.

 
ladyzone.bg
18+
Вие трябва да сте поне на 18 години!
Достъпът до тази статия за лица под 18 год. е строго забранен.

Въведете нова парола!

В случай, че имате проблеми с регистрацията или с достъпа до вашия профил може да се свържете с нас на имейл webdesign@btv.bg. Ще се раздваме да ви помогнем.

Невалиден имейл!

За по-добра защита на вашите данни е необходим валиден имейл адрес. На въведения имейл ще получите линк за потвърждение.

Мария Лалева: Там, където мислиш, че няма живот, трябва да си смел да го откриеш (ВИДЕО)

Росица Николова | преди 4 седмици
Снимка: Росица Николова
Интервю с писателката за участието й на фестивала ВарнаЛит, романа "Живот в скалите", смелостта да си дадем любов и храната, която е нужна на човешката душа

Каквото и да напиша за Мария Лалева ще е малко и неточно. Защото не ми е по силите да я обличам в думи. А и писането само по себе си е разсъбличане. В дебютния си роман "Живот в скалите" тя се разсъблича максимално и остава само по... искреност. Честността към читателите и към себе си може би е най-верният път към успеха на една книга. "Живот в скалите" стана популярен още преди цялостното му написване и излизане от печат с множество цитати, които се разпространиха в социалните мрежи. Тази година Мария Лалева е и едно от големите имена, подкрепили фестивала ВарнаЛит 2019 (29.05 - 1.06). На 31 май Мария Лалева ще участва в панела "Внимание! Жени в литературата", заедно с арменската писателка Нарине Абгарян („Три ябълки паднаха от небето”, „Манюня”, „Хората, които са винаги с мен”, „Да живееш нататък”) и поетесата Мирела Иванова („Самотна игра“, „Памет за подробности“,„Разглобяване на играчките“). 

Нарине Абгарян и Дмитрий Глуховски идват у нас за Варна Лит 2019 За първа година във фестивала ще бъде включено и късометражно кино, а планираните работилници, пленери, срещи в класните стаи са малка част от събитията, които ще дадат старта на едно незабравимо лято.

На фестивала ВарнаЛит ще вземеш участие в панел "Внимание! Жени в литературата". Има ли женско и мъжко писане?
Когато чета една книга, последното нещо, което ме вълнува е половата принадлежност на автора. Има една тенденция по същия начин да се дели и публиката - на мъжка и женска. Аз лично съм от противниците на тази теория. Енергията и честността, с която се пише един текст, всъщност са решаващи. Кого докосват повече или по-малко е въпрос на рацио. Не мисля, че мъжката поезия е философска, а женската - сълзлива или обратното. 

Ако „Живот в скалите“ беше човешко дете, как му се случиха основните моменти от детството – кога дойде идеята „Хайде, да си имаме дете“, трудно ли беше зачеването, обгрижването?
То имаше трудно детство, милото... „Живот в скалите“ тръгна от един разказ. След това героите започнаха да искат повече пространство. Много настойчиво се появи образът на баба Настасия, като последна инстанция и мъдрост. След това детство то претърпя и тежък пубертет.

Представяш си детето с дълги мигли, с трапчинки на бузите, то обаче се ражда различно. Кое беше неочакваното при „Живот в скалите“?
„Живот в скалите“ е като първото дете – може да не е най-хубавото, да не е най-успешното, но е първото. Всичко, свързано с него, ти е за първи път и затова е много специално. Като се появи на белия свят и като поотрасна, стана точно като истински човек - всеки го възприема от собствената си камбанария, през неговите си очи. Едни не го харесват, други го обожават. Но няма индиферентни. Същият е като мен. Моята сестра казва – „Теб човек или те обича, или те мрази, но не може да прави нищо по средата“. После детето роман порасна. Не му беше удобно. Тогава го започнах почти наново и го направих във формата, която е в момента - една и съща случка, разказана през 5-те основни герои.

Всяко писане е разсъбличане. Докъде се съблече в „Живот в скалите“?
Аз се разсъбличам непрекъснато. Не случайно едно от най-харесваните ми стихотворения е „Не съм ви ближна“, защото в него казвам

Не просто безбожно, а трижди прокълнато гола
ще разхождам душата си пред очите ви слепи“.

Това е избор. Няма от какво да е се страхувам. Харесвам откритите хора. Вторият план е добър, но в киното. Тази загадъчност да правиш едно, а да излъчваш друго, е фигура от висшия пилотаж. Забранила съм си да съм неискрена! Ако усетя, че не пиша искрено, започва да се карам сама със себе си. И тръгвам... обикалям... И се връщам, когато приспя разума и оставя онази част от себе си, която е по-близо до духа, тя да пише.

Откъде идва мъдростта на героите ти? Къде я прочиташ, попиваш, за да я напишеш и дадеш?
Диалозите, които станаха най-популярни в интернет, се случваха като стихотворенията ми – от една дума. За да седна да го напиша, значи думите са пристигнали сами при мен. Не знам откъде ги вадя. Сами се подрежда. Хората около мен също казват невероятни неща. Въпросът е дали имаш уши да ги чуеш и дали улавяш всичко това. Аз живея като антена. Създавам впечатление, че говоря много, но всъщност слушам много повече, отколкото говоря. Имало е случаи, когато някой нещо казва и аз зарязвам компанията, за да напиша това, което ми е изникнало. По-късно съм го преработвала в думи на Демир или на Михаил.

Тези хора от „Живот в скалите“ сякаш усещат живота на друго ниво – срещала ли си такива реално?
Сглобявала съм всички персонажи от реални образи. Познавам много мъдри хора. Много мъдри деца има. Аз обикновено слушам децата. Те нямат тази обремененост от клишета и стереотипи, които придобиваме и в които се спасяваме. Между това да си социално приемлив и да си революционер крачката не е много голяма. Минава през това, което аз наричам тишина за честност. На мен примерно скалите ми я дават. Като ми дойде в повече шумът и суетнята около мен, отивам там и се спасявам в тази тишина. Това е животът в скалите. Там всички уважават тази тишина за честност. Те я познават. Тя е станала част от тях. Хората имат потребност да общуват красиво. Но някак си не си дават време за това. Да общуваш красиво с другия е предхождано от това да общуваш красиво със себе си.

Скала или вода – кое е по-добре да има човек в живота си?
Лично е и трябва сам да определиш. Исках да посея живот в тези скали, защото те ще ни надживеят - били са там преди нас, ще бъдат и след нас. Търсех противоречието, защото скалата е нещо бездушно за нас. Но всъщност - точно там, където мислиш, че няма живот, трябва да си смел да го откриеш. Там, където мислиш, че е краят, може би е началото. Може да звучи като клише, но в клишетата няма нищо лошо. Те са добре изпитани в практиката и времето. Под това небе всичко е казано – от Библията до днес. Къде по-смело, къде по-традиционно. Въпросът е ти да разкажеш своята си истина по начин, който да те отразява най-честно. Море, скали, въздух, огън - това са 4-те основни елемента. Петият е любовта. В „Живот в скалите“ има мистика, но тя не е мистика като поверие, а просто една приказка за възрастни. Защото колкото по-големи ставаме, на по-малко неща се радваме. И толкова по-малко красиви неща виждаме. А тя, душата, си има нужда от нейната храна. Тя се храни с любов, с честност, с красиви неща. И е добре да й казваме от време на време – „Ей, здравей, аз знам, че ти си вътре в мен!“. Когато не го правим, се разболяваме. Дълбоко вярвам, че има връзка между разболяването на тялото и на душата.

Любов – тя ли е отговорът на незададените въпроси?
Тя е отговорът и на зададените, и на незададените. Любовта е преди нас, по време на нас и след нас. Тя е отделна енергия. Тя не те пита дали искаш да дойде в живота ти. Тя не зависи от волята. От човешката воля зависи само как ще я приемеш, като е дошла, и дали ще си позволиш да я изживееш, или не. Както казва Марина от „Живот в скалите“, ако свети Петър съществува там горе, съм убедена, че един ден ще ни задава само един въпрос – „Колко любов даде и колко любов си отне?“. Колкото човеци под това небе, толкова формулировки за любов има. Формата, по която аз ще ти дам любов, е моята форма, а ти даваш и приемаш по твой си начин. Оттук идва и разминаването – някой може да се побърка да те обича, обаче ти да не приемаш това като обич. Което е добро за брега, не винаги е добро за водата. Ние много говорим, но малко неща си казваме. В човешките емоции е най-голямата красота. И когато авторът стигне до тях, значи е бил емоционално честен първо със себе си.

Има много сентенции от типа „Любов е, ако в края на живота си можеш...“. Но ако не искаме да чакаме края, а да я живеем сега тази любов? Да се впуснеш ли да изгориш, или по-добре да помислиш за сметките за парно?
Хората сме способни много любов да не си дадем. Отказваме я по хиляди причини. Къде от страх, къде защото си женен, поради обстоятелства и т.н. Любовта ни е дадена за изживяване. И посоката й не може да е надолу. Тя е само нагоре. 

С кого от персонажите в романа най-много се асоциираш като характер?
Най-много съм Михаил. Той не е роден край морето. Когато не си роден на море, обаче го обичаш толкова, то е като последната любов. Гледаш да изживееш всичко с вярата, че няма да има следваща.

четене
Снимка: Росица Николова

Ако трябва да си представиш емоциите между теб и читателите по време на литературното ти турне, как изглеждаха те - какъв цвят имаха, каква форма?
Бях стъписана! Не очаквах чак такава реакция! Хората, които идваха, бяха заредени с любов, с написани въпроси и подчертани пасажи в книгата. Това е усещането да си обичан автор! Да си автор е отговорност, защото изисква да се изправиш пред едни 200-400 човека, които вярват на твоите думи. Когато едно произведение провокира въпроси и преосмисляне, нямаш право да си нечестен.

Имаше ли нужда да я смелиш тази любов, да си консервираш за зимата, идваше ли ти в повече?
Любовта не може да ти дойде в повече. Умората идваше в повече, защото това е обмен на енергия. Пред мен са много, а аз съм една. Какъвто и АЕЦ да ме е заредил, това са минимум 100 снимки, 100 подписа, 100 усмивки... Понякога си имаш личен проблем и трябва да го изтикаш, да го скриеш. Защото тези хора са дошли да видят светлата част от теб. Преди срещи се вълнувам силно. След тях – също. Аз така силно и живея. Сега ако трябва да плувам – скачам и плувам, ако трябва да крещя - ще крещя убедително. Ако трябва да плача – ще е искрено, ако се усмихвам – ще разсмея още 100 човека.

Истината или два аспирина и чаша вино?
Истината е тежка за изричане. Истината... После може вино.

Повечко?
Колкото поеме съвестта.

Кратък блиц

Камъчето в обувката...
помага.

Ръцете на човека...
са криле или секири.

Най-трудния момент от деня...
когато не мога да заспя.

А сега накъде... към любовта.

Чуйте още от Мария Лалева във видеото. 

Варна Лит
Снимка: Росица Николова