Открай време моята бавност на фона на динамичното ни ежедневие ме кара да се питам дали съм съвсем в ред. Опитвам се да проумея бързото ли е в правото си или бавното. Дали не е по-добре да изберем по един ярък представител на едното и на другото и да оставим по-добрият да победи? Възможен ли е такъв конкурс? Възможни ли са конкурсите изобщо?

Звучи еретично за началото на XXI век, но по мое мнение конкурсите са враг на духа. Обърнете се назад и си спомнете за велики творения на човешкия гений – художествен, инженерен или какъвто и да било друг, създадени в резултат на спечелен конкурс. Аз лично се сещам само за две – парния локомотив и Айфеловата кула. И докато „Ракетата“ на Стефансон е победила три свои равностойни събратя в истинско състезание и до нас е достигнал наистина най-добрият измежду добрите локомотиви, то ако сте виждали проектите на конкурентите на господин Айфел, от които лъха кич и безумие, ще си дадете сметка, че конкурсът е бил една голяма парлама. Като говорим за монументи във френската столица, има един друг крещящ пример – статуите на републиката. Тази, дето е спечелила първото място и е курдисана на Площада на републиката (за който всъщност е бил обявен конкурсът), представлява една груба и трътлеста тетка, сякаш авторът й тайно е искал да прокара идеята, че републиканството само по себе си е дебела работа. „Изпадналата“ на второ място скулптурна група скромно е заела центъра на Площада на нацията, на три километра от победителката, където удивлява с елегантността и изяществото си. И това сравнение между двете статуи далеч не е само мое.

Та решим ли да спретнем конкурс, кой може да ни гарантира, че ще ни се получи локомотив, а не статуя на републиката?

И все пак противостоенето „бързо-бавно“ съществува и в днешно време и терзае не само мен. Бързото като че ли е белег на нашето съвремие и това има желязна логика. Днешният ден ни даде възможността да живеем шарено. Казано по-барнато, да упражняваме разнообразен вид дейности, по един или друг начин свързани с интересите ни като личности. Само че тези занимания по интереси струват пари, и то без непременно да бъдат луксозни. Ей тук се явява въпросният днешен ден и ни смига лукаво: „аз зная откъде да намериш стотинки, за да ме направиш по-интересен“. Рецептата му обаче не е тайна за никого. Има неколцина, които нямат нужда да им е шарено, те предпочитат да живеят само в зелено. Останалите денят приятелски потупва по рамото: работи сега, блъскай, бачкай. Уредил съм ти възможността да работиш много и безспир, както и вероятността за това да получиш повече. И насърчително сочи онези, неколцината.

Някои се хващат на думите му още от малки. Разказват, че в Япония периодично публикували класации на ученичетата, които са се нахранили най-бързо, като така най-малко са се забавили да се върнат към усърдните си занимания. Но да оставим японците – тях още в люлката ги орисват за камикадзета. Да погледнем нашите разграфени до секунда денонощия, в които все повече и повече няма място.

Нито да обиколим магазините и с обич да изберем подаръци за своите най-близки хора, та често отбиваме някак си номера. Не дай си боже, и с някоя и друга сгъната или „елегантно“ мушната в плик банкнота.

Нито да извървим пешком някой и друг километър, да се огледаме по пътя си и да си дадем сметка, че макар и кален и надупчен, все пак обичаме града, в който живеем. Вместо това ни е много по-лесно да го ругаем, сякаш е направен, изцапан, разкалян и надупчен от извънземни.
Нито да вкусваме бавно храната и виното си, за да им дадем възможност да ни харесат или не, та сами да проумеем какво обичаме. А не в забързаността си да се доверяваме на списания, самопровъзгласили се за баш сомелиери и гурмета и да ги превръщаме в трапезни библии.
Нито, нито, нито… Забелязахте ли коя дума неизменно го придружаваше в горните изречения? „Обич“.

Не само че нямаме време да обичаме. Бързайки за срещата си с успеха, ние нямаме време да живеем. Това, живеенето, е планирано за по-късно, за след успеха. А дотогава ще правим любов по „кама сутра“, ще почиваме не за да се насладим на природата около нас, а колкото да съберем сили за следващото препускане, ще се обличаме, както ни посочат дипломираните по моден дизайн. И ще имаме само една грижа – да поставяме знаци по пътя си към успеха.
Знаци не на обич към околните, а на превъзходство над тях.

Предполагам, че ако сте имали нерви да прочетете всичко дотук, отдавна сте си задали въпроса „какво общо имат Моцарт и омнибусът с цялата тая дрънканица?“. Това са моите ярки представители, за които ви споменах в началото. Не, не се заблуждавате, именно Моцарт носи фланелката на бързото. Още от ранна детска възраст много се дразнех, че не мога да изсвиря „Турския марш“ с уста. „Кой пише толкова бърза музика?!“, ругаех наум и в същото време усещах, че именно поради бързината си тя става неповторима. Тогава още не знаех, че Моцарт можел да сътвори опера за няколко дни, и изобщо, че е претичал през света, колкото да остави неизтриваеми следи. Че наистина е бързал ли, бързал... И макар никак да не е наш съвременник, това, че едно дете със сърцето си долавя неудържимия му устрем, нима не го прави най-подходящ за знаменосец на бързината?

В другия коридор се намества едно старо превозно средство. Е, и най-бързата транспортна машина не може да се състезава с шеметния полет на Моцарт, но бавността на омнибуса не е мерило за малката му скорост, а за неговата благост. Още самото му име дава първоначална представа за неговия характер – omnibus означава „за всички“. Така били наречени пионерите на масовия транспорт, защото имали една-едничка задача – да събират по пътя си всички, нуждаещи се от придвижване. То пък после падежното окончание bus да вземе и да се настани трайно в кажи-речи всички световни езици. Но и днес още в някои страни под „омнибус“ са разбира влак или автобус, който спира на всички възможни спирки по пътя си. Онова, което на български наричаме „пътнически влак“ и с погнуса бърчим чело, когато го споменаваме. Да, пътническият влак прахосва времето, своето и това на пътниците в него, за да обръща внимание на всяка керемидка по пътя си. Но прави това само от човещина. Така разните крайпътни керемидки се чувстват като небостъргачи и заспиват, изпълнени с достойнство. Пазачите на бариерите прекъсват единственото си занимание – разказването на приказки, свалят внучетата от скутовете си, оставят лулата настрана и отиват да пуснат бариерата и отдадат чест на своя приятел. А той ще намали, аха-аха да спре, за да ги попита докъде са стигнали в приказката, ще свирне весело, за им покаже колко е щастлив от срещата им и полека ще се отправи към крайната си гара. На нея пасажерите му ще се изсипят, усмихнати от достойнството на керемидката, от щастието след срещата с пазача на бариерата и неусетно сивата им делнична приказка ще добие щастлив край. И тази тяхна усмивка им е много по-скъпа от евентуалната усмивка на задоволство от бързото достигане на крайната цел. Затова на другия ден те отново взимат бавния влак, който обича всички и най-важното – знае как да им го покаже.

Нищо, че за същото време гордите експреси са превозили много повече хора и заради бързината си мислят, че са свършили къде-къде повече работа. В студеното време на лукавия днешен ден обичането е най-усърдният труд.

Аз може да не съм съвсем в ред, но не съм идиот – давам си сметка, че трябва да се работи. По възможност по-бързо, че да се върши повече работа. И че целият този колосален продукт, от който всички днес се възползваме в една или друга степен, е създаден от хора, които са работили. Работили са много, а някои от тях – бързо и неуморно. Имало е и такива, които са го правили с желание, ей-така, заради самото работене, трудът е правел живота им шарен. Макар между нас казано, единственият такъв, който ми идва наум, да е Фарадей. Той, глупакът му с глупак, не е патентовал нито едно от откритията си, без които днес животът ни би бил немислим. Със сигурност има и други като него. Но те препускат през времето, за да трасират нашия път. А за нас остава полагането на релсите и построяването на кантоните по това трасе. И ако, докато правите това, намирате за глупаво и излишно да спрете за десетина минути и да размените някоя и друга дума с кантонера, или пък да викнете за поздрав на Дядо Йоцо, който ви маха отвисоко, вгледайте се в себе си и преценете дали сте Моцарт. Но преди това се опитайте да изцедите от заетото си съзнание и последната капчица честност. Аз, който хич не се срамувам да бъда омнибус, ви пожелавам да намерите сили, за да я откриете у себе си.

Защото тя всъщност е единственото, което може да направи вашия днешен ден шарен.