Не днес трябваше да пиша този текст. Днес е от онези дни, когато минутите ме затискат като в менгеме, когато препускам из графика си като дива кобила, непрекъснато го пренареждам, закъснявам, изоставям уж маловажното. За да надбягам времето, за да се закрепя на повърхността му като шамандура, за да се вместя в него - сякаш е чекмедже, картонена кутия за шапки, клетка за папагали...

Налага ми се да пиша за бавните работи (темата на броя в “Жената днес”), а трябва да съм бърза - за да не изпусна самолета и да приключа още куп задачи. Днес съм свръхзвукова, но в понеделник бях бавна. През цeлия август бях бавна. Има дни и нощи, в които съм бавна като Ганг. И тогава се чувствам могъща почти толкова колкото богинята река - понеже мога да си позволя бавността. Но не сега. А защо всъщност не сега?

Най съм бавна, когато съм болна. Това е принудителна бавност, с която тялото те заклещва реваншистки, когато си го изтощил от бързане. Прилича на гаденето след въртележка. Но защо трябва да се разболявам, за да почувствам наслада от приземяването? Пробвам да измисля начини как бавното да не е лукс в живота ми. Да идва като планирано удоволствие, а не като внезапно наказание. Знам, че го мога, някой в мен прекрасно знае как става. Като за начало - знам да се храня бавно, от детската градина чак до ден днешен винаги оставам последна на масата. Но пък от години се уча да говоря бааавно и с паузи. Вместо да давя събеседника в думи, да му давам пространство да осмисля казаното.

Трудя се и върху друга техника – когато най-много времето не ми стига, забавям темпото, вместо да го забързвам. Още по-съсредоточено гледам да върша каквото имам за вършене. Тогава, вместо да закъснея, стигам по-бързо закъдето съм тръгнала – иначе в припряността правя куп грешки, които гълтат повече време и усилия за поправяне.

Имам си и любими бавни удоволствия: да се разхождам по изгрев край морето, дълго да съзерцавам в планината залеза, да медитирам край огън, кротко да се люлея в люлка, да пътувам сама, да слушам жабешки концерт или нощни щурци в компанията на светулки, да чета поезия, която ме хваща за гърлото… Като стиховете на Иванка Могилска, които открих в “Жената днес” (а не е ли поезията е едно от най-бавните и луксозни неща?):

***
Избягва сблъсъците
не, защото е кристална.
Не, защото  някой
ще я удари
точно в центъра
на крехкото сърце,
ще я напука,
раздроби
и хиляди парчета „тя”
ще свършат в кофата.
Избягва сблъсъците,
защото счупят ли я –
реже.

-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Още по темата "Slow things":

Бавно спрямо какво? от Виргиния Захариева

Моцарт и омнибусът от Константин Коцев

Паоло ди Кроче: Лошата храна излиза скъпо от Ана Илиева

Родителство на втора скорост от Таня Русева

Аз съм молна пеперуда от Димитър Шумналиев

Slow (e)motion от Михаела Петрова

Не днес трябваше да пиша този текст. Днес е от онези дни, когато минутите ме затискат като в менгеме, когато препускам из графика си като дива кобила, непрекъснато го пренареждам, закъснявам, изоставям уж маловажното. За да надбягам времето, за да се закрепя на повърхността му като шамандура, за да се вместя в него - сякаш е чекмедже, картонена кутия за шапки, клетка за папагали...

Налага ми се да пиша за бавните работи (темата на броя в “Жената днес”), а трябва да съм бърза - за да не изпусна самолета и да приключа още куп задачи. Днес съм свръхзвукова, но в понеделник бях бавна. През цeлия август бях бавна. Има дни и нощи, в които съм бавна като Ганг. И тогава се чувствам могъща почти толкова колкото богинята река - понеже мога да си позволя бавността. Но не сега. А защо всъщност не сега?

Най съм бавна, когато съм болна. Това е принудителна бавност, с която тялото те заклещва реваншистки, когато си го изтощил от бързане. Прилича на гаденето след въртележка. Но защо трябва да се разболявам, за да почувствам наслада от приземяването? Пробвам да измисля начини как бавното да не е лукс в живота ми. Да идва като планирано удоволствие, а не като внезапно наказание. Знам, че го мога, някой в мен прекрасно знае как става. Като за начало - знам да се храня бавно, от детската градина чак до ден днешен винаги оставам последна на масата. Но пък от години се уча да говоря бааавно и с паузи. Вместо да давя събеседника в думи, да му давам пространство да осмисля казаното.

Трудя се и върху друга техника – когато най-много времето не ми стига, забавям темпото, вместо да го забързвам. Още по-съсредоточено гледам да върша каквото имам за вършене. Тогава, вместо да закъснея, стигам по-бързо закъдето съм тръгнала – иначе в припряността правя куп грешки, които гълтат повече време и усилия за поправяне.

Имам си и любими бавни удоволствия: да се разхождам по изгрев край морето, дълго да съзерцавам в планината залеза, да медитирам край огън, кротко да се люлея в люлка, да пътувам сама, да слушам жабешки концерт или нощни щурци в компанията на светулки, да чета поезия, която ме хваща за гърлото… Като стиховете на Иванка Могилска, които открих в “Жената днес” (а не е ли поезията е едно от най-бавните и луксозни неща?):

***

Избягва сблъсъците

не, защото е кристална.

Не, защото някой

ще я удари

точно в центъра

на крехкото сърце,

ще я напука,

раздроби

и хиляди парчета „тя”

ще свършат в кофата.

Избягва сблъсъците,

защото счупят ли я –

реже.