Мирела Иванова е българска поетеса, преводач и драматург. Издава стихосбирките "Каменни криле" (1985), "Памет за подробности" (1992), "Еклектики" (2002), "Бавно" (2009), "Седем. Стихотворения (с) биографии” (2018) и др. Мирела Иванова е един от гост участниците на литературния фестивал ВарнаЛит. Срещам се с нея, за да поговорим как се пише и преглъща поезия, носиш ли отговорност, ако твой стих промени нечий живот, и дели ли се писането на мъжко и женско. Една приятна среща в лилаво, започнала от "Може ли да си говорим на ти?" и стигнала до духовния уют като ключ към успеха за една книга.

Снимка: ВарнаЛит

Какво те доведе на литературния фестивал ВарнаЛит и защо имаме нужда от такова събитие?
Доведе ме поканата на Захари Карабашлиев. Но ме доведе и носталгията, тъй като през 1985 година, тук, във Варна, излезе първата ми поетична книга. Във време, в което имаше 3 държавни издателства, 3 възможности за дебют, аз, която съм родена в София, избрах варненското издателство. Всички смятахме, че е най-престижно да се дебютира именно тук. Доведе ме и желанието да видя една променена Варна. Не бях идвала тук от 10 г. Градът е променен като дух, като усещане за простор, като хоризонт дори. Надявам се, че един ден Варна ще бъде този красив голям световен град, който заслужава да бъде и принос за това ще има и ВарнаЛит.

Нарине Абгарян и Дмитрий Глуховски идват у нас за Варна Лит 2019

За първа година във фестивала ще бъде включено и късометражно кино, а планираните работилници, пленери, срещи в класните стаи са малка част от събитията, които ще дадат старта на едно незабравимо лято.

Срещна се с много ученици в рамките на събитието. Какво ти направи впечатление най-силно?
Срещите протичат по различен начин, защото учениците са на различна възраст и имат различни антени за комуникации. Почувствах емоцията от подготовката на децата, тяхното духовно напрежение. Срещнах се с много големи ученици, които не е лесно да спечелиш и да задържиш вниманието им, но се получи. Тези срещи са един голям подарък и за самия писател, и за учениците.

Има ли женско и мъжко писане?
Според мен писането се дели на добро и не толкова добро. Но присъствието на жената и мъжа като автори винаги хвърля една плътна сянка върху начина на възприемане на света, върху отношението към думите и читателите. Естествено е, че мъжете и жените имат своите различия и те са дадени от Господ. Това се отразява и на възприемането на света и писането, което е едно голямо посвещение. Знам, че една жена трябва да пише като жена. Без да превръща посланията си в такива, подходящи за фризьорски салон. Трябва да намери своя поглед, своя почерк, без да изпада в крайности. При жената има една особена фина настройка, чувствителност, която улавя подробностите, и от тях може да създаде голямото. А мъжът е по-цялостен, по-целенасочен в нещо като далечен хоризонт. Още Блага Димитрова е написала в "Сама жена на път"

"Това е риск и неудобство
във тоя свят, все още мъжки."

Женското писане е риск, неудобство, напрежение, опит да обемеш целостта на съществуването и да я озариш с повече любов.

Имаш ли си свой ритуал за писане?
Да имаш ритуал е важно, ако пишеш проза. За това се изисква и лично време, в което да можеш да се посветиш само и единствено на текста. А нещото, което аз най-малко притежавам, е време. В миналото, когато пишех проза, сутрин водех дъщеричката си на училище и после до 13 часа принадлежах на текста. Но поезията е голяма стихия и ако се намести в теб, не чака ритуали, час, да си направиш кафе или да дойде трамваят. Тя те обзема и можеш да си записваш стихове и фрази навсякъде, където си победен от нея. В тефтера, върху кутията с цигари, каквото имаш под ръка...

След това е важно да работиш върху това, което си написал, да го доведеш до обозримо от теб съвършенство, което е трудно постижимо. И тогава написаното стихотворение се превръща в напрегната работилница, докато се появят всичките му смисли. Докато пишех пиеси пък, десетки гласове говореха в главата ми - шизофренно, но прекрасно състояние. Ако човек се отнася отговорно, има големи шансове и без ритуали да създаде един свой словен свят, който да е също толкова силен и истински.

Твой стих или фраза може да промени живота на човек, да му даде друга посока. Осъзнаваш ли тази отговорност, докато пишеш?
Докато пиша, не се замислям за тези неща. Случва се след това - при срещи, разговори или когато получа имейл от читател. Това е много празнична отговорност. Може да изтръпнеш до последната си фибра, ако в трамвая някой се приближи до теб и ти каже – "В чантата си нося ваша книга и четенето й ми дава кураж!" Получавала съм невероятни признания и писма. Понякога дори ми се струва абсурдно на какви места може да ме достигне това признание, че някой се е припознал в този мой словесен свят и го е усетил като опорна точка. Че е намерил повече смисли от това, което аз самата съм вложила. Прекрасно е! Това ми дава сили да продължавам да бъда посветена на високото. За свой дълг чувствам да пиша само когато имам какво да кажа, когато имам вдъхновение. Не се поддавам на лесната съблазън да съчинявам, да бъда машина, която коси тревата само отгоре. Винаги се стремя към дълбокото, каквото и да ми струва това.

Поезията страда ли от това, че чрез Facebook и блоговете може да е бързодостъпна?
Поезията е най-високото изкуство. То е словото в началото на началата. Тя е и пророчество, енергия, и е по-трудно и по-високо удоволствие и за своя създател и за своя читател. Изисква по-подготвени читатели. Поезията не е литературна попара - да надробиш няколко думи, нещо, което ти е хрумнало, нещо, което си преживял. Тя е синоним на свободата, а свободата е тежко вътрешно изпитание.

Снимка: Росица Николова

В стиховете ти има много цифри и символика. Вярваш ли в астрология или нумерология?
Аз много и често си служа с числата. И те, и местата, и датите, всичко има значение в нашия живот. Направих една своя книга – 2 в 1 – 11 разказа и 11 стихотворения. Много рискован експеримент е в едно издание да събереш два различни, бих казала, взаимоизключващи се жанрове. Убедена съм, че и силата на числото 11 направи книгата толкова добра. Вярвам, че 11 май е неслучаен ден да се родя. Точно под озарението на светите братя Кирил и Методий.

Кое определя дали една книга е хубава, или не?
Трудно е да се каже, защото съвременният ни живот е много еклектичен. Не винаги най-популярната книга е най-добрата. Продадените бройки не означават, че си попаднал на шедьовър. Не пък винаги наградите са честни. Една книга е успешна, когато съдържа в себе си и висока художественост, и големи послания и когато може да се превърне в смислен свят за някого. Дори той да е един. Обичайно в днешния живот ние търсим сензациите. Но големите книги рядко носят сензации в себе си, защото мъдростта не е сензация. Участието в една класация, в която си на първо или на трето място, също не е сензация. Особено когато става дума за поетична книга. Успехът е да подариш на някого свят, в който той да се приюти.

Мирела Иванова

ЗАПОЗНАВАНЕ

Родена през май. На единайсти. В София.
Веднъж на трамвайната спирка я срещна Дон Кихот.
Към обществото няма заслуги,
освен една - обича другите,
обича ги всеотдайно и без причина.
Среща се с много хора -
с още повече се е разминала.
Решава най-безнадеждния ребус -
как завинаги да остане на себе си.
Не излизат понякога буквите, водоравно или отвесно.
Пътува сама, навсякъде, често.
Работи в Комитет по изстрадване на нещата,
вярва в думите и в един тържествен любовен инфаркт.
Затворена в стаята си, слуша с дни Окуджава.
Самотна е и ще умре такава.
Словесната мелница някой ден ще я смели -
тая еднопосочна Мирела, тая разпътна Мирела.