватби, отколкото може да понесе нормален човек. Ако успеех да се измъкна от вкъщи, минавах с гостите в тълпата, влизах в залата, ръкувах се с булките и те ме целуваха. Навън си хапвах за тяхно здраве от сладкишите, понякога и по два пъти от табла, защото на децата подаваха по две, а после грабех сватбените кошнички, които колекционирах. Успявах да изтичам бързо до нас, да метна кошничките в стаята, да сменя роклята и да се върна хулигански за следващата сватба, на която пак се кипрех важно измежду гостите и никой не смееше да пита коя съм, да не се изложи, че не си познава родата.
Отдясно бе къщата на Гърбушката. Сградата изгоря една нощ, а нас ни евакуираха, но пожарът си остана в рамките на дома му и пламъците не ни достигнаха. Пушек обаче имаше в изобилие и този мирис на изгоряло никога не забравих. Гърбушката не загина в пожара, беше някъде навън, после умря в старческия дом. Години след това на купчината, останала от къщата му, която никой не разчисти, идваха алкохолици и пиеха тихо по чаша вино, после изливаха остатъка от чашата и си тръгваха.
Гърбушката остави следи, а беше просто един гърбав и зъл пияница. Но не го забравяха. Мисля, че алкохолът сплотяваше хората и това беше една от силните му страни.
Вкъщи никой не пиеше. Всичко вкъщи бе деликатно, грижовно. Всичко бе свързано с друго нещо, имаше причина да е там. Откакто мама почти ослепя от диабета, вече не се носеше тихият тропот на шевната є машина. Липсваше ми този звук, свързван с най-безгрижното в мен. Когато се тревожех единствено дали ще ме приберат рано от игра.
Помня, в библиотеката ни на стената висеше графика, изобразяваща неясен за мен образ – нещо като мъж палячо. Нелеп бедняк с разпрани дрехи, който бе протегнал крак над пропаст сякаш не я виждаше и щеше да тръгне над нея. Носеше на рамо бохча. Весело куче го дърпаше за крачола. Над него грееше слънце. Беше безгрижно-оптимистичен пейзаж. Като следобедна дрямка, която ти праща мигове на хубав сън, който няма да запомниш, но приятното чувство ще остане.
– Кой е този? – попитах мама съвсем наскоро. Сякаш изведнъж го видях, досега ми се сливаше с останалата украса в стаята и не го отличавах.
– Безумецът от Таро.
– Това е карта от Таро?
– Да.
– Защо си я закачила?
– Това е съдбовната ти карта. Бележи годината, в която ти се роди, поведе колодата ти. По-късно намерих графиката в един антикварен магазин и я купих, сложих я в рамка. Поз-нат е като Глупакът, Лудият, Безумецът. На места – Просякът. Най-известен е като Le Met Marsiele – Безумецът от Марсилия.
– Безумецът от Марсилия? – повторих тихо и се зарадвах. Бях влюбена като глупачка.
– Да?
Усетих, че страните ми пламват.
– Марсилия! – казах аз превъзбудена. – Най-голямото пристанище.
– Смъртта е най-голямото пристанище.
– Не съм те виждала да редиш Таро.
– Леля ти Киприана редеше, аз научих много малко. Вярвам на марсилското Таро, то е фундаментално, навсякъде по света четат по него, досега не ме е подвеждало.
– И какво означава Безумецът?
– В символите на числата Безумецът означава границата, отвъдното на сбора, което е само пустошта. Той е и нула, и най-голямата стойност. В различните игри също.
– Но как го тълкуваш спрямо мен?
– Не съм си изяснила, не съм добра в това. Жалко че леля ти почина, да разпиташ нея. Тълкуват го като присъст-вие, което става отсъствие, като крайното знание, което става невежество. Несигурност. Единият му крак е във въздуха. Символизира културата, това, което остава, когато всичко е забравено.
– Звучи интересно. Според теб трупам култура, която ще остане като изгубя всичко, така ли?
– По-скоро ще уловиш неуловимо щастие, но трябва да се довериш на някого или нещо, което не изглежда сериозно. Трябва да рискуваш заради вътрешен импулс, а не заради добре обмислени и стабилни обстоятелства.
– Вече съм на възраст, на която не идват никакви импулси.
– Това вече сигурно се е случило. Може би твоят Безу-мец е Роман.
– Не е Роман.
– Или децата. Може да е било събитие, а не конкретен човек. Нещо, което те е накарало да се понесеш извън хорското.
– Мамо, никога не съм се носила извън хорското! И няма да се нося. Родена съм насред хорското, отгледахте ме да служа на хорското. Работя за хорското! Не мога и ден да просъществувам извън него. Не знам как се плува извън...
– Глупости. Още си млада. Искаш ли да видя бъдещето ти?
– Виж миналото ми.
Мама извади Таро от едно чекмедже и разбърка всички карти. Подаде ми Папесата. Прекрасно е да си Папеса дори за миг. Всяка жена заслужава да е Папеса. И всичко останало да се нарежда спрямо нея. С картата разцепих колодата карти надве. Мама взе долната половина и я постави отгоре. Обърна последната карта. Беше Безумецът. Тук бе по-схематично изобразен, рисунката не беше толкова хубава като тази на стената ни. Но отново фигурата му бе с вдигнат крак над пропаст, а кучето се беше изправило на задни крака и бе опряло предните лапи на задника му, но сякаш му се радваше. Слънцето огряваше пътя му. Фигурата изглеждаше комично, леко глуповато.
– Безумецът също е и празнотата, когато никакво друго имане не е необходимо повече – започна да тълкува мама. Беше сложила огромни диоптри, едва виждаше какво има пред нея. – Показва как съзнанието на индивида става съзнание за света. Показва, че се е отделил от човешката материална целокупност, за да върви напред. Той разделя завър-шения цикъл от този, който започва. Върви отвъд града на хората.
Нищо не разбирах, но ми харесваше. Звучеше ми като моите изтънчени фрази. И като някакъв сън, за който не се сещах, но знаех, че съм сънувала.
Докато описваше символиката, мама отново вкара картата между останалите и ги размеси. Подаде тестето към мен. Вкарах отново Папесата, вторачена в тестето, чудейки се възможно ли е да улуча същата карта. Мама се усмихна, когато я обърна:
– Пасивността на Безумецът придобива изключителни размери. Той е този, който след като е получил от света всичко, което може да вземе, признава, че не притежава нищо стойностно и се връща към непознатото, което предшества нашия живот. Той е всичко и нищо. Трябва да имаш смелостта да го последваш. Единият му крак е над пропаст, а пог-ледът е в небето. Трябва да му се довериш сляпо.
– Някой, който не е някъде конкретно. Някой, който е навсякъде.
– Точно така.
– Какво носи в торбата на рамо?
– Ти разбери какво и ела да ми кажеш...
– Може ли да взема графиката? Искам я на стената вкъщи.
*****
Откъс от "Пиратите умират млади" от Михаил Кунчев
Първа глава.
ПИРАТИТЕ УМИРАТ МЛАДИ
Пиратите живеят бързо и умират млади.
Примирил съм се.
Ясно помня деня, в който се огледах и осъзнах, че пътят, по който вървя, вече ме е вкарал с единия крак в гроба.
Четиринайсет безсънни години в снимане на риалити телевизия. Два-три почивни дни в месеца. Пет-шест часа сън в денонощието. Лоша и нередовна храна. Постоянен стрес. Нездравословни взаимоотношения. Абсолютна злоупотреба с енергийни напитки (но никога наркотици или алкохол). Честно казано, в по-голямата част от времето си преживявах на редбул, сарказъм и лош език.
Тогава си дадох обещание – да продължа като пират или да умра, опитвайки се. Клише, но пък дай боже повече такива клишета, които да спасят духа ми, както и стана.
Нямах дървен крак и кука, но този живот вече съвсем успешно ме бе осакатил физически и емоционално (разбирайте „дебел и мрънкащ“); имах си грозна, брадясала и белязана мутра (за съжаление, това го разбирайте съвсем буквално) и живеех в един измислен свят на евтини знаменитости, от който се чувствах зависим, въпреки че ме правеше нещастен. Пропилявах времето си с фалшивия блясък наоколо, а животът, който водя, знаех още тогава, рано или късно ще си прибере най-скъпото от мен. Старините ми. Затова атакувах, докато все още можех.
Пиратите умират млади, но никога в леглата си, а някъде в окото на бурята, крещейки в лицето на смъртта. Размахват сабя в бой за това, за което са дошли, а не очаквайки го насъл-зени на брега да се дотътри сам по течението. Някой беше казал, че дъската за гладене е сърф, който се е отказал от мечтите си за сметка на сигурна работа. Ако това е така, аз бях твърдо решен да съм шибан хавайски сърф, декориран от чобанести и начумерени олдскул татуисти и разбира се, снабден със скромен харпун за китове в случай на неподходящ попътен вятър. За съжаление обаче, точно в този момент бях по-скоро прилично полирано парче ръждив метал, което се радваше на евтиното блещукане на фалшивата си позлата. И така, в пика на кариерата си като продуцент на телевизионно съдържание аз просто напуснах без предупреждение и за неопределено време и се отправих на почти непланирано пътешествие от Балканите до Близкия изток и обратно, в което да потърся вдъхновяващи примери за живота, който исках да водя. И намерих. А с тях и братя до гроб.
Някъде там започна животът ми на пират, пътешественик и груб джентълмен. Научих се, че зад добрите обноски и приветлива усмивка на един мъж трябва да се спотайва и търпелив вълк, готов при нужда да отхапе лицата на тези, които желаят да ни прегазят за собствена изгода. Зад добрия речник и обща култура – юмруци, готови да защитават думите, които така лековато разхвърляме. А зад мечтите – един джентълмен, който няма проблем да си потърси белята, щом зад нея стои щастието. А те често вървят ръка за ръка...
Пиратите умират млади. Независимо на каква възраст.
