За майките, мащехите, ароматът на портокали, на къдрин и едно малко момченце - от Димитър Шумналиев за списание "Жената днес".
Не разбрах смъртта на майка ми. Не я изживях. Гледах опечалените лица, сълзите на близките ни, чувах буците януарска пръст върху ковчега – в онзи гроб, откупен за вечни времена в Софийските гробища – и не пророних въздишка. Хлиповете бяха стегнали гърлото на четвъртокласника и толкоз. Вероятно смъртта се осъзнава по-късно. Трябва ѝ повече живот.
Разбирането на загубата се чувства по-нататък, в сравненията, които само съдбата може да изработи. Втората съпруга, мащехата. Не-майката. Тя не говори френски, тя говори на кочериновски диалект. Тя не си купува наливен френски парфюм от магазина на „Витошка” (продавачки като феи от ухаещ на Сена сюжет го сипват със спринцовки в стограмови шишенца). Мащехата ухае на амоняк. Тя пържи коси, къдри ги на апарат „Вела юниор”. Преди да включи тока, ги навива на метални макарачки, които имат два полюса – плюс и минус. Фризьорката вкарва кабелите, след пет минути замирисва на топла пластмаса, амонячната натривка кипва, а изпаренията се вият над главите като от деветия кръг на ада. Нещастничките крещят, капки гореща течност изгарят кожата им, а мащехата им внушава да издържат още малко. И ето, възкликва, косата ви стана букет.
Преди да постигне букета, тя подрязва косите. Аз и двете ми доведени сестри наблюдаваме стълбите. Дебнем за данъчния инспектор Байкушев. Ако го зърнем, веднага отхвърчаваме да съобщим. Клиентките се пренасят на мига в спалнята. Кукиш за Байкушев! В салона – само една красавица. Бъдеща. Отнася си букета. А Байкушев: „Кво, слаба работа?” Бърка под престилката на фризьорката. А тя: „Днес не става, сабалем ми дойде.”
На нея още ѝ идва, а на мен ми идва да зарева, докато вечер мета косите, прави, къдрави, бели, жълти, огънати като червеи, мазни, залепнали за балатума – мета яростно, бърша с мокрия парцал, а космите плуват навсякъде, в коридора, стаите, в кухнята. През деня мащехата слага в чиниите на така наречените ми сестри по две мръвки, на мен – нито парченце. Страдам. А двете нагъват лакомо като войници. Сигурно затова циците им стават все по-големи.
Вечерта съобщавам на баща ми, че в моята паничка на обяд не е имало месо, следва гигантски скандал, мащехата се скрива под умивалника, за да не понесе ударите на справедливостта. На другия ден баща ми е пак на работа. И пак никой в моята чиния. Ще ме ковладиш, а? И сипва на дъщерите си по две пържоли. Аз съм на фасул. Малко късно открих успешната тактика. Престанах да докладвам на баща ми. Лека-полека в чинията ми взеха да гостуват и ребърца, и филенца.
Уредих се като Байкушев: идва, хапва фризьорско месо с кочериновски диалект и си тръгва с букет на лицето - цъфнал. Докато Байкушев похапва в заключения салон, доведените ми сестри се хилят. Искаш ли да видиш колко са ни големи циците? И защото знаят, че искам, си свалят блузките, без да дочакат отговора. А щом влязат в банята, махат от ключалката парчето хартия, което баща ми е мушнал, за да не зяпам. Това е най-свидният подарък на съдбата. Толкова много цици, че ми изглеждат като осем. Два тона месо накуп!
Мащехата не ми правеше скомина, тя правеше сравнения. Любимите й ястия бяха свинско със зеле, кюфтета, боб с наденица. Всяка нейна порция ме връщаше назад във ваниления свят на майка и приятелките й от настоятелството на Алианс франсез, които се събираха всеки понеделник да майсторят сладкиши, бяло сладко, шоколадови мусове. Говореха си на френски, докато творяха незабравимата шахматна торта - от два вида блатове, светли и с какао. С чинии с различни диаметри нарязваха блатовете на кръгове, после ги подреждаха един в друг така, че като се разреже тортата, парчето прилича на шахматна дъска. Особено харесвах госпожа Скулева, жена на собственика на най-голямата в България фабрика за боя за обувки. Живееха на „Витошка”, до магазина за наливни парфюми. Тя ухаеше на шансон – не говореше френски, а пееше.
Някога портокалите и бананите бяха рядка стока, идваха по Коледа, предизвикваха луди опашки, продаваха по три килограма, толкоз. Помня и бурканчетата на мама, пълни с настъргани и изсушени портокалови кори, сякаш им продължаваше живота, апартаментът на пл.”Славейков” миришеше на гръцки залив.
Не-майката се прибираше на прибежки с портокалите, привикваше дъщерите си, заключваше спалнята. Застопорен пред вратата, усещах сладостния аромат. След час намирах коричките на блажените плодове под кревата. Наядени, изсмукани, гарнирани освен с ухания и с косми. Не-майката произвеждаше косми, с които ми изпълни детството. Изпълни галерията на сравненията - стотици примери на не-обич, глад и фалш. За абитуриентския бал осигури рокли на дъщерите си от Виена, моят костюм с възкъсите ръкави бе произведение на ТПК „Елхово”. Грандиозен банкет съпроводи изпращането им към зала „България”, цяло Кочериново яде и пи. За моя абитуриентски бал отидоха две кутии „Пияни вишни”. Тогава клиентките умираха да подаряват на фризьорките „Пияни вишни”, нещо като национална традиция да се съсипва с бонбони лекарското съсловие. Жилава до ден-днешен практика - сякаш народът си отмъщава за реформите в здравеопазването. Моят апандисит бе опериран в Трета работническа болница, а Байкушев прати голямата ми сестра в московска хирургия. Възпитан човек. Благодарен.
Тогава това се вписваше в автобиографиите. „Оперирана в Москва.” Не й помогна. Въпреки разнообразните атаки и подкрепленията от Кочериново не я приеха в университета. Мен ме приеха отраз. Защото сираците са подготвени бойци. Защото на този свят има справедливост. Боб без наденица все някога се заплаща. В менюто на живота десертите не закъсняват.
Като десерт наблюдавах онази възрастна госпожа с хлътналите бузи, с червилото, което от устните пълзи като червени глисти по зъбите, и рухващите слоеве пудра, сякаш си изтупваше с пръсти младостта. Идваше в ресторанта до офиса и я търпяха, не беше досадна. Поръчваше чаша бира. Усетих добрия й поглед. Поканих я. Така си и знаех, отвърна тя, приемайки поканата. Сервитьорът галантно се отдалечи от миризмата й на евтино червило и старческа плът – под пудрата се извиха гъсти бръчки. Какво сте знаели?
Знаех, че ще ме поканите, просто ще ме разпознаете, толкова остарях, че вече си омръзвам. Но бях сигурна, че сте вие! Гледах ви миналата седмица по телевизията... Нали не сте забравили френския?
Измежду устните с изяденото червило зазвуча шансон, замириса на ванилия, бяло-жълтите й зъби заприличаха на парче шахматна торта. Никой не разбра как ресторантът зауха на портокали. Откъде дойде този повей от гръцки залив. Никой не разбра защо поръчах всички десерти. Десет купички, които дамата не докосна. Защото докосна майка ми.
Тя не искаше нищо. Искаше да ми припомни жур-фиксовете, вечеринките в Градската градина, сбирките на жените от настоятелството на Алианс франсез. Беше малък, каза, когато загуби майка си. Викаха я в милицията за чорапите без ръб. Първата жена в София, която носеше чорапи без ръб. Дълго те мислех, момче. Понеже майките започват да липсват след това. Загубата не се изживява в деня на погребението, изживява се по-нататък. Когато вместо бяло сладко животът почне да ти сервира зеле с косми. Старият Скулев си отиде. Вторият ми съпруг... Бях мащеха. Аз съм мащеха. А мащехите, момче, цял живот правят ореол на майките.
