„Размерите на трагедията“ е вторият роман на скандалния каталонски писател Ким Монзò. Главният герой Рамон-Мария страда от аномалия – състояние на перманентна ерекция, което се оказва симптом на смъртоносна болест и ако в началото прилича на преимущество, впоследствие се превръща в трагедия. Чрез този сюрреалистичен разказ, мрачно преплитащ две съдби, Монзò идентифицира абсурда и присмеха като единствени средства за дистанциране от ужаса на ирационалното.


Предалагаме ви откъс от романа:

Келнерът се усмихна; прокара плавно дясната си ръка по ръба на бележника, който държеше с лявата, и каза:
– За десерт имаме ябълков пай, лимонов мус, кокосов пай, шоколадова торта, пъпешов пай, еклери. От пресните плодове имаме...
– Аз май ще си взема пъпешов пай – каза с усмивка на уста Мария-Еухения.
Келнерът отбеляза поръчката в бележника и без да вдига глава, погледна към Рамон-Мария, който все още се двоумеше. Затрудняваше се да си избере; така беше всеки път, когато келнерът декламираше съдържанието на менюто, вместо то да е написано. Не се сети навреме да си поиска меню и за десертите – както бе постъпил с предястието и с основното ястие, а и с виното, – преди онзи да е започнал да ги изрежда едно по едно. Недоумяваше защо, стигнеше ли се до десерта, в заведенията твърде често не даваха менюто, а предпочитаха да го изговорят. Та и този келнер сега декламираше менюто скорострелно като човек, който си знае репликите наизуст, а Рамон-Мария, вместо да го слуша, разсъждаваше върху въпросната закономерност с десертите; затова не успя да ги запомни и се наложи да моли келнера отново да ги изрежда. Последният се усмихна, погледна така, сякаш и през ум не му минаваше, че клиентът може би капризничи с едничката цел да го будалка, и подхвана отново:

– Значи, имаме ябълков пай, кокосов пай, шоколадова торта, пъпешов пай, лимонов мус, круши с шоколадов сос, еклери...
– Круши с шоколадов сос ли? – прекъсна го жената, повдигайки вежди.
– Да.
– Преди малко пропуснахте да ги споменете.
– Желаете ли круши с шоколадов сос вместо пъпешов пай? Да сменя ли поръчката?
– Не. Да остане пъпешов пай.

Рамон-Мария усети горчивина в устата: леко оригване се надигна в гърлото му откъм жлъчката. Потърка очи. Пареха му. Келнерът стоеше и чакаше. Клиентът нареди: да бъдат еклери. Келнерът със задоволство отбеляза поръчката в бележника.

– Да, и още една бутилка шампанско, моля – добави Рамон-Мария на отдалечаващия се келнер, който забави крачка, обърна се и с леко кимване на глава потвърди, че е чул. Мария-Еухения се усмихна с известен укор в погледа.
– Поръчваш още една бутилка?! – прошепна тя, когато келнерът се беше вече отдалечил. – Ще се напием така.

За да измие жлъчния вкус в устата си, Рамон-Мария доизпи шампанското от чашата. Извади носна кърпа от задния джоб на панталона си, сложи я на челото, разкопча си ризата и започна да бърше потта си пред едно от огледалата. Не можеше да се каже, че е слаб, напротив: беше по-скоро пълен и имаше едни такива месести уши, които приличаха на кучешки и особено сега лъщяха от мазнина, а когато дъвчеше, помръдваха нагоре-надолу. Косата му беше толкова късо подстригана, че навикът, дето го имаше, да заравя постоянно пръсти в косата си и да я приглажда назад, беше безсмислен, дори безполезен. От доста време вече се чувстваше пиян. И нищо чудно, като се има предвид, че на всяка изпита от Мария-Еухения чаша съответстваха три негови. Жената тепърва започваше да се опиянява и да заглежда сътрапезника си с големи, искрящи очи, а той недоумяваше дали да дири в тях сянка на страст. Прехапа долната си устна и за първи път от началото на вечерта се осмели да си помисли, че страстта вероятно присъства.

Няколко седмици подред Рамон-Мария методично и бавно бе скъсявал дистанцията между себе си и Мария-Еухения, бе пускал едни намеци, тънки-тънки (както му се струваше), та чак някои от тях недоловими. И ето най-сетне бяха останали насаме, двамата, на вечеря. Тя седеше срещу него, от другата страна на масата, и чак не му се вярваше. Доста старания и умения щяха да са му нужни, за да доведе нещата до успешен край. Понякога го осеняваше мисълта, че помислите на Мария-Еухения са като неговите и затова се е съгласила да излязат. Често се случваше така. На моменти пък му се струваше, че в намеренията й влизаше само вечеря и нищо повече, без продължение. И това често се случваше. Щеше ли да има достатъчно смелост? Глождеше го такова съмнение, но не защото имаше себе си за малодушен, а защото, откакто се бе споминала Роса-Маргарида преди година, флиртовете бяха станали такава рядкост в ежедневието му, че сякаш бе отвикнал, сякаш бе забравил как се правят такива неща. Затова сега не беше сигурен как трябва да подхожда в различните моменти от вечерта; затова не знаеше как да тълкува усмивките, които му отправяше събеседничката, нито как да надвива тягостното мълчание, което се настаняваше от време на време помежду им. Липсваше му практика. Неведнъж си представи как пъха ръка под полата на Мария-Еухения, как гали бедрата й – тези нейни фантастични бедра, които, поразкрачени, владееха фасадата на театъра в мащаб 5:1; поразкрачени, понеже входът на театъра минаваше точно отдолу им, по средата. При мисълта как тия бедра се трият под масата в неговите, лицето му поруменяваше. А това от години не бе му се случвало. Глътна наведнъж първата чаша от втората бутилка шампанско, само и само да потуши смущението. А Мария-Еухения се разсмя. Когато се смееше, в крайчеца на очите й се оформяха тънки бръчици, които в тоя момент му изглеждаха особено приканващи.

Харесваше му мисълта, че всяка бръчица бе следа от нещо изживяно, мъдрост, спомен. Видът на зрялата жена пред него не го тласкаше към мечтания за гладката свежа кожа на някоя по-млада девойка, а напротив, подхранваше желанието му още повече. Във всяка гънка от тялото й се спотайваха (така му се виждаше на Рамон-Мария през стените на чашата) сто хиляди вкуса, сто хиляди следи от сто хиляди притежавани любови. В каква заблуда тънеха всички ония мъже, които с напредването на възрастта започваха да заглеждат все по-млади жени. Защото жената в зряла възраст, смяташе Рамон-Мария, беше като добре отлежал кашкавал. Гадничко се получи това сравнение с кашкавала. Захвана да пълни чашите и на двама им за пореден път (тази на Мария-Еухения беше празна) и да умува за подходяща тема за разговор.


Ким Монзò е популярен като безспорен майстор на късия литературен жанр. Живее в Барселона, автор е на два романа и сборници с разкази, освен това е колумнист в най-големия каталонски вестник – „Ла Вангардия“. Българската публика вече познава света на Монзò – свят, където лиричното граничи с перверзното и параноичното. Любопитната новина е, че на 13 септември в Институт Сервантес, ще се състои среща-разговор с Ким Монзò, който гостува в София по покана на ИК „Колибри“

Цена: 12 лв.