Какво влияние оказва пандемията върху децата и тяхното бъдеще? Колко е важна подкрепата на възрастните в „новата нормалност“? Как родители и учители могат да помогнат на учениците да са мотивирани и самоефективни? Психологът Валерия Симеонова дава отговорите на тези и други важни въпроси в интервю за LadyZone. Тя е ментор на училищни екипи по програма „Училища за пример“ на Фондация „Заедно в час“, автор на статии, свързани с развитието на социално-емоционални умения на учениците в сайта prepodavame.bg, а в частната си практика като психолог работи с деца и тийнейджъри, за да насърчи тяхното развитие и да ги подпомогна в справянето с предизвикателствата (повече на podobri.se).

В новата реалност с COVID-19 учебната година е изпълнена с предизвикателства за учители, родители и най-вече за децата. Как ще се отрази ситуацията на тяхното развитие в дългосрочен план?
COVID-19 представлява предизвикателство за децата по няколко основни линии. От една страна, те са ограничени в общуването си на живо – в някаква част от времето учат онлайн, отлагат се спортните им занимания, ограничават се груповите събирания като празнуването на рождени дни – все интеракции, които носят положителни емоции на децата, помагат им да надграждат своите социални умения, носят им приятелства, поддържат психическото и физическото им здраве.

Всичко това – приятелите, спорта, общуването на живо – са средства, които помагат за справянето със стреса. Но в ситуацията с COVID-19 децата до голяма степен не могат да се възползват от тези подходи за управление на стреса. 

А COVID-19 несъмнено носи стрес за децата – те са свидетели как техни близки боледуват, а в най-лошия случай и си отиват; чуват притесненията на своето семейство – страха от разболяване, загуба на работното място, финансови затруднения, виждат колко напрегнати са учителите им.

Всичко това увеличава тяхната тревожност и когато липсват „инструментите“ (спорт, социални контакти, положителни емоции) за намаляването на нивата на тревожността им, се появяват различни проблеми – отдръпване от другите, различни страхове като страх от болести, страх от тъмното, притеснения при контакт с хора, потиснато настроение, гневни изблици, депресивни състояния и т.н.

Как всичко това ще се отрази на развитието им в дългосрочен план до голяма степен зависи по какъв начин възрастните около тях ще ги подкрепят в справянето в тази ситуация. Дали ще минимизират и отрекат притесненията им (например „Нищо ти няма!“), дали ще ги изслушат и ще проявят разбиране, дали ще се опитат да компенсират липсата на социални контакти с онлайн срещи с приятели или игра на открито, дали ще организират забавен спорт за всички вкъщи или в парка… 

Дали една криза ще се превърне в травма за детето зависи не от големината на кризата, а от това как възрастните около него го подкрепят да се справи с нея.

Какво могат да направят родителите?

Една от основните области за подобрение в нашите училища според мен е комуникацията между родители и учители. Често тя не се осъществява по градивен начин или пък се формализира - например две родителски срещи за една учебна година, на които се споделя обща информация за класа и няколко изречения за най-провинените ученици.

Нещо, което със сигурност би помогнало на децата, е редовната и позитивна комуникация между техните родители и учители. Защото това са най-важните възрастни в техния живот. Затова аз бих насърчила родителите да се свързват проактивно с учителите, но не за да „инспектират“ какво се случва в час, а за да попитат: „С какво мога да помогна? Как да се включа? Имам идея за страхотна училищна инициатива – искате ли да я направим заедно?“.

Според вас за кого е по-деструктивна „новата нормалност“ - за по-големите ученици или за първокласниците и второкласниците, които не познават друго училище освен това през пандемия?

Не бих казала, че „новата нормалност“ е по-деструктивна за по-големите или пък за по-малките. Всяка възраст има своите особености и ситуацията с COVID-19 изправя пред предизвикателства децата от всички възрастови групи.

Онлайн обучението за децата в първи и втори клас е особено предизвикателно, защото стоенето пред монитор толкова много време за толкова малки деца не е препоръчително. Те се уморяват по-бързо, не могат да фокусират вниманието си, страда не само напредъка им в учебното съдържание, но и когнитивното и емоционалното им развитие. Но в същото време това са децата, които имаха „най-нормална“ учебна 2019-2020 година, защото почти през цялото време бяха в присъствено обучение.

За тийнейджърите (и техните учители) онлайн обучението също съдържа немалко трудности. През пубертета децата стават особено чувствителни към социалната си среда. Групата на връстниците им започва да има все по-голямо значение за тях – какво ще кажат другите, дали не изглеждат „странно“, дали няма да кажат нещо глупаво и т.н. Психологическите изследвания показват значителен спад на самооценката на момчетата и момичетата по време на пубертета. За съжаление пандемията и невъзможността да общуват в нормална социална среда прави някои тийнейджъри още по-чувствителни към мнението на другите, по-затворени, по-притеснителни. Част от тях развиват депресивни състояния, социална тревожност, генерализирана тревожност и др.

Тийнейджърите също се фокусират трудно по време на онлайн обучението – почти всички ровят из социалните мрежи или играят видео игри по време на онлайн часовете си. Така напредъкът им в учебното съдържание страда силно. Разбира се, ако учителят планира онлайн часовете си достатъчно интерактивно, използвайки различни платформи и инструменти за онлайн обучение, ако дава възможност за самостоятелна работа или проектно обучение, всички тези негативни ефекти могат да бъдат минимизирани.

Застрашава ли онлайн обучението социалните умения и емоционалната интелигентност? Липсата на такива до какви затруднения води?

Да, онлайн обучението би могло да ги застраши, но отново зависи как е планирано то. Ако учителят просто разказва урока на децата, а те трябва само да го слушат, това със сигурност ще се отрази негативно на социално-емоционалните им умения. Ако учителят планира така уроците си, че да осигури възможности за общуване между учениците – работа по малки групи, групови дискусии, работа по общ проект и т.н., тогава онлайн обучението не би довело до сериозни дефицити в тези умения. А те са изключително важни.

Социално-емоционалните умения ни помагат да функционираме в социална среда (а реално всяка среда, в която функционират човешките същества, е социална). Помагат ни да знаем как се чувстваме в различните ситуации, да можем да влизаме в обувките на другите, да можем да управляваме емоциите си, вместо например да крещим на колегите си. Помагат ни най-общо казано да управляваме живота си и да го живеем щастливо. А не е ли това основната цел на всеки от нас?

Как би могло да повлияе положително също така върху уменията за учене на подрастващите?

Не можем да отречем, че дистанционното обучение дава и редица възможности – децата се научават да се самоорганизират по-добре, научават се да управляват времето си (особено, ако работят по проекти), развиват дигиталните си умения, могат да учат отвсякъде. Понякога дигиталните умения на учениците са по-добре развити от тези на техните учители – и това е страхотно, защото децата се превръщат в партньори на учителя като му помагат с различните онлайн платформи или пък самите те организират част от дейностите в часа. Това се отразява положително на самооценката им, прави ги много по-отговорни, по-мотивирани и ангажирани към учебния процес.

Коя форма на обучение - присъствената или дистанционната, е препоръчителна и по-полезна за деца и тийнейджъри, страдащи от социална тревожност, прекалена срамежливост или ниска самооценка?

И двете форми имат своите плюсове и минуси. Присъствената форма може да е твърде стресираща за тези деца и тийнейджъри и да засили проблема. Дистанционната форма пък ги лишава от възможност да се изправят срещу притесненията си и да се справят с тях. Може би не е толкова важна формата на обучение, а как ще бъдат подкрепени да се справят с проблема.

За мен училището на бъдещето трябва да съчетава и двете форми на обучение, за да могат да бъдат извлечени максимално ползите от тях – в емоционален, социален и академичен план.

С какъв тип отношение учителят може по-лесно да мотивира учиниците, така че да повлияе позитивно на ангажираността им в учебния процес?

Това, което помага, е проявяването на разбиране към учениците, вместо осъждането им – например вместо „Как може да не си решил нито една задача?“ да попитаме „Каква е причината да не успееш да решиш задачата? Как мога да ти помогна?“. Така децата и тийнейджърите се чувстват чути и приети и дори да не са решили нито една задача, защото са „зяпали“ през прозореца, шансът следващият път да решават задачи през цялото време без да вдигнат глава от тетрадката е много по-голям. Защото ще са развили лично отношение към учителя - ще го виждат не като човек, който ги оценява, а като човек, който им помага, защото го е грижа за тях.

Друго нещо, което повишава на мотивацията и ангажираността на учениците, е

разбирането защо учат това и как то е свързано с бъдещото им развитие. И тук нямам предвид учителят да обсъди с тях къде в живота се прилага питагоровата теорема, а да поговори за мечтите им, за целите им и как питагоровата теорема се вписва в тях.

Може тя да не намери място в чистия си вид, но уменията и нагласите, които те ще развият, докато учат за питагоровата теорема (например да не се отказват пред трудности (тоест трудни задачи), да търсят помощ проактивно (например като отидат на консултация след часовете), да се притичват на помощ (например на съученик, който е ужасен от питагоровата теорема) са все умения, които със сигурност ще помогнат за постигането на мечтите и целите им.

И трето – децата (а и не само те) имат нужда техните компетенции да бъдат признати и утвърдени, колкото малки и незначителни да се струват на нас възрастните. Превръщането им в партньори в учебния процес със сигурност се отразява изключително положително на мотивацията и ангажираността им. Те напълно се променят, когато възрастните започнат да гледат на тях като на хора, които с уменията си могат да помогнат за общото учене и напредък – нека имат значими за тях отговорности по време на час, да могат да поставят сами темата или основните въпроси, около които да се завърти урока и т.н.

Снимки: личен архив

Как може да се насърчи самоефективността на учениците?

Самоефективността най-общо казано е вярата в собствените сили – в това, че можем да се справим с дадена ситуация и че успехът ни зависи най-вече от личните ни качества и усилия, а не от външни и независещи от нас фактори. Училищната среда е изключително подходяща за насърчаването на самоефективността на учениците. Учителите могат да постигат това, без да е необходимо да губят много време от часа, а просто като отделят 5 минути в края му за лична рефлексия на учениците: „Какво направих добре?“, „Какво ми помогна да се справя добре?“, „С какво не се справих толкова добре?“, „Какви са причините за това?“, „Върху кои от тези причини мога да влияя?“, „Какво ще предприема, за да се справя по-успешно следващия път?“.

Как вие станахте част от голямото семейство на Фондация "Заедно в час"?

Преди да „срещна“ „Заедно в час“ работих в Център за възрастни хора с психични разстройства. Моя много добра приятелка, която беше част от програма „Нов път в преподаването“ на Фондация „Заедно в час“ и преподаваше Философия, ме покани в училище, за да разкажа за професията на психолога. Когато влязох в класната стая, седнах в кръгче с учениците и поговорих с тях, се случи неизбежното – 

влюбих се в контакта с децата. Осъзнах колко много смисъл има в това да работиш с деца и тийнейджъри.

Самата аз кандидатствах по програма „Нов път в преподаването“ и бях одобрена. Така „попаднах“ в училище – отначало като възпитател в начален етап, след това като учител по психология и училищен психолог. И до ден днешен любовта и каузата към училището са част от живота ми.

При правилно отношение към ситуацията в света - както в образователната система, така и изобщо, могат ли да се формират много по-силни и по-адаптивни личности?

Категорично да. Ако работим целенасочено за развиването на социално-емоционалните компетенции на децата, ако ги подготвяме за бъдещето като насърчаваме уменията на 21 век, те ще се превърнат в личности, притежаващи психологическа устойчивост, емоционална интелигентност, социална компетентност. Това със сигурност ще ги направи много по-адаптивни, но и ще направи света ни едно по-добро място за живеене.

  • 5 съвета за родители как естественото любопитство на децата да се превърне в любов към ученето
  • "Успяващите деца" разкрива изненадващите причини някои да изостават, а други да процъфтяват (ОТКЪС)
  • Две забавни упражнения за деца с нарушен слух, но и за всички останали
  • Карина Азизян, начален учител: Бъдещето е хибридна класна стая
  • Дарин Маджаров от Уча.се: Най-важно е не да си предадеш урока, а да запалиш човека от другата страна
  • Първият учебен ден за децата на известните личности
  • Детето ти харесва TikTok? Виж как да го накараш да заобича уроците с иновативна дигитална платформа
  • Порасналата Крисия: Искам да разкажа и за това, което е от другата страна на усмивката
  • Снимка на деня: Асфалтиране на училищен двор на 14 септември
  • Габриела Субашка, кинезитерапевт: Няма значение каква е раницата, ако бъде носена от здраво дете