Сашо ми беше съсед и другарче в детската градина. По-важното – Сашо беше момчето, което вместо да тича с останалите след някакво си празно кожено кълбо и да завива фунийки от негланцираните страници на „Жената днес”, играеше с мен. Играехме предимно на семейство. Аз бях майката, той бащата. Той ходеше на работа, аз с и стоях вкъщи и гледах децата. „Отгледахме ги” до втори клас. Тогава вече започнахме да осъзнаваме, че да си в по-близки отношения с момче/момиче, може да те накара да се чувстваш неудобно. В училище не бяхме семейство. Бяхме си просто Сашо и Роси – съседите. Сашо и Роси от двойката, в която Сашо все не знае какво имаме за домашно, а Роси все помагаше.
След училище се криехме зад големите контейнери за боклук по улиците, за да си гледаме семейството. А когато някой случайно минеше, се преструвахме, че учим таблицата за умножение. Когато не ни гледаха обаче, му позволявах да разкопчава сутиена ми. Въображаемия, разбира се. По това време дори зачатъци на копчета не съм имала, камо ли гърди.
Във втори клас обаче се появи Ицо. Мога смело да заявя, че той изобщо не ме забелязваше, което ни най-малко не ми пречеше да го харесвам и да се кикотим с приятелки, когато минаваме покрай него. Това ми беше абсолютно достатъчно. Второкласната ми любов се простираше само до наблюдаване в час и вдигната ръка в подкрепа на искането му да бъде знаменосец на класа. Не съм си помисляла за държане за ръка, нито за целувка. Просто кротко гледане.
Миро си ми беше ученическа любов. Три момичета се опитвахме да го разделим и да си останем приятелки едновременно. И успявахме, ако неизказаните мисли от рода на „Да бе, да… тя била с най-красивата рокля” не се броят. Защото ако аз съм ги имала, съм почти 100% сигурна, че са наминавали и в другите момичешки главици. Да ме шляпне по дупето,да танцуваме, когато празнувахме рождени дни на съучениците в класната стая, да ме кани на рождения си ден и да крие якето ми, за да не си тръгна, ми беше достатъчно, за да се чувствам на седмото небе. Всъщност по едно време имахме идея да правим и фирма и да караме съучениците ни да влагат парите си в нея, но това няма нищо общо с ученическата любов, а и нямаше романтика, само математика.
После имаше и Валери, и Петьо, и Младен… Все момчета от съседния чин, по които сърцето ми е хлопало, както сега хлопа съседката от горния етаж в неделя сутрин. Все момчета, за които ще си спомням само със захаросана усмивка, защото нищо друго освен сладки чувства не са ме карали да изпитвам. Момчетата от "б" клас.
