Той е Янко, тя е Криси. Той е студент в НСА, тя е социален работник и член на фондация „Движение на българските майки”. Те изглеждат различни, но всъщност имат много общо. Срещам се с тях, за да ми разкажат има ли в живота им вяра, надежда и любов. А междувременно научавам и защо децата от домовете мажат маргарин с лъжица и какво се случва, ако си вземеш сатенена възглавничка.

Идеята за фондацията „Движение на българските майки” е на Росица Букова, която преди години научава, че в дома в Перник търсят дрехи за децата. Няколко майки започват да носят чували с дрехи и играчки. В началото на 2005 г. фондацията е регистрирана като юридическо лице, а Криси се присъединява към нея в края на същата година. В момента е изключително радостна, че вече не се налага да носят толкова чували и че нуждите на децата все по-рядко са материални.

А Янко... Нека Янко сам ви разкаже за себе си и за своя живот.

Кой си ти?
Казвам се Янко. На 24 години съм. Винаги се затруднявам какво да отговоря като ме питат откъде съм, защото съм роден в Монтана, живял съм малко във Враца, после в Дома за деца, лишени от родителски грижи в Роман, в защитеното жилище в село Гурмазово*, а сега съм в София. Дете на разведени родители съм. Майка ми живее от 20 години в Доминиканската република. От толкова време не съм виждал и баща си.

През годините с майка ми сме живели на различни места заедно, но баща ми изобщо не съм го виждал. Когато майка ми е заминала, не е мислила, че така ще стане всичко, но така се е случило. А те годините минават бързо. Минаха 8 г. преди тя да дойде в България и да се видим. Видяхме се тук, после аз й ходих на гости в чужбина.

Как общувахте след толкова дълга раздяла?
Имахме малко разговори на по-висок тон, но общо взето всичко беше нормално. Определено си личеше раздялата. После се върнах в България и повторих 9 клас заради това, че ходих при нея.

Сърдиш ли й се?
Ами... не. За какво да й се сърдя?! Дори и сега като си пишем по интернет, тя изпада в някакви откровения, извинява се. Казва ми, че ако може да върне времето назад, нямало да е така. Но за мен това няма никакво значение. Щом така е решила, това е. Няма защо да й се сърдя. Не мога да й кажа например „Хайде, марш оттука!”. Няма какво да направя или да променя от миналото. Продължавам. Ако тя иска да промени нещо, трябва да е за в бъдеще.

Какъв беше животът ти в дома в Роман?
Аз лично живях добре там. В средата на 90-те години ми беше по-трудно, но това беше трудно време и за всички останали българи. В дома имаше тормоз от по-големите към по-малките – крадене на храна, бой, такива работи. Но аз лично не съм имал проблеми. Най-много 2-3 шамара да съм изял от по-големите.

Криси: Децата като Янко са ме научили на две неща – израза домски деца (те така си казват помежду си) и да мажа маргарин с лъжица.

Янко, защо мажеш маргарина с лъжица?
Лъжицата става за всичко - и за мазане, и за гребане. Като си купиш нещо за ядене, вземаш от столовата на дома лъжица и бързаш да ядеш.

Как попадна в защитеното жилище в Гурмазово?
Излязох от дома в Роман с едно сакче багаж и бях... наникъде. Всеки индивидуално преценява къде отива - при приятел или просто някъде, където може да спи. Махнах се от Роман, защото там можех единствено да си намеря работа за смешни пари и да живея ден за ден. Но защо ми е това?! Мои приятели ми разказаха за защитеното жилище в Гурмазово и реших да го видя.
Заведоха ме, хареса ми и реших да остана.

Криси, по какви критерии се приемат младежи в защитеното жилище в Гурмазово?
Това се решава след няколко интервюта с младежите. Свързваме се и с директорите на домовете, в които са били. Едно от най-важните условия е, човекът да иска да се развива. Само 2-3 пъти не сме приемали младежи, защото са били с криминални досиета. В защитеното жилище няма персонал денонощно и такива хора биха били опасни за другите. Но Янко го приехме буквално от днес за утре, най-вече защото имаше спешна нужда. Той беше много релистичен и ясно осъзнаваше къде е и какво се случва с него.

Каза ни - вижте какво, аз нямам 2 ст. в джоба си, обаче ще се оправя.

И аз съм сигурна, че той щеше да се справи и без нас. Попречи му това, че тогава започна кризата. Той прави доброто за себе си, не за да ме зарадва мен. За съжаление, децата от домовете сами не желаят да имат перспектива за бъдещето. Янко се е съхранил като личност и много добре знае какво иска да прави.

Янко, сега с какво се занимаваш?
В защитеното жилище в Гурмазово изкарах различни курсове. Мислех си, докато съм там, да си събирам пари и като изляза да си карам по старому. Но веднъж, докато пътувахме в метрото и си говорехме с Кари (бел. ред. - също член на ДБМ), тя ме попита не смятам ли да уча нещо, не ме ли влече някакъв спорт. Замислих се. В България всеки разбира от футбол и политика, затова реших във футбола да не се бъркам. Постепено стигнах до плуването. Ходих на курсове, защото изпитът в НСА е с плуване. Сега съм студент в Национална спортна академия и живея в общежитията в Студенстки град в София. -

Като задуха вятърът, е важно да си намираш посоката, не само да се люшкаш напред-назад.

янко
Сега имам къде да живея, за лятото имах работа - животът ми е друг.

Как се справяш с ученето?
Имам лекции и тренировки. Хората си мислят, че в НСА не се учи, но образованието там е като в другите университети. Учим серизни неща - психология, анатомия, химия, физика... Не са само спортните тренировки.

Криси: Докато децата са в дома, на никой не му пука дали ходят на училище и дали учат. Половината от младежите, минали през жилището, бяха без средно образование. Но дори изкаралите средно нямат навика да учат. Имаме едно момиче, което също учи в НСА. Тя споделя, че ако нейната съквартирантка учи един ден за изпит и го взема, тя самата уча 3 месеца и нищо не запомня. Чете до 6 часа сутринта, за да й стигне времето. А тя държи да има само петици и шестици. Не иска четворки и се явява на изпити за повишване на оценката. Но  какво й коства това, само тя си знае. За това си положение тя няма вина. Просто няма навика да учи. Мозъкът й не складира никъде прочетената информация.

Сега в дома в Доганово децата учат, но и персонала, и учителите ги карат . Хубаво е, че нещата се променят. На час по лъжичка, но се променят.

Янко, а ти защо не учеше в училище?
До 4 клас няма много къде да мърдаш, но от 5 вече си голям, почваш цигари, кафета... В дома сме всички заедно по цял ден и един от приятелите ти като се шляе, всички започват да се шляят. Иначе си имахме всичко – тетрадки, учебници, занималня. Но никой не ни е показвал нищо. Седим в занималнята от 2 до 4 следобед и чакаме да мине времето. А сега ми е трудно. Вземам изпитите, но чета, чета, чета... и все едно не съм го прочел. Ако съм учил в училище, щях сега да си имам навици за това, някаква система. А аз нямам такава.

С какво искаш да се занимаваш в бъдеще?
С удоволствие бих станал учител по физкултура. Иска ми се да поработя и в чужбина, да видя как е.
Ако имаш в клас ученици, които като теб преди само чакат да минат 45 минути, какво ще им кажеш?
Ще имам специален подход. Това, което се иска да бъде направено в часа по физическо, ще се прави така, както трябва. Ако видя, че някой има спортен талант, ще поговоря с него и ще го подкрепя.

Разбрах, че си доброволец в дома за медико-социални грижи „Света Параскева” в София. Нямаш ли си достатъчно свои проблеми, че се занимаваш и с малки деца с увреждания?
Да, ходя дома веднъж седмично. Играя си с децата, обръщам им внимание. Те от това имат нужда. Радват ми се, защото съм мъж. (Криси: Когато децата го видяха за първи път, му викаха како, защото с тях работят само жени.) Всеки има проблеми. Но стига да си здрав и прав, проблемите приключват дотук. Това, че днес имаш 2 лв., утре 20, а после 200, е нормално. Това не са проблеми.

Сега имаш ли надежда, че нещата ще се случват така както искаш?
Да, надежда има. На този етап от живота ми всичко е наред. Ако можех да върна времето назад, бих чел повече и бих се занимавал повече със спорт.

А любовта къде е?
В момента нямам гадже, но и на този фронт надежда винаги има. Обекти също. Това лято работех като спасител на басейна „Люлин Бийч”. Имаше летни заигравки. Но момичетата, които аз харесвах, не ми връзваха. Връзваха ми други, които не че не са готини, но на мен не ми харесваха. Все се разминаваме. Но дано пък да се срещнем някъде.

Криси: Веднъж бяхме с него в магазин за булчински рокли. Той ги гледа, гледа и много сериозно ме попита – Като дойде моментът да се женя какво ще й кажа на моята жена – нямам никаква рода, сам съм? Много просто, ще й кажеш - Жено, ти няма да имаш нито свекър, нито свекърва, нито зълва. Ти ще си най-щастливата жена на света.

Янко, в какво вярваш?
Вярвам в нещо, без значение кой как го нарича, дали Господ, или по друг начин. Вярвам по мой си начин. Но никога не съм се молил, дори и когато ми е било много трудно.

Май в неволята вярвам.

Бях си казал, че до 25 години трябва да направя нещо стойностно с живота си. Сега съм студент, уча, работя... Постигнал съм желаното дори година по-рано. До 30 се надявам да приключа с ученето, да си намеря сериозна приятелка, да имам едно дете, може и повече... вече божа работа. Ето тук вярата се появява.

Като имаш свое семейство, ще поддържат ли връзка с Движение на българските майки?
(Криси: Ние тогава ще бъдем Движение на българските баби.)
С доста хора се запознах през последните година-две. Но специално с Криси, Кари и Роси мисля, че ще е, докато смърта ни раздели.

криси

Криси, имаш ли някви случаи от работата си, които са те впечатлили и ще помниш винаги?
Помня разказа на две момичета от дома във Велико Търново. Докарали им дарение - половин тир, пълен със сатенени възглавнички. Песоналът накарал децата да им помогнат да пренесат кашоните. Едно момиче си откраднало една възглавничка. Откраднало! От дарение, което по принцип е за тях. От персонала му я взели и то било наказано. Никой в дома не видял повече тези възглавнички.

В София има домове, в които не ни допускат да припарим. Групата ни в Пловдив работи с дома в Асеновград, защото в Пловдив работят само с пари или дарение, на никой не му пука за социализирането на децата. Но пък там, където сме опитали и сме срещнали разбиране от персонала, сме насочили цялата си енергия. Празнуваме рождените дни на децата заедно.  

А доскоро някои деца питаха какво е рожден ден и аз имам ли такова.

За съжаление, в 21 век в България все още в някои домове бият деца, краде се, и не се грижат нито за физическото, нито за психическото им здраве.

Има ли тогава вяра, надежда и любов?
Има ги. Естествено! Ето ти го Янко за пример. След месеци работа едно детенце, живяло само в собствения си свят, днес е играло с топка със социалния педагог. За тези деца винаги има надежда. Те успяват и са страхотни.

Само им дай емоционалната храна, от която имат нужда.


_________________________________________________________________

*Защитеното жилище в село Гурмазово е място, в което се оказва подкрепа на младежи, отглеждани в държавни институции без родителска грижа и напуснали тези институции. Целта е младежите да продължат да се обучават и да се адаптират към самостоятелен живот.