Тази седмица отбелязваме Световния ден на недоносените деца. Едно от десет деца по света се раждат недоносени, в България тази цифра е дори по-висока. Всеки от нас има приятели, роднини или поне далечни познати, които имат недоносени деца, или самите те са били такива. Това е едно от онези неща, за които знаем, че се случват на другите хора, но никога на нас. Гледаме репортажи за оцелели малки бебета, радваме се за тях, обсъждаме колко е напреднала медицината и тайничко чукаме на дърво. Нали сме напълно здрави, млади, водещи здравословен живот, спортуващи и няма как нещо такова да ни се случи...
Предлагаме ви личната история на Росица, майка на бебе Захари, родено 6 седмици по-рано
Самата бременност е свързана с трепет и очакване, с хиляди планове и представи. Как ще се случи раждането, как ще изпишем бебето, ще съберем роднини, как ще целуваме малките ръчички и краченца, изпълнени с любов. При по-големите реалисти, като мен, се прокрадват и притеснения - ще кача ли килограми, как бебето ще се отрази на връзката ни, ще бъда ли добра майка. Очаквах може би следродилна депресия и преумора... Но определено не очаквах да се озова пред стъкло, гледайки 1400-грамовия си син, набоден със системи и омотан с кабели, молейки го да се бори за живота си, без да мога да го докосна.
Когато преди години бях на бригада в Щатите, скачахме във водите на едно ледено езеро. Когато скочиш в студената вода, организмът ти изпада в шок, тялото ти изпитва силна болка, а дробовете ти се затварят и не можеш да си поемеш въздух, докато не излезеш от водата. Нещо много подобно изпитах, когато разбрах, че детето ми ще излезе на белия свят 6 седмици по-рано. На отчаяните ми молби към лекарите да почакаме още малко, отговорът беше
"Вие не разбирате! Тук говорим какво да направим, за да оцелее бебето"
Всички представи, планове за бъдещето, надежди, изчезват в този момент, а в сърцето ти се загнездва такъв огромен страх, че понякога имаш чувството, че не можеш да си поемеш въздух.
След още 10 дълги и страшни дни Захари се появи на бял свят, изплака... И го отнесоха! Успях да го видя за няколко секунди, а една акушерка направи няколко снимки с телефона ми. Тогава ми се стори малко, но всъщност съм имала късмет. Много майки не получават дори възможността да зърнат децата си.
Не съм достатъчно красноречива да опиша емоциите, които ме разкъсваха през тези дни. Ужас, безпомощност, гняв, вина и едно натрапчиво усещане, че никога повече няма да бъда щастлива. За мое огромно облекчение ме поставиха в самостоятелна стая след раждането. По-късно разбрах, че това далеч не е практика по подразбиране в българските болници. Много майки на недоносени деца, включително и такива, загубили бебетата си, се настаняват в стаи със родилки на здрави бебета, които са при майките си. Не мога дори и да си представя травмата, която изживяват, травма, която толкова лесно може да се избегне с едно елементарно разместване.
Първите 48 часа са критични за недоносените бебета. Все още не бях наясно с този факт, но когато попитах лекарите за това какво следва, какви изследвания ще му се правят по-нататък, отговорът беше
"Какви изследвания, това, че се е родил и изплакал още нищо не значи!"
Не мисля че има нужда да споменавам колко болезнено и приземяващо е да чуеш това за детето си. Но и тогава, и днес, не съм съгласна с това изказване. Когато си малко над килограм и се появиш толкова рано в свят, за който не си готов, това, че си тук, дишаш с недоразвитите си дробчета и си се вкопчил в живота с всичките си 1400 грама, това ИМА ЗНАЧЕНИЕ повече от всичко на този свят!
През времето ми в болницата ми позволяваха свиждане един час на ден, през който стоях до кувьоза и разказвах на сина ми колко е желан, обичан и чакан от всички, със надеждата, че някак ще ме чуе, ще ме разбере и това ще му даде сили да се бори. Всяко тръгване от отделението беше мъчително, защото имах ясното съзнание, че това можеше да е последният път, в който го виждам.
Захари показа, че е боец с огромна жажда за живот и се пребори през тези така критични 48 часа, но щяха да минат две седмици преди да се стабилизира достатъчно, че да няма опасност за живота и почти два месеца преди да мога да го прегърна, а баща му да го види за първи път.
След моето изписване животът някак продължи, независимо от огромната празнота в сърцето ми. Всичко се въртеше около едно телефонно обаждане в 12 часа, когато ни казваха "Стабилен е!", а две седмици по-късно и "Добре е!". Празнувахме всеки грам, а когато не беше качил, целият ден след това беше тъжен и напрегнат. В този период започнах да търся информация какво следва, какви са рисковете, какво трябва да правим след изписването. Информацията в Интернет е много и леснодостъпна, но доведе до засилване на тревожността ми. Четях за всички усложнения, болести, синдроми и проблеми, които могат да ни сполетят (а повярвайте ми, те са много), но не намирах така търсената надежда и уверение, че всичко ще бъде наред, нито лек за огромната вина, която изпитвах.
В този объркан момент Фейсбук страницата на Фондация "Нашите недоносени деца" се превърна в спасителна глътка въздух. Четях историите на всички тези майки и бащи, и това ми даваше надежда за бъдещето. Гледах как малките сгърчени червени създания, опасани с жички и тръбички се превръщат в сладки розовобузести бебета, после в усмихнати деца, ученици, махащи за поздрав пред училището и за първи път в тъмнината на неясното бъдеще се появи лъч надежда, че нещата могат да се оправят. А когато се включих в една от групите за взаимопомощ, водена от прекрасната Ния Коновска - психологът на фондацията, това ми даде възможност да изразя чувствата си пред други майки, минаващи през същото, които разбираха какво преживявам.
У нас има невероятни специалисти, които правят всичко възможно да спасят бебетата, но подкрепата за родителите е нищожна и тук се намесва Фондация "Нашите недоносени деца" с информация, общност и психологическа помощ, която за мен беше безценна.
Борбата на Захари не свърши с изписването му 40 дни по-късно, с впечатляващите мерки 2100 грама и 43 сантиметра, но за щастие той преминава през всички изпитания с лекота и днес е един здрав, жизнерадостен 10-месечен господин, който озарява дните ни с усмивката си.
На всички родители, които в момента преминават през това изпитание, искам да кажа няколко неща:
- Грижете се за себе си!
- Позволете на близките си хора да са до вас, те може и да не преживяват същото като вас, но ви обичат и искат да сте добре!
- Това, което се е случило, не е по ваша вина! В този живот няма гаранция за нищо и ако бяхте направили това изследване или не бяхте отишли на този преход, не се знае дали нещата щяха да са по-добри!
- И не на последно място, не сте сами! На страницата на Фондация "Нашите недоносени деца" можете да намерите подкрепа, разбиране, да получите отговори на това, което ви мъчи от хора, които са го изживяли, да поплачете заедно в групите за взаимопомощ или просто да погледнете всички тези усмихнати дечица на снимките, за да видите, че светлина в тунела има!
- Недоносените бебета са малки, но много борбени и са най-големите герои!
