Ева Тепавичарова е от онези видими жени, които няма как да останат незабелязани, дори да не е на сцената. Е, няма спор, че „нейната” Йовка от сериала „Столичани в повече” стана любимка на всички. Но ролите на актрисата с буйна, огнена коса са много, за радост на почитателите и на театъра. Началото е в театъра във Враца, след това тя се качва на сцената на Народния театър „Иван Вазов”, където е и сега, а се изявява и на други сцени.
На 12 април Ева Тепавичарова празнува рожден ден. Тя има любящо отношение не само към своите момчета – Борил и Самуил, към съпруга си – тенора Георги Петров, близките си и приятелите, но и към децата от Театралното студио „Кактус”. Пред Ladyzone актрисата разказва за егото, за пътя и късмета да бъдеш в класа на проф. Азарян, за радостта от професията, за пролетта и другите сезони, за любовта, за Великден и козунаците, за смисъла да имаш приятели и вярата, че ще успееш да продължиш.
Ева, как се чувствате ден преди рождения Ви ден?
Нямах намерение да празнувам - всеки се пази днес, внимава, особено аз с моята професия, защото съм много отговорна за здравето на колегите и за моето, и избягвам контакти. Но с моите приятели организирахме празненство, което ще е на открито. Ако те не са до мен, някак по-лежерно и минорно щеше да премине рождения ми ден. Дадох си сметка колко са важни приятелите и какво изключително богатство са за всеки човек! А сега съм в приповдигнато настроение, очаквайки срещата си с тях.
Харесвате ли пролетта, казват, че човек обича сезона, в който е роден?
Аз, като че ли не влизам в тази категория... По-скоро обичам лятото и зимата, защото са много категорични сезони. А пролетта и есента са преходни и рождения си ден възприемам точно като стъпка към нещо ново, което предстои. Пролетта е много красива, но изключително бурна и богата на вълнения, които понякога може и да са на обратната страна на монетата. И есента е брилянтно красива със своите багри, но носи и една меланхолия. Категорично - лятото е моето време (смее се, б. а.)! Морето съм го планирала вече – за първи път планирам. Морето е живителната ми сила и нямам търпение да отида! „Морето! Най-голямото събитие!” – както казва Христо Фотев. То наистина е събитие в живота на човек. И тази безкрайност, да отидеш и да гледаш към хоризонта е толкова зареждащо и положително. Изобщо не разбирам хората, които казват, че не обичат морето. Да, много е хубава планината, но там няма море (смее се, б.а.)! Простор, гледаш в далечината и все баири, и знаеш, че там някъде зад тях е морето!
Като вашето възприятие за пролет ли мина времето от ролята ви на Жоржет в „Училище за жени” – представление, в което сте играла във театърът във Враца, до ролята на Жуана в постановката „В Тоскана” в Народния театър „Иван Вазов”?
Да... и двете роли са с „Ж”... „Училище за жени” ме срещна във Враца с Николай Поляков, което беше изключително преживяване за мен! Малко време работих във врачанския театър, но пък се срещнах там с много страхотни колеги и режисьори. А с представлението „В Тоскана”, с режисьор талантливата и млада Ида Даниел, която, за съжаление, не е в България, дебютирах в Народния театър. И съм удедена, че името й тепърва ще се чува. Какво се случи ли? Път, актьорски път е това...
Със сигурност има и доза късмет...
Разбира се, че има и късмет! Но винаги съм мислила, че когато човек има някаква нагласа и цел в живота, рано или късно ги постига. Винаги съм знаела, дори и в най-трудните ми моменти, че ще бъда актриса. Имаше един много труден период за мен, който беше след като напуснах театъра във Враца – много дълго време не работих. И, естествено, че се отчайваш и се питаш: „Какво става, мен защо ме няма...?” Но нито за секунда не съм предавала вярата си, че ще имам късмета да мога да попадна на първата ни сцена, на България.
Всъщност какво провокира мечтата ви да сте на сцена, която върви още от детските ви години, нали? Майка ви е лекар...
Да, така е! Знам ли от какво – от някаква природа вътре в мен, от суета... Моято баба ме беше научила да казвам много стихотворения и чаках с нетърпение да дойдат гости, за да мога да се изявя, да покажа какво знам и то да има смисъл, като развълнувам хората и те да ми ръкопляскат (смее се, б. а.). И в този смисъл клишето – „от дете искам да бъда актриса”, е много вярно за мен. Усещам това със сърцето си! Разбира се, с течение на времето е имало много труд, за да мога да укротя егото, което е мащабно. Актьорът трябва да може да го възпита, подреди, укроти и същевременно да не го укротяваш много (смее се, б. а.), защото все пак ти е нужно. Трябва, доколкото ти позволяват силите, да вървиш по пътя си.
Разбира се, че е опит следването ви две години българска филология, след това приемането ви в НАТФИЗ „Куклен театър”, но пък е и шанс поредното ви кандидатстване като драматичен актьор и попадане в класа на Крикор Азарян.
Да, точно така е. Винаги съм казвала, като се върна назад, че тези две години в СУ съм прочела толкова книги и ако има някакъв интелект в мен (усмихва се, б. а.), въртележката е започнала още тогава. Защото след това четеш предимно пиеси, монолози и малко време ти остава за повече художествена литература. Всъщност аз бях в университета, за да съумея да подредя мисълта си, а и нали точно това е целта на академичното образование – да превърне хаоса в хармония. В този смисъл тези две години, когато изучавах българска филология, бяха много определящи и важни за мен. Най-най-важното беше срещата с Азарян и това, че попаднах в неговия клас. Такъв учител много рядко се среща, малцина сме тези, които сме имали шанса, да попаднем на толкова любящ преподавател и човек, обичащ театъра и студентите си, което прозираше във всяко едно негово действие към нас. Връзката на нас, учениците му, е много по-голяма от преподавател – ученик, тя преминава в по-мащабни размери. Професорът беше наш духовен баща.
В едно интервю казвате, че думите на Крикор Азарян са печат върху вас...
Да... всеки път се вълнувам, като говоря за него! Като че ли нямаше празен час с него, винаги излизахме променени, научили нещо ново за актьорството, за себе си. Както споменах за тежкия си период, когато не работех и бях отчаяна, тогава думите на професор Азарян ми стояха точно като печат: „Никога не забравяйте, че носите маршалски жезъл в раниците си!” Тоест – никога не забравяйте кои сте, за какво сте предназначени, какво имате да вършите тук, на тази Земя. Ето, това са много силни печати в живота, които ти дават пътя, посоката в живота и кръгозор. Да ти е сложил печат Азарян, означава да ти е вдъхнал вяра!
Надявам се, че вярата не ви напуска и в тези трудни времена, защото за втори път ще отбележите рождения си ден по време на пандемия?
Съвсем скоро моето семейство прекара този вирус и благодарение на грижите на близки и познати, на моята майка, на д-р Мария Благоева физически беше леко. Проблемът е психологическото напрежение, което беше много голямо. Трябва да се обърне внимание на това, че децата ни стоят по цял ден затворени, нямат социални контакти. В света, в който живеем, с всички тези технологии, като сме вкъщи не означава, че общуваме пълноценно, напротив, затваряме се и това е много пагубно. Живият контакт е най-важен. Ще направя препратка и към живото изкуство, какъвто е театърът, който с нищо не може да бъде заменен. Театърът не случайно е минал през чума, болести, трагедии и какво ли още не, но е оцелял, защото нуждата човек да се срещне с човека, да му види очите, да го усети, е безценна. Затова няма как да загине нашето изкуство – хората имат нужда от него, а ние, артистите, от аплодисменти.
На какво ви ръкопляска публиката днес?
Представленията, в които играя сега, са доста редуцирани заради пандемията. В Народния театър играя в „О, ти, която и да си...”, което е ново представление, режисьор е Бойка Велкова, а моята колежка и любима приятелка Параскева Джукелова, изигра огромна роля то да се случи. Тя не обича да си афишира идеите, но един ден каза в гримьорната, че има страхотна идея и тя е да се види Иван Вазов и от друга гледна точка. Той е бил изключително ухажван мъж, имал е много приятелки и любови, които са се вълнували около него. Други представления, в които играя са „Обир”, „Спускане от връх Морган”, „Две”. Участвам и в комедията на Хасковския театър – „Откачена фамилия”, което играем с колегите в Театъра на Българската армия. И най-новият спектакъл, който направих с Ники Ламбрев, е в Унгарския културен институт – „Утайка от кафе в ла минор”. С много желание, с хъс и любов репетирахме заедно с неговата дъщеря, която освен бляскава пианистка, е и съвсем млада актриса. В представлението има много музика, аз играя оперна певица, което е предизвикателство за мен, защото нямам такива умения. И спектакълът, който също се играе в Народния театър, и с който трябваше да започна, е „Каквото, такова”. Респектирана съм от изключителното отношение на по-възрастните колеги към професията. Емилия Радева е една от актрисите – респект!
Продължавате ли да работите и с деца?
Това е толкова вълнуващо и най-зареждащото нещо от всички неща дотук, и най-изтощително, разбира се. С моя колега Дарик Александров създадохме театрално студио „Кактус” преди 7 годин. Не сме спирали, макар последната години да репетираме на прибежки заради ситуацията. Децата, които са от 7-годишни до 16-17 г., са прекрасни, те и озвучават, защото свирят на различни инструменти. Има някакъв възход във възпитанието, ренесанс... Научих във времето, че не трябва да разделям групата на по-малки и по-големи деца, а да работят заедно. Така по-малките са по-дисциплинирани, по-издръжливи.
По-амбициозни, може би!
Малко се страхувам от тази дума и не ми се иска да са амбициозни (усмихва се, б. а.). Така е, защото аз съм си патила, природата ми е такава и като че ли има доза амбиция в мен.
Зодия Овен без амбиция не става!
Да, така е и съм видяла, че амбицията не е най-плодоносното нещо... А за представлението на децата са необходими още 4-5 репетиции и сме готови за премиерата. Вярвам, че от децата, които са в школата, ще излязат и нови, млади актьори, както се е случвало досега, въпреки че моята цел и задача в никакъв случай не е аз да ги насърчавам да станат артисти. По-скоро искам да ги откажа и нищо не им спестявам.
Защо?
Защото е много хубаво като си още дете и опиташ „лъжицата” на тази работа, и си дадеш сметка това за теб ли е, или не е за теб. И ако решиш, че това не е твоето, да поемеш по своя път. Много хора живеят с огорчението, че са можели да станат артисти, но не са, затова е хубаво да опиташ по-рано и да прецениш. Пътят на актьора е тежък, трудоемък, а и аз нищо не спестявам на децата като работа и трудност в репетиционния процес.
Това означава ли, че сте леко категорична за синовете ви Борил, който ще стане на 15 и Самуил – на 7, да не тръгват по вашите стъпки?
То всеки възрастен казва на детето си: „Само не избирай моето...!” Актьорската работа дава толкова много удовлетворение и ако някой от тях реши, само мога да го подкрепя. Когато големият ми син дойде в Театралната школа и остана 2 години, след това ми каза, че това не е за него и аз си отдъхнах (усмихва се, б. а.). На малкия му предстои среща с школата, в която идва понякога и пита не може ли да участва, но му казвам, че трябва да порасне и тогава.
Може ли да се каже, че в лицето на съпруга си, сте намерила правилния човек до вас?
Съпругът ми е църковен певец, в момента не пее, но „който пее, зло не мисли” и „който е пял, пак ще пее”. И от ранга на моите 42 години мога да кажа, че когато става въпрос за любов, няма правилен човек, има човека, който обичаш!
И накъде без Йовка – героинята ви от сериала „Столичани в повече”! Казвате в интервю, че тя е зад всеки ъгъл – защо?
Българката е много красива жена, носи лежерност и е експанзивна натура. Случва ми се момичета да ме срещат по улицата и да искат веднага да ме прегърнат, целунат..., което е много готино! Винаги съм била защитник на героинята си, защото много я обичам.
Тя и много се разви като образ.
Емо Марков, който е от сценаристите, преди време ми каза: „Ева, какво си мислиш - не сме искали да правим Йовка главен герой? Благодарение на твоя хъс и темперамент, видяхме, че има какво да развиваме в този образ.” Това за мен бяха много ценни думи, голямо признание, защото разбираш, че с нещо си допринесъл в работата.
А за Великден, който предстои, с какво ще допринесете у дома? Яйца всички боядисваме, но козунаци месите ли?
Преди години опитах да меся козунаци и можех човек да убия с тях (смее се, б. а.). Такива се получиха, посърнах и си казах, че не мога да меся. Но миналата година чинно слушах моя позната, а бяхме и в пандемия, и какво да прави човек, освен да опита, въпреки първия си провал! И ми се получиха чудни, но момчетата много ми помагаха, нали трябва да се „бие” тестото. Ще опитам и тази година! Много обичам този празник, като че ли повече от Коледа, точно защото е свързан с моя рожден ден, с пролетта и да, може да се каже, че съм от жените домакини, които се подготвят за празници.
