Наскоро издаде "Въпреки бурите" - нова книга със стихове, която можете да намерите в книжарниците със знака на "Жанет 45". Но "поезията не може да бъде източник на приходи, това е бутиково изкуство", заявява Росен Карамфилов, който в неделя вечерта спечели 13-ото фатално издание на "София: Поетики". Сцената е негова и днес, даваме му думата.
Росене, изригна като вулкан и спечели "София: Поетики". Беше казал, че това може да е последното ти участие на фестивала. Как се чувстваш, след като спечели изданието?
Този фестивал е нещо, което доста отдавна ме интересува - за първи път участвах в него през 2015-а и тогава се сблъсках с формата му. През 2016-а успях да стигна до второто място - малко не ми достигна, защото Иван Шентов просто направи жестоко емоционално изпълнение на неговото стихотворение. Тогава за първи път разбрах, че съм много близко до тази моя цел. "София: Поетики" е много важен, защото е далеч от сухата критика на хора, които са вечните разбирачи, а наградата е просто на публиката; на хората, които са достатъчно проницателни, за да разберат кое е изпълнението, което най-силно им е въздействало. За успех на "София: Поетики" е необходимо сценично стихотворение и "Взривове" е точно такова, благодатно е за изпълнение на сцена. Това беше сериозен фактор да спечеля, а чувството на следващия ден беше много приятно.
"Взривове" е доста експлозивно, когато четеш текста, на моменти ритъмът звучи като гневна хип-хоп поема. Смяташ ли да го превърнеш в песен, тъй като много по-лесно се запомня с мелодия и ритъм?
Всички това ми казват, че звучало като рап парче. Това е доста интересно и имам приятели, които се занимават с подобна музика и ще взема да обсъдя идеята с тях. Възможно е да го направим на песен. Стихотворението е обвързано с едни много сериозни теми, за мен лично това е болката на живота ми днес. Тези неща, за които говоря в стихотворението, са непростими и смятам, че поезията дава една добра трибуна за това, когато едно нещо те трови, не можеш да го издържаш и не си съгласен с него. Едно такова стихотворение е добра форма на съпротива.
Стихотворението звучи като гневна картина на реалността в България и е непростимо, че нещата стигнаха дотам. Какво не ти дава най-много мира от случващото се в страната?
Все по-значими хора на този свят си отиват, изчезват и се претопяват, и не остават някакви хора, които да помогнат тази държава малко от малко да дръпне напред. Знаеш ли, много съществено е, а и съм го засегнал като тема във "Взривове", че заради тази анти-културност, която ни е обзела в момента, изкуството и културата се обезценяват до такава степен, че се прави гаври с поети като Вапцаров - визирам песента "Табу" на Антонина. Отвратителни неща.
Как би коментирал скандала със стихотворението на Вапцаров, който се разрази около тази слабо известна изпълнителка?
Съвсем не смятам, че вече е слабо известна, точно това е проблемът. В момента една дама, за която можем да кажем, че се изложи до крайна степен, сигурно е поне десет пъти по-известна отпреди. Не мога да разбера защо значимото се избутва и остава на заден план, а някакви пошли изцепки правят някои хора популярни с глупостта си. Вместо да говорим за наболели теми - като това, че ДДС-то в България на книгата е най-високо.
Превръщат ли се хората в безучастни наблюдатели на живота и не се намесват активно в него, за да го формират и променят, така че да бъда по-хубав и по-добър за всички, или са се пуснали по течението?
Твърде лесно е да го играем на автопилот. Пускаш си автопилота и всичко е супер. Е, да, ама не. И точно срещу това се бунтувам и това стихотворение беше само част от този ми план. По принцип човек трябва да има социална ангажираност - ако няма тази съвест, той не е участник в обществото, а това значи, че щом е някаква егоистична единица, която мисли само за себе си, то той не е полезен на този социум.
Ти си точно от хората, които имат куража, волята и енергията да следват своя собствен път и философия, и да се развиват. Ще бъдат ли по-добре нещата в държавата, ако всеки бъде малко по-буден и осъзнат за това да бъде полезен и за останалите, а не само за себе си?
Именно това е идеята, но това е въпрос на съзнание и възпитание. Просто на мен възпитанието не ми го позволява това нещо, не мога да се примиря с много неща в този живот - включително това, че много скучни хора останахме ние на Земята.
"Взривове" прави остра дисекция на нашата реалност - теми като културата, изкуството и големите артисти в България, които са пренебрегвани.
Така е, и то почти без да споменавам имена.
Метафорите са доста ярки и красноречиви. Защо стихотворението завършва така обаче: по-добре не ни давайте/никаква награда/ние дами и господа/сме ада?
Това сме именно ние, аз и останалите поети, това е метафората за нас - ние, които дори не можем да се зарадваме на успеха си. Но за мен най-голяма награда е, когато чуя от някой човек: "Ех, този Росен, пак ли той?". Умирам от кеф. Много е важно да можеш да си направиш нещата така, както искаш. Ние нямаме нужда от съревнование по между си, а от обединение. Никой не обединява българските поети, направи се и невъзможното да се намразим един-друг. Завистта е страшна. Тя води след себе си злоба. Злобата от своя страна означава безсилие.
Ако хората са единни, шансът да са по-успешни е много по-голям, отколкото настроени един срещу друг.
Проблемът тук е, че пишещият човек е с голямо его. Наградите не могат да бъдат за всички и когато един творец е успешен и му се случват нещата, няма как и останалите да не искат същото. Това е елементарна логика.
Свързано ли е това с трудни финансови времена, в които културата и изкуството съществуват и артистите се гледат непрекъснато едни-други, защото за тях почти никога няма нищо?
Така е, включително "София: Поетики" започва да се променя - доколкото разбрах, това е последното му издание в този формат. От няколко години фестивалът няма награден фонд, което е много лошо. Трябва да има някакво елементарно възнаграждение за поетите, не може да не си се осигурил да си платиш таксито. Преди наградният фонд беше свързан с годината на провеждане - за 2008 г. се получаваха 2008 лв. Достойно и истинско, не защото ламтим за пари, а просто защото е хубаво да има поощрение най-малкото за победителите. Ние също трябва да живеем от нещо, това е което ние правим.
Може би финансовите затруднения лесно отказват талантливите хора да следват творческия си път и да постигат големи успехи в това, в което са добри?
Именно това е идеята. Артистът трябва по някакъв начин да бъде мотивиран, защото иначе живее зле. А когато живее зле, няма как от него да се очаква да съдава своето изкуство, много е просто. Не е нормално стихосбирка на Чеслав Милош да се продава забутана в кашон от "Сиела". За мен това е недопустимо. От написаното във "Взривове" не съм си измислил нищо. За жалост не го играх на художествена измислица - много щеше да е добре, ако си бях измислил нещата, но за съжаление, това е реалността.
Много щеше да е добре, но това е реалността, каза го чудесно. Как тази реалност може да се промени постепенно към нещо по-добро?
Нямам представа. Всичко е въпрос на себесъзнание, да почувстваме вътрешна нужда, че искаме да бъдем едно цяло, че искаме да имаме гражданско общество, че искаме да имаме социална политика… Мога да говоря с часове за тези неща, но те са извън поезията. Поезията в крайна сметка побеждава.
"Взривове" носи на духа на "Вой" от Гинзбърг - пренебрежението на талантливите и умни хора, на неблаготворната среда да се развиват.
Исках да направя стихотворение, което максимално да прикове вниманието, а не да говоря за себе си. През цялото време отричам "аз"-а и това е може би най-силната му страна.
Росен Карамфилов спечели "София: Поетики" с "Взривове", прочетете стихотворението.
дойдох с дъжда и ще си ида с вятъра
едва ли някой някога липсва на някого
отказвам да бъда съучастник в разрухата
отказвам да бъда още една тухла в стената
отказвам да говоря от името на всички
ако знаех кой съм аз, щях да зная кои са всички
отказвам да се правя на шут бия си шута сам
имах брат той умря от тъга бе станал ням
направи си сам вадим калашника и бам
ужасът стана реалност и оживя в словото
омразата е зараза омразата е проказа
тя е лош момент от много лоша фаза
тя е да си глътнеш езика и да пукнеш
още преди боровинките да се пропукат
би трябвало да ви е станало ясно:
животът е измислица на човека
смъртта – измислица на живота
толкова обидно кратък е пътят
така обидно мимолетен е шанса
затова търкайте билетчета с надежда
бъдете умни поживейте в гетото на надежда
кой говори изобщо за поезия тука
милата отдавна отиде на боклука
превърнахме я в мляко и то се пресече
и да искате няма как да я спасите вече
продават нобелов лауреат за левче
на щанда на издателство Сиела
и даже няма кой да го купи
не ни кефи да ценим изкуството
кефи ни да гледаме как
кака ви Сузанита се дупи
отдавна нямам думи
от небето валят куршуми
правим само золуми
завиждаме храчим и плюем
в този свят никой никого не обича
а тоя който хейтва излиза ебати пича
циркът е пълен с лъвове маймуни и клоуни
гробището – с хора които се състезават
освирепели от стремежа към кинти и слава
това е по-гадно даже и от пиянска свада –
мерене на атрибути и мрънкане под носа
все пак накрая за протокола нека спомена –
поезията издъхва докато ние си мерим силите
мамка му колко нелепи сме пред нейното величие
редно е поне за кратко да спазим благоприличие
особено ако не разполагаме с необходимата смелост
смелост като тази на онзи велик алпинист
преборил рака диабета и десетте осемхилядника
жаден за още и още и още и още и още и още
пропадал в пукнатини преди да станат пропасти
падал ставал вървял и тичал сред студовете
мечтал за хималайската корона до последно
останал завинаги под върха Шиша Пангма
но покорил Еверест на абсолютната емпатия
кои сме ние и какво различно сме от малки мравчици
които всеки момент крака на някоя мутра ще стъпче
кои сме ние и какво точно очакваме обяснете ми
какво сме постигнали и за какво претендираме
след като сме се самоубили предварително
с нашите съревнования
с нашите гласувания
с нашето име и его
с нашите претенции
с нашето самочувствие
с нашия талант
с нашето бездарие
с нашата суета
по-добре не ни давайте
никаква награда
ние дами и господа
сме ада
