„Living The Dream” е най-новият проект на Миро Гечев, или Miro Gee, познат като музикант - продуцент, автор на музика, текстове и аранжименти у нас и в чужбина, носител на множество музикални награди. Песента, която е готова едва от 2-3 седмици, вече направи своята премиера по БНР у нас, завъртя се и по радиа в Австралия, във Великобритания, в Южна Африка...

Миро Гечев живее и работи в Лондон. Преди повече от 10 години избира да твори навън – първо във Франция, но някак не се „разбира” с френския език и през 2012 г. се установява в английската столица. За новото начало, към което се е устремил, Миро разказва пред Ladyzone. Разбира се, говорим за любов и суета, и за Ушанка.

Всяка песен е емоция. Как се роди и какво е посланието на новия ти проект „Living The Dream”?
Със сигурност е емоция... Бях се замислил за миналото си, за това, което съм постигнал като музикант, за предишната си работа с много артисти, издаването на много песни и постиженията им в класациите. Винаги съм искал да създавам музика и осъзнах, че изживявам тази своя мечта, защото правя това, което искам и трябва да съм доволен и благодарен на Господ, че правя това, което обичам и ми си отдава. Първо се роди музиката, после написах текста на „Living The Dream” („Изживявям мечтата”), който е напълно натурален и дойде с мелодията. В звученето има тъжна нотка, лека меланхолия, може би, защото самият аз така се чувствам в този период от живота си.

Имам носталгия към България.

Още преди локдауните исках да се върна, но нямаше такава възможност, дори все още не съм ваксиниран и това прави пътуването ми още по-сложно. В песента стана комбинация между епичния текст, в който изразявам задоволство, че изживявам мечтите си и съм благодарен за местата, на които съм бил – Бриджтаун, столицата на Барбадос, Токио, Хавай..., но в същото време съм далече от родината си, дошъл съм в Англия, за да продължа да изживявам мечтите си. С видеото допълних картината, исках да пресъздам болката от преследването на мечтите. Защото, когато човек постигне мечтите си, околните приемат това за нещо лесно. А зад всеки успех стои ужасно много работа, много лишения и една болка, дошла от компромис, който си направил в личен план, за да стигнеш професионалната си мечта. Това е и посланието на парчето.

Какво е бъдещето на тази твоя песен?
Вече има излъчвания във Великобритания, Австралия, в Южна Африка... С екипа ми сме се заели да промотираме парчето, което е едва от 3 седмици, по целия свят и в момента го изпращаме на стотици радиостанции.

А в България представи ли „Living The Dream”?
Вече направихме премиера по БНР при Диляна Трачева, която дава възможност да говоря за музиката, за изкуството - нещо рядко в днешно време, защото всички търсят сензации.

Кога те „хвана” музиката и как извървя пътят, преди да избереш да се преместиш в Лондон?
Започнах да свиря на пиано от 5-годишна възраст в Горна Оряховица, откъдето съм. Там нямаше големи възможности за развитие в тази сфера и с майка ми, която е самотна майка, се преместихме в София, където бях приет в музикалното училище с пиано. Аз друго не умея да правя освен музика, пробвал съм да се занимавам с други неща, но ги върша с голям напън (усмихва се, б. а.). Музиката ми е на сърце и ми е много лесно да я създавам и изпълнявам. Започнах следването си в Консерваторията, но вече имах много професионални ангажименти с едни от най-известните имена на съвременната поп музика...

Това как стана?
Всичко започна отдавна, още в тийнейджърските ми години. С дует „Мания” записахме няколко песни, които бяха мои авторски композиции, както и аранжиментите им бяха мои, и те ме заведоха в „Полисаунд” при Валентин Марков, който повярва в таланта ми. Покани ме да започна работа в студиото и така продължих да записвам музика. Откри ме Карла Рахал, дойде Ирина Флорин, Нети, Ицо Хазарта, Мариана Попова, група „Атлас”... Тогава записвах веднъж и с Цветана Манева в едно съвместно парче с Руши, а с него направих песни за няколко албума. По-късно работих и с Петя Павлова, Невена Цонева, Нели Петкова, Галя & Сатен, AVA, Устата.

По това време реших, че няма да имам време да завърша Музикалната академия, защото работех по 12 часа в студиото с всички тези имена Не съжалявам за избора си, защото работата с толкова много и различни артисти, ми даде безценен опит, който тогава никое учебно заведение не можеше да ми предостави. Бях много продуктивен, но не такъв перфекционист, какъвто съм сега. Сега подхождам по-задълбочено при създаването на музика. Тогава по-скоро всичко ми беше като детска игра, която играех, без да се замислям. И може би това е правилната формула, към която трябва да се върна, за да не се взирам прекалено в детайлите, а да разчитам на интуицията си. Защото, от позицията на опита, ще кажа, че музиката е поредица от взимане на решения в процеса на създаването й. Тя е като лабиринт, в който се лутам, а само публиката може да каже дали съм взел правилно или грешно решение. 

Има доста лотария в тази професия, но и в това е чарът й, защото не знаеш дали ще бъде оценена.

Случвало се е, когато сме работили по цял албум, да правим прогноза коя песен ще е хит и понякога не сме уцелвали. От целия албум песента, която най-малко очакваме става хит. Истината е, че публиката решава. Едно е валидно – песента трябва да има сърце, да е вдъхновена от истинска емоция, за да остане в паметта на хората! Нищо, което е изсмукано от пръстите, не може да бъде наложено.

Любов ли е музиката, както казват?
Абсолютно... Музиката е любовта на живота ми. Нямам нужда толкова от човешка любов, колкото от любовта, която ми дава музиката. Когато пусна една песен и чуя комплименти от слушателите, това е любовта, от която имам необходимост, а не от тази на гадже или любовница. В такива моменти се чувствам жив, така че музиката не е само любов, музиката е живот и сила. Когато правя музика, усещам, че правя нещо, което ще остане и когато мен няма да ме има на този свят. Това е много могъщо усещане и вдъхновява! Още по времето, когато имаше Myspace, фен от Америка често пишеше коментари. След години той и момиче от Пловдив ме издириха във Фейсбук и ми писаха, че се запознали на стената ми в социалната мрежа и се оженили. Това, че музиката ми ги е влюбила, ме направи много щастлив!

Какво ще кажеш за суетата?
Смятам, че суетата носи естетиката. Но прекалената суета прераства във фалш и кара човек да губи връзка с реалността. Това правят социалните мрежи днес, защото всеки има развита технология в джоба си и се стреми да блесне в пространството. Така се размиват границите между професионалистите в изкуството и инфлуенсърите, което е в ущърб на консуматорите, защото в едно море от информация е трудно да различим истински стойностното, това, което би останало във времето. Надявам се, че става въпрос за временно явление, което е крачка преди израстването на обществото и преминаването му към друго ниво, в което отново ще бъдат признати авторитетите.

Защо направи своя избор да се преместиш, да живееш и да работиш в чужбина?
Винаги съм се стремял да създавам модерен звук, на световно ниво, това ме е предизвиквало при правенето на аранжименти и продукция. Още през 2005 г. започнах да записвам музика на английски език. Тогава подписах и първия договор с „Юнивърсъл” (Universal), песните ми се излъчваха във Франция, цяла Скандинавия, Израел, Русия... Първо се установих в Париж, където създадох силен контакт, но не успях да науча добре френски език, за да приема Франция за нова родина. Така 2007 – 2008-а се ориентирах към Лондон. 

На Запад има много изкуство, това е, което ме привлече да се преместя. В България се чувстваш задушен. Ние сме малка държава, с ограничени възможности. В никакъв случай не съм забравил корените си и като правя музика винаги се стремя да „вкарам” нещо, което е типично за нашия край.

Любопитството и търсенето на допълнително познание всъщност ме доведе на Запад. А Лондон избрах, защото на английски ми е по-лесно, отколкото на френски (смее се, б. а.). Сега уча и арабски, и един ден, дай Боже, да отида и в арабския свят, за да видя какво е и там. Тук завързах много нови контакти и пробвах много нови неща, свързани с изкуство. В Лондон се чувствам близо до голямото изкуство, винаги мога да потърся вдъхновение пред световен шедьовър и това да ме зареди. Наскоро бях поканен като експерт в Европейската комисия, да оценявам големи и сериозни културни проекти в програма „Творческа Европа”. А и тук не усещам, че съм „зад граница” – израз, който не харесвам и е архаичен вече. Светът днес е много малък, глобализацията ни заля. Не ми носи удовлетворение да съм само на едно място.

Ако се застоя някъде, усещам, че се депресирам, сякаш не се развивам.

Именно затова започнах да уча и арабски език в частен колеж, за да мога да пробвам и нещо ново след време. Това, което съм постигнал в Англия, както и в България, и във Франция, си остава, но винаги имам нужда и от нещо ново, от промяна.

Кой си ти на 36 години?
Аз съм си същият, който винаги съм бил, годините нямат значение. Дори понякога си припомням възрастта и се стряскам (смее се, б. а.)! В някои отношения сега се чувствам по-модерен от последната генерация. Възрастта е една цифра, а предимството й е опитът. Може би съм по-малко наивен, по-предпазлив, научих се да оценявам повече нещата, които ми се случват, преди като че ли не беше така с успехите. Ценя повече и любовта, която ми се дава, житейски се научих много да почитам подаръците на съдбата и на Господ.

От кого си получил най-голямата любов?
На първо място е майка ми, която загубих, за съжаление, през 2012 г., когато всъщност напуснах България. Майка ми беше единственият човек, който ме задържаше, защото тя не искаше да живее другаде. От нея съм получил най-голямата любов, която не разчитам, че ще получа от друг. Бил съм щастливец, че съм случил с такава майка, която се е лишила от собствената си кариера и бъдеще, за да мога аз да се преместя в големия град, да уча музика и да се развивам. Днес най-много любов получавам от Ушанка – моето кученце, което е на 4 години и половина. Тя е мома англичанка, взех я на 8 седмици, родена е в Северна Англия и е почти навсякъде с мен, тъй като тук допускат любимци на много места. А през 2018 г., когато за последен път бях в България, реших, че ще е травмиращо за нея да пътува със самолет и хванахме влака от Лондон и след 4 дни пристигнахме във Видин. Така се и върнахме, като прекосихме целия континент на крака. Планувам това лято да се прибера в България пак с нея и отново да си хванем влака и да се почувстваме европейци (смее се, б. а.)!