Картините на Невена Бозукова, която приятелите наричат Неве, са нов щрих в артистичния й живот, а може би не толкова нов. Актрисата е завършила художествена гимназия в родния си град – Варна, след това продължава образованието си в НАТФИЗ при проф. Крикор Азарян, Тодор Колев и Николай Поляков, а и пее прекрасно. За завръщането си към изразяването с бои върху платно, което скоро направи публично достояние, Неве разказва пред Ladyzone.
Актрисата говори и за ролите, в които сега можем да я гледаме, защото има и други, които са в застой заради пандемията. Шегува се със себе си и с най-близкия си човек – наричани „какао с мляко”, радва се на порасналите си деца, вълнува се само от доброто и показва отношението си към предстоящото. И не крие, че е пролетно момиче, защото е родена на 19 април, но я тегли към морето, което, както казва, че „я е отгледало”.
Неве, пандемията ли активира таланта ти да рисуваш?
Талантът не може да се активира – или го носиш, или не го носиш! Отдавна не бях посягала към любимите бои и четки. Във времето много спорадичино съм правила някакви дарове на приятели и с любов съм творила нещо с ръцете си – я картина, я кукла или бижу. Но така, както сега съм хванала боите, от години не ми се е случвало. По-миналата година започнах да си връщам доброто емоционално състояние. С рисуването се чувствам спокойна, чистя си съзнанието, а душата я пълня с цветове. При последните локдауни съвсем се обърнах към боите, защото затворени вкъщи започва да ти омръзват и четенето на книги, и гледането на сериали, и филми...
Хубаво е, че можеш да рисуваш!
Картините са моите светове, които предавам по някакъв начин – моите радости и мъки, мечти, усмивки, сълзи... Предполагам, че е като с всеки артист, който намира нещо, за да го изкара чрез творчеството си, било то музика, писане, рисуване.
Значи всичко, което показваш в картините си, идва от душата ти?
Да, така е, както и идва от всичко, което ни заобикаля, защото винаги има провокация, която те кара да се изразиш, колкото и да звучи прозаично. И усмивката на някого, и цъфналото дърво, и лошата постъпка... всичко може да те накара да развинтиш въображението си.
Би ли споделила нещо конкретно, което те е провокирало да рисуваш?
Онзи псевдо добър живот, който ни заобикаля в последно време и онова лошо лицемерие, словоблудството от екрана, което ни причиняват, ме провокира да направя една от картините си – „Изкушението”. Тя няма нищо общо с темата, която ме е подтикнала да я нарисувам, но държейки ябълката и змията е там. Ето, такива неща отключват някакви сюжети. Любовта ми към морето, което много ми липсва, тъгата ми по него и очакването ми да го видя, роди друга моя картина.
Каква обратна връзка получаваш от хората за картините си?
Години наред се съпротивлявах да показвам картините си в публичното пространство. Дори нямах Фейсбук. Приятели ме насърчиха да си направя профил, за да показвам картините си. Кога ги слушах, кога не ги слушах и ако трябва да съм откровена - най-голям „шут” ми даде Зуека, който каза: „Стига си се дърпала, утре сутринта профилът ти да е готов!?” Вече от месец имам това онлайн пространство, и съм положително изненадана. И това, че хората харесват картините, гали самочувствието ми. Защото аз може преди 30 години да съм завършила художествена гимназия, но то е като карането на колело и не се забравя. Разбира се, рисуването иска непрестанно трениране на ръката, затова не мога да кажа, че съм изключителен професионалист, но затова пък съм категорична, че го правя от сърце и душа. Получавам много приятни отзиви от познати и непознати, от хора, които се занимават с това, и ми е много приятно, защото я има градивната критика. Никога няма да се обидя на някого, ако каже нещо, макар да знаем, че изкуството е много субективно и лично - всеки приема една картина по свой начин, както е и при музиката, спектакъла...
Ти и пееш добре, ето – сега показа и че рисуваш, а че си актриса е известно. Господ ти е дал много...
В това отношение – да! Явно съм се нареждала на всяка опашка и Той е бил блакосклонен към мен (шегува се, б. а.).
И си от късметлиите, учили в класа на проф. Азарян и Тодор Колев...
Да, това е един от големите ми подаръци в живота. Имах шанса да срещна и да бъдат мои учители едни титани, великани! Татко, ако ме е учил до 18 години, след това на всичко, не само за професията, но и за живота, ме научи проф. Азарян. Тодор Колев направи великолепните си уроци за занаята, който ми даде в ръцете. И Николай Поляков, който е третият ми преподавател, беше перфектният човек за разбиване на драматургия и текст. Той ни научи с колегите как да четем и разбираме една пиеса. Благодаря, на съдбата и на Господ, че са ме срещнали с тези трима човека!
Какво се случва в театъра сега?
Представленията се играят пред 30% публика, понякога има двойни представления, за да можем да оцелеем ние, свободните артисти, които разчитаме само на труда си. Беше много тъжно и трудно по време на спиранията при първия локдаун. Сега пак е трудно, но се радвам, че дори на 30% залите са пълни, има и други желаещи да влязат в салона, но такива са правилата, за да се пазим взаимно. Хубаво е, че хората имат нужда да влязат и да споделят емоции с нас, да отпуснат душата си, да видят нещо, което искат, или да научат нещо, което не знаят. Трудно е, но за кой ли не е, а за музикантити, които близо 2 години не са били на сцена? На мен ми липсват и концертите... Обратната връзка с публиката е това, което ни зарежда нас, артистите.
Изключително успешно в момента върви представлението „Баща ми се казва Мария” на Театрална къща „Мелпомена”, с режисьор Асен Блатечки и великолепните ми колеги Станимир Гъмов, Румен Угрински, Стефан Рядков, Петьо Петков – Шайбата, Жанина Стоилова. Постановката, чийто сценарист е Иван Ангелов, е много свежа и е за това дали и как приемаме различното, защото всички сме различни. С кеф играя в това представление. Другото е „Вражалец”, което продължава да е актуално след повече от 100 години, за жалост, бих казала (усмихва се, б. а.). Явно тази наша народопсихология трудно може да се промени – две напред, една назад и все сме си в тангото. „Горещо” на Театрална къща „Viva Arte” е друг спектакъл, в който играя с Милена Маркова, Стефан Иванов, Калин Врачански и Асен Блатечки, който е и режисьор. Другите представления са замразени засега, защото в тях участваме повече артисти и няма как да ги играем заради пандемията.
А в киното и телевизията предстоят ли нови роли?
Излизат нови филми, бях на премиерата на „Голата истина за група Жигули”, който е изключително ведър, свеж, с великолепна игра на моите колеги, както и сценарий на Ваня Николова. Надявам се да ми предстоят нови роли, макар да не съм имала кой знае колко. С удоволствие се връщам към малкото си участие във филма на Сашо Морфов „Хълмът на боровинките, което беше великолепно изживяване. С голям кеф и гордост си спомням и за играта си в „Ягодова луна”, защото за мен беше предизвикателство, което чаках от години, тъй като ролята ми беше драматична. Благодарна съм за тази възможност, за да не свързват името ми само с комедийната страна на професията. Естествено, няма как да не спомена „Етажна собственост”, която тв поредица снимахме с удоволствие 5 сезона с Иван Ангелов и целият му екип.
На 19 април празнуваш рожден ден, как се чувстваш?
Не си правя равносметки, навремето по си правех, но виждам, че времето така ни поднася своите дарове и не дарове, че е по-добре да сме благодарни на момента, на деня, на настоящето. Миналото е минало, бъдещето никога не знаем какво ще ни поднесе, ето, понякога доста рязко и бързо ни изненадва така, както не очакваме. Гледам да живея сега и тук и да си „крада” хубавите моменти!
Успяваш ли?
Успявам! Понякога изпадам в своите малки кризи, но чрез рисуването, музиката, приятелите, театъра, хубавия текст, едно стихотворение, усмивката на децата ми, някак преминавам през това. Винаги търся доброто, ядосвам се, защото не винаги ми го предлагат него първо, а така трябва да бъде!
Каза „усмивката на децата”... Те са вече големи, нали?
Магдалина е на 28 години, отдавна напусна родния дом и пое своя път. Тя завърши „фотография” и работи по професията си в студио с млади, амбициозни и талантливи хора. Никола е на 15 години и учи... И всеки от тях се бори кой както може – единият с буйните тийнейджърски години, другият – с живота. Е, ще съм щастлива, ако Маги ме направи млада баба (усмихва се, б. а.).
Продължава ли приятелството между теб и Милена Маркова-Маца?
Все още сме приятелки, тя е другата ми половинка. „Млякото с какао” ни нарича колегата Стефан Иванов – тя е какаото, аз съм млякото, явно (смее се, б. а.). И това продължава, и тя е най-доброто ми приятелче...
Оптимист ли си за онова, което предстои?
Винаги гледам да съм оптимист! Започва моето време, въпреки че съм пролетно момиче – „пролетно кокиче”, както казва ваша колежка от bTV, но идва лятото, което е моето време. Варненско момиче съм, морето ме е отгледало и без него съм кръгла нула. Безкрайно обичам пролетта, естествено, защото новото се ражда! Ето, сега е периодът на онова зелено, което най-много обичам, през пролетта го има много за кратко и после изчезва. Оново светло, росно, прясно зелено - току-що поникналите треви и листенца по дърветата, което носи новото начало... Винаги всичко се обновява в това време, надявам се и ние така да обновяваме себе си в сърцата и душите си, и да търсим онова свежо зелено. Успех на всички – винаги да виждат този нюанс!
