Ирина Сардарева организира Парад на шапките на 29 юни, за да празнува 25 години от първото си ревю. Пъстрото шествие ще тръгне от бул. "Витоша", а крайната точка е Музеят за история на София, където най-известната дизайнерка на капели у нас ще представи ретроспективно ревю на най-екстравагантните шапки през годините, както и новите си модели. Целта на шапкарката е да върне стила и цветовете по улиците на София. Тя апелира да не се страхуваме да сме различни и да знаем как да изразим себе си. Сардарева разказва за първото си идване от Украйна у нас, за създаването на Къщата на шапките в столицата, разкрива и какви са тенденциите при този моден аксесоар, който преобразява.

Ирина, как една химичка става шапкарка?
През 1978 г. дойдох за първи път в България. Бях облечена с червен шлифер и носех голяма черна шапка с периферия. Когато се качих в автобуса, настъпи мълчание. Огледах се да не ми е скъсано нещо, но всичко беше наред. Тогава осъзнах, че това бяха аплодисменти! Винаги съм се обичала такава, каквато съм. Обичам и хората около мен, както и да раздавам любов, защото колкото повече даваш, толкова повече получаваш и ставаш по-богат. Но преди да стана шапкарка, тъй като нямаше работа по специалността ми, бях учител по химия в столичното 141-во училище. Там водех и кръжок по „История на модата”. Именно децата ме научиха да разпознавам хората и днес. Правила съм и детски дрехи по-късно. Първият урок по шапкарство получих през 1992 г. във фабрика в Киев, където бях отишла за материали. Хората бяха изключително любезни и ми показаха целия процес на работа – от скулптурирането на дървените калъпи, защото главата е елипса, а не кръг, до поставянето на последния детайл на шапката. Имаше период, когато казвах, че в предишния си живот съм била шапкарка, но вече вярвам в това. Дори историята на къщата, която днес е „Къщата на шапките”, се оказа, че е строена от една жена - Мария Хаджигенова, която е искала в нея да има магазинче. И ето, аз го направих.

Кога беше първото Ви ревю у нас?
Първото ревю беше преди 25 години на 7 юни – рождения ден на сестрата ми, както и денят, когато се запознах със съпруга си. В нашето семейство няма нищо случайно.

На Парада на шапките сега ще покажете ли и капели оттогава?
Да, сега ще има много шапки. С най-специалните капели манекенките ще дефилират на ревюто, което ще е пред сградата на някогашната баня. Ще покажа и първата си шапка, която е от колекцията „Градините на Версай”, както и други - от по-стари колекции – „Шахматна кралица”, например. Преди това колеги занаятчии ще демонстрират първите стъпки в занаята. Неслучайно е избрана датата на Петровден, защото св. Петър е закрилник на занаятчиите. И когато ме питат не ми ли е обидно да ме наричат „шапкарка”, отговарям – не! Ив Сен Лоран е казал: „Искам да бъда шивач!” Аз искам да бъда шапкарка, защото ценното е да направиш на ръка това, което предлагаш, а не то да е част от милиардите артикули, които бълва индустрията днес. Не бих искала шапките ми да са еднодневки.

За кои известни личности сте правили шапки?
Има различни хора... Клиентка, която ме следва от първите ми стъпки, има 264 мои шапки. Татяна Лолова носи мои шапки, цилиндър съм правила за Лили Иванова... много са известните хора, за които съм работила. Сега правих 26 шапки за артисти, които участват в операта „Дон Жуан”. Представлението „Калигула” също е с мои шапки. Непрекъснато работя с театри – правила съм за 10 спектакъла в Народния театър и може би за повече от 15 във Военния театър. Филмът „Мисия Лондон” също е с мои шапки. Всички наши първи дами са носили мои шапки при визитите си при кралица Елизабет и при папата.

Единият ви син е архитект в чужбина, но другият – Георги Сардарев работи заедно с вас. На кои други хора предавате опита си?
Правим курс по шапкарство и вече 14 човека сме обучили. Щастлива съм, че синът ми върви с мен. Искам да има повече дизайнери в тази област у нас, за да има конкуренция, която е градивна.

Все повече българки носят шапки - стопи ли се разликата относно ползването на този аксесоар у нас и в чужбина?
Да, така е. Ходя в Южна Франция и Бавария, където се купуват много шапки. А и на двете места има фабрики, които са с 200-годишна история. Била съм и на „Седмицата на шапките” в Лондон, но англичаните пазят своите майстори и традиции. Така че по-малко шапки правя за Великобритания, но пък повече за Америка. И за Китай съм правила. У нас шапкарството съществува от 1946 г., когато е бил незаконен занаят. Сега забързаният живот, който водим, ни спира да сложим шапка и да се любуваме на себе си. Но човек трябва да разбере, че животът не е само свършена работа и непрестанно тичане заради ангажименти и задължения. Жената в България вече се събужда и иска да бъде жена, не само мъжко момиче. Трябва да знаем, че шапката е корона, а ние, жените, сме актриси и по-лесно се настаняваме в непозната обстановка. Това провокира да изиграем поредната роля, дори тази, която не сме предполагали, че можем. Шапката дава по-големи сили, шанс да живеем по-красиво, да сме по-хубави и по-щастливи. С шапка животът става по-цветен и пъстър.

Какви са тенденциите при шапките?
Те са аксесоар, който се връзва с дрехата. Това лято са актуални цветовете пепел от рози, мента, синьо, както и комбинация от синьо и розово. Цикламеното и другите ярки цветове продължават да са модерни, клиентите вероятно не са им се нарадвали още. Украсите от букети с цветя също са хит. Геометричните фигури навлизат по-бавно, хората сякаш не ги приемат толкова, може би, защото градинските мотиви създават цвят и весело настроение. Българката обича бяло, защото смята, че така ще се скрие под шапката, а всъщност - изпъква.

Кои са предпочитаните форми?
Фасинаторът е най-предпочитан (малки шапки, които се захващат с диадема и ластик, б.а.). Клиентите обичат тип „лампа”, която е класическа форма, както и моделите на Мадам Шанел – баретите, например. Шапките с голяма и свободна периферия, които стоят като вълна, декорирани с панделка, също се носят. Мъжките момичета умират за мъжки модели, които са по-цилиндрични, но се старая да са с по-голяма периферия все пак. Харесват се и шапките, които наричам „басейн”, както и „биби”, които обхващат само част отгоре на главата.

А относно материите, от които се изработва този аксесоар, това са филц, слама, папур, вискоза... Скъпи шапки се правят от бананова слама и сезал - „панама“. Най-фина е оризовата слама и колкото по-лека е шапката, толкова по-скъпа е тя.

Има ли правила за съхраняване на шапката?
Да, тя трябва да е прибрана в кутия, за която да има достатъчно място. Добре е дъното й да е запълнено с хартия и периферията й да е уплътнена, да не стои на равно. Или пък да бъде обърната обратно – с дъното надолу, за да не й се наруши формата. Идват клиенти, за да възстановя шапките им, които са загубили формата си, именно, защото не са били съхранявани добре. Това е поправимо, но защо трябва да дават пари за корекции! Преди време предлагах и кожени кутии, които са по-скъпи, но сега имам хартиени в различни големини, които пристигат от Лондон. Важно е да се знае, че дамската шапка се взема отдолу, никога отгоре, за да не се наруши центъра й.

Човек става ли друг, когато е с шапка?
Да, защото всяка шапка има история и предразполага към определена роля, която можем да изиграем. Аз не обичам да повтарям кралските шапки и въобще формите, създадени от други дизайнери. Смятам, че предлагам богат избор.

Какво искате да казват за вас, освен че сте най-известната „шапкарка” у нас?
Искам хората да кажат, че съм добър човек, а аз на тях – да следват пътя си и да не се страхуват от непознатото. Ето, аз съм чужденка – украинска гражданка, макар да обичам България, и успях да направя този свой бизнес. Всеки българин може да успее, стига да слуша себе си и другите, разбира се. Бях обикновено момиче без големи амбиции, но винаги съм искала да имам добър баща за децата си и да бъда добра майка. И за всичко това, както и за работата си, нямам заслуга, то е даденост, която ако искаш, развиваш. Знам, че най-важна е прошката. Отворен човек съм, готова съм да посрещна всеки и да му помогна. Нямам вкус към интригата. Искам да раздам опита си и да помогна на други хора, а не да се хваля какво съм постигнала. Като момчето, което съм научила да шие панталони като бях учител и то 3 години се изхранвало с това. Ето, това е щастието за мен!