Ние, майките и татковците,
изживяваме с трепет и радост това сложно явление – родителството. След като сме дали живот на рожбата си, полагаме неимоверни усилия за нейното отглеждане и възпитание. Връзките ни с детето стават все по-силни, всеобхватни и жизнеопределящи. Привързаността ни расте и неусетно става водеща в отношенията ни и въобще в живота ни. Но ето, че неотменно настъпват съвсем естествени и неочаквани събития и промени. Това са закономерни етапи в живота на детето и представляват стъпки към самостоятелността им.
Още ненавършил 18 месеца,
всеки палавник вече иска да върши всичко сам. Недоволно сбърчени вежди, категоричност, лъхаща от всеки жест и пискане, спонтанна нужда от изява, са все проявления, с които малчуганът все повече започва да отстоява собственото си мнение и желание за независимост. "Аз сам, сам!” са думички, които със сигурност съвсем скоро ще чуваме всички вкъщи.
Именно борбата за самостоятелност
характеризира този период от живота на детето. Безспорно това желание у малкото човече да извършва всичко само, всъщност е израз на естествения човешки стремеж към самоутвърждаване, към самостоятелност, към все по-активно възприемане на околната среда и въздействие върху нея. Това е вродено качество, имало го е и го има във всеки от нас.
Като оставим настрана самото раждане,
прохождането и отбиването са първите раздели, с които се сблъскват майката и детето. Освен смущението от прекъсването на една такава топла и близка връзка, каквато е кърменето, отказът от него е равносилно за една майка да признае, че вече няма пълна власт над мъничето си. Съзнавам обаче, че основната задача на всеки родител трябва да бъде не максимално да привърже детето към себе си, а да му помага и да го учи как самичко да "лети в живота”. И това става, когато искрено поощряваме всяко едно проявление на стремежа му към независимост, свобода и самостоятелност.
Месеците между първата и втората годинка
Това е времето, когато ние, родителите, трябва да се въоръжим с всичкото търпение, на което сме способни, със спокойствие, чувство за хумор и разбиране. Насърчаването от наша страна и толерантността ни към напредъка и постиженията на малкото човече, са важни, за да може то да повярва в собствените сили.
Не бива да упорстваме и да стискаме насила ръчичката, която иска да се освободи, за да приветства на воля минаващия високо горе самолет.
Както и да не се противим на нововъзникналите идеи у малкия беладжия за преподредба на домашния интериор. Дори хитричко можем да се възползваме от тази естествена потребност за ред и хармония, като стимулираме прибирането, например на играчките в големия кош.
Избраното от него любимо кътче да бъде само негова малка територия, където сам да взима или оставя чашката си с вода.
Уважавайки създадените от малкия човек негови си ритуали, ние успешно съдействаме той да се чувства по-комфортно и сигурно в заобикалящата го среда. Толерирайки неговата самостоятелност, ние му помагаме да изгражда своя характер, идентичност и самочувствие.
