Налейте си една бира, "заключете дъщерите си", затегнете коланите и се пригответе за автобиографията на 2017-а, защото рок и метъл легендата Брус Дикинсън ви кани зад кулисите на "Iron Maiden". В своята книга вокалистът на "Желязната девица" ви кани да яхнете буря, която и най-смелите ви фантазии не могат да си представят. 

От трудното си детство и сблъсъците с британската образователна система и насилието в нея през страстта си към фехтовката, авиацията, бирата, писането и киното до събирането на една от най-великите банди на всички времена – Брус Дикинсън създава текст, който е много по-различен от всяка автобиография, която сте чели досега.  

В "Автобиография. За какво служи този бутон?" няма да откриете информация за деца, бракове, разводи, предприемачески проекти; няма да прочетете любимите вицове на автора, нито ще откриете пазарски списък от събития в определена последователност. За сметка на това в нея ще се озовете на едно приключение, в което музика и летене вървят ръка за ръка. 

Ако смеете да заложите на "The Number of the Beast", да изкрещите "666" в лицето на смъртта, да се сблъскате с огромните егота в света на рока и метъла, да преживеете отново раздялата на "Iron Maiden", да се завърнете при тях, а междувременно да не ви е страх да рискувате живота си в авиационни инциденти – то тогава тази книга е за вас.

"Автобиография. За какво служи този бутон?" гребе с "големия черпак" от живота на творец, родил се в бурните вълни на едно неспокойно минало, но разхождащ се по струните на едно също толкова интензивното и богато настояще. Впуснете се в търсене на рок и тайните на вселената, а именно – "За какво служи този бутон?" в следващия откъс от автобиографичната книга на Брус Дикинсън, издадена от "Сиела".

ИМА ЖИВОТ НА МАРС

Никога не съм пушил цигари, освен някой случаен джойнт между 19-ата и 21-вата си година, за което ще споделя повече малко по-късно. Споменавам това, защото, в интерес на истината, пушех по кутия на ден само като стоях около родителите си. Господи, как пафкаха само. Когато бях на 16 години, се опитаха да ме включат в тяхното мръсно тютюнево общество, но изключителният ми бунтарски дух попречи да стана поредния тип с жълти пръсти. 

У дома често се пиеше, и то безразсъдно. Баща ми беше твърдо против слагането на колани, защото можели да те удушат, и отдавна загубих бройката на случаите, в които шофираше мъртвопиян.

Нищо от детството не е изгубено, освен родителите понякога.

Наистина не препоръчвам да се пие какъвто и да било алкохол преди шофиране, дори едно питие не е добре. Разбира се, мога да бъда обвинен в лицемерие, тъй като младостта и увереността често ме караха да нарушавам това свое правило, но за щастие, се опомних навреме, за да не се претрепя, или което е още по-важно, преди да убия някой невинен.

Само че доста избързваме с нашата машина на времето. Бутонът на касетофона, който трябва да натисна, дори не съществуваше по времето когато ме записаха в новото ми училище, в един не особено приятен квартал на име Манър Топ в Шефилд.

Според мен училището го биваше. Там се научих да прецеждам картофено пюре, риба и грах (все пак беше петък) през стиснатите си устни и да се състезавам със съучениците си, докато тази консистенция не паднеше от устата ми. 

Мисля, че Гари Ларсън също е посещавал това училище, защото страховитите очила с рогови рамки на женския персонал им придаваха онзи вид на пазачи от концентрационен лагер, така популярен в секс филмите от седемдесетте. Имаше и такива, които приличаха на Ханибал Лектър и чието задължение беше да ни бият. Лигавенето с картофено пюре и грах беше тежко нарушение и биваше наказвано с бой с пръчка по дланите. Ако трябва да съм честен, не помня да е боляло чак толкова много. Но беше повече от ясно, че това не е нормално и изобщо не бива да се прилага на практика. Имах чувството, че нося кариран затворнически костюм и се намирам на Дяволския остров. 

Не останах дълго в това училище, тъй като се преместихме. Местенето щеше да се превърне в неразделна част от живота ми, но такъв беше семейният бизнес – постоянно сменяхме къщите с цел забогатяване. Новата ми стая представляваше мазе, което делях със сестра си Елена – вече съзнателно същество, способно да говори.

Имахме прозорец с големината на айпад, който се отваряше към канавка, пълна с жълти листа. Имахме хладилник, от който удряше ток. Докосвах го с мокър парцал и чаках да видя колко електричество мога да поема, преди зъбите ми да започнат да тракат. Нагоре по каменните стълби беше останалата част от човечеството. И, о... какво човечество? Живеех в хотел. В къща за гости. Родителите ми я управляваха. Баща ми я беше купил. В предния є двор продаваше коли втора употреба.

Скоро купихме и съседната къща. Така империята отвърна на удара и построихме свръзка, която съедини двата имота. Татко постоянно гледаше плановете, които беше проектирал и начертал сам. А аз намерих едно парче от тапет и се опитах да проектирам космически кораб с животоподдържаща система, с който да отлетя за Марс. 

Появиха се строители, които явно бяха наети от баща ми. Що се отнася до мен, сдобих се с полезна, макар и не особено добре платена длъжност. Работата ми не се състоеше в строежа на сгради, а в събарянето им, което беше адски яко. Специализирах се в разрушаването на тоалетни. Когато по-късно отидох да уча в колеж, така и не можах да приема на сериозно призива „Разруши системата“. Бях много по-наясно с рушенето от повечето хора и се гордеех с това.

Хотелът, чието име беше „Линдрик“, имаше бар, изграден по проект на баща ми. Доколкото си спомням, никога не зат-варяше през уикендите, особено ако татко беше на смяна. В понеделниците се осведомявах за случилото се от разказите на Лили.

– О-о-о, господин Този и господин Онзи нападнаха господин Ригби... а после този, другият, танцува върху масата и падна от нея. О-о-о, счупи я наполовина, да знаеш. Беше от хубаво тиково дърво. Мисля, че си удари главата...

Търговските пътници, които търсеха бърз секс, бяха наши редовни клиенти, но някои от тях бяха наистина много странни. Някакъв гаден тип отседна за две седмици. Даде ми визитка и ми каза:

– Здрасти, занимавам се с карма йога. 

Излизаше в 19:00 часа и обикаляше улиците до зори. И не, нямаше куче, което да разхожда.

Някои хора идваха и никога не си тръгваха. Неколцина се споминаха в леглата си. Ако някой някъде си отидеше от ужасна смърт, всички го научаваха от баба Лили: 

– Тя изгоря в колата си...

Една вечер двама джентълмени се изненадаха един друг в тъмното, защото всеки от тях смятал, че ухажва гостенка на хотела. На сутринта се вдигна страшна олелия. Имах чувството, че живея в една безкрайна комедия.

Хотелът постоянно се разрастваше и повечето членове на семейството ни се преместиха в Шефилд. Баба и дядо от страната на баща ми – Етел и Морис – продадоха крайбрежния си пансион и дойдоха да живеят до нас. Дядо Дикинсън беше абсолютен двойник на актьора Уилфрид Хайд-Уайт само че с норфолкски акцент. Със свита цигара зад едното ухо, молив зад другото и спортно списание в ръка, той се занимаваше с онова, което днес се нарича „преустройване“ на сгради. На практика това означаваше да ги събори и да използва материалите, за да ги издигне някъде другаде. 

Със своите метър и осемдесет баба Дикинсън беше внушителна жена с гъста, чуплива, черна коса и поглед, който можеше да накара дърво да се предаде и да падне само. Беше работила като слугиня и живяла в железопътен вагон с още 18 момичета. Била доста бързонога и имала данни за атлетка, но не можела да си позволи да си купи обувки – няма как да бягаш 200 метра без шпайкове. До последния си дъх не забрави това унижение.

Докато Етел печеше сладкиши, Морис се появяваше от тоалетната с наполовина изпушена цигара и купчина списания.

– Ето, синко, и ги харчи разумно – казваше ми той и ми даваше половин крона8 с мазолестата си ръка, загрубяла от тежката работа с тухли и мистрии.

На семейните срещи в бара на хотела ни, при които основно занимание беше поркането, чичо Род не пропускаше да ме засипе с добри съвети, като един от тях беше да не си правя татуировка. Чичо Род (той наистина ми беше чичо – брат на баща ми) беше харизматична личност и приличаше на онези гангстери, които винаги бяха заобиколени от леки жени. Бях на 10, когато сядах на коляното му, а той ми обясняваше британската система за филмова категоризация:

– Значи имаме Х филми, към които спадат секс филмите, хорър филмите...