Продължение от част 1

Всъщност дребничкият гид шегаджия енаправил забележителна кариера – родителите му Шан
били много бедни и почти не е ходил на училище, но научил сам английски, разговаряйки с туристите в къщата за гости, където работел. Така проговорил и испански – Мае Хонг Сон отскоро е любимо място на испански двойки през медения им месец. Европейците особено обичат да отсядат в еко курорта Fern Resort – в дървени къщички с покриви от листа в сърцето на самата джунгла.

Парадоксално, но тук изкарвам едни от най-шумните си дни и нощи в Тайланд. Дивата природа е поразително щедра на звуци. Отвред се разнасят всякакви свирни, произвеждани от eкзотични птици и насекоми: приличат на училищен звънец, на аларма на кола, на телефонен звън, на сирена на пожарна (тук не вкарвам в сметката грохота от изсипалия се порой през нощта, както и факта, че грамаден гущер ме събужда, тропайки с опашка по прозореца, очевидно в паника от задаващата се буря.)

Сухият сезон е към края си – в средата на април е най-горещо, включително и на север, където зимата е истински студена. С мусоните и дъждовете пристигат и комарите.

Навсякъде в храмовете вече къпят и поливат с вода статуите на Буда – това е символическият начин за  оказване на почит, за очистване от греховете и подготвяне за нов живот. Средата на април е и времето, когато тайландците посрещат

Новата година или т.нар. Сонгкран

Буквално преведено, Сонгкран значи промяна, а в Тайланд другото й име е “вода”. В навечерието на Сонгкран настроението е приповдигнато, надеждите са набъбнали, а пагодите и ступите са пълни с вярващи. Затова в светилищата са измислили хиляди изобретателни начини за правене на дарения – пишеш името си на тухли и на керемиди за нов градеж на храма, на ленти за украсата му – и така си купуваш молитви за благополучие.

Впрочем в будистките храмове има повече злато, отколкото, изненада!, накуп във всичките швейцарски банки.

Местните купуват златни листчета, наред с цветята, свещите и ароматните пръчици, и ги лепят по статуите на Буда, додето се образува плътна облицовка от чисто злато - това е един от многото начини да благодарят на своя Бог. Другият е като му поднасят лотоси – смята се, че това е цветето на Буда, защото винаги е чисто и прелестно, макар да вирее в заблатени и мръсни води. Изобразяват Буда най-често в поза “лотос” със скръстени крака поради същата причина – дори и седнал в тинята, той е недосегаем за нея.

А аз, макар за трети път да съм в Тайланд, започвам чак сега да добивам по-ясна представа за историята и религията му – при предните си две идвания стигнах само до плажовете, нощния живот, местната кухня, масажите и шопинга. Но старите столици на Север (Сукотай и Аютая) са по-въздействащи дори от действащите храмове – съблечени от златото си, разтоварени от преходните дървени покриви. Останал е само камъкът и вековните дървета, чиито огромни коренища са също вид светилища с вплетени в тях малки Буди. Гигантските каменни статуи на Буда сред руините на огромния исторически парк Сукотай, първата столица на Тайланд от XIII век, вдъхват дълбоко омиротворение и покой.

Част от парка Сукотай (на 70 кв.м) е храмът Сисавай с внушителните му “царевични мамули” в хиндуистски стил. Тъй като е построен от кхмерите, чиято империя някога се е простирала и по тези земи (столицата им с прочутия Ангкор Ват е в съседна Камбоджа), Сисавай първо е бил
хиндуистко светилище, впоследствие трансформирано в будистко.

Другото място, което откривам от трети опит, е Чианг Май, вторият по големина тайландски град - място с чар и характер, добре известно на западните космополити и авантюристи, но абсолютно непопулярно в България. За разлика от френетичния Банкок с неговия трафик и смог, тук размерите са човешки, строителството е ниско (завещание в традициите на старата северна култура Ланна), има музеи, уютни убежища и барове, атмосферата е приятелска и дори европейска, макар да сме в сърцето на Азия.

Колкото до Банкок – тук изживявам най-незабравимата и най-напоителната си Нова година. Посрещам обаче не 2012-та, а 2556-а (според будисткия календар) - с епохални престрелки с вода и всеобщо оливане за щастие. Сонгкран е без съмнение

най-мокрият празник в света

Традицията повелява на 13 април и през следващите два дни всеки да излиза на улицата, въоръжен до зъби – с водни пистолети и базуки, с кофички и кофи, със специални гумени раници-резервоари, с маркучи и пожарни кранове.

Никой не е пощаден от водните залпове и душовете – нито местните, нито туристите. За да те довършат, те мажат където сварят с някаква каша, подобна на хума. А най-големият екшън се случва на прочутата Коа Сон Роуд – любимата улица на западните бекпекъри в Банкок. На мен пък ми се случват още две най- неща навръх Сонгкран: правя най-рискованите и трудни снимки в професионалната си кариера (добре де, рисковани за фотоапарата ми) и държа най-убедителната реч в живота си – мокра като кокошка и омазана с кал до ушите – настоявайки пред местен таксиметров шофьор да ме откара до хотела в другия край на града.

Доколкото си спомням, тапицерията му не беше щастлива. Но пък аз бях.