Калин Арсов: Малко сме тези, които продължаваме да снимаме в киното

С артиста Калин Арсов се срещаме в Международния ден на театъра. Случайно. След дълго „гонене” се стиковаме точно на 27 март. Калин Арсов е от онези творци, отраснали в столицата, които се радват на плодотворно минало в телевизията, киното и театъра. Сега е същото – той не спира да играе, да озвучава, да пише пиеси и да поставя спектакли. Снимал се е в повече от 60 филма, сред които и много чуждестранни продукции. Без маска и грим актьорът разказва истории, свързани с отношението си към живота и работата, която за него е удоволствие. Или както цитира Конфуций: „Избери работата, която обичаш, и тогава няма да бъдеш принуден да работиш и един ден през живота си.”

Калине, кои са хубавите представления в театъра, през които си минал?

Дебютът ми в театъра – „Двама на коне, един на магаре” - постановка на Коко Азарян, беше изключителен спектакъл, за който се говори близо 40 години след поставянето му. Това беше 1976-1977 г., бях още студент във ВИТИЗ, сега НАТФИЗ.

Как тръгна кариерата ти след това?

Завършил съм куклена режисура и още в първи курс започнах да се снимам в киното, след това ходих по разпределение в театрите в Русе, Благоевград, Плевен, правил съм постановки в Пловдив и Благоевград. 1980-1981 г. бях режисьор в БНР в радиотеатъра. Като продуцент в телевизията се занимавах и с телевизионния театър две години. И след 1989 г. продължих да се снимам в киното, което е и до ден днешен.

Киното или театърът е твоето място?

Никога не съм се замислял. Бил съм там, където ми е било интересно. Още от първи курс се занимавам със синхронен дублаж на филми. Когато БНТ беше в мазето на ул. „Тулово”, Елка Йовкова – дъщерята на Йордан Йовков ме избра. Тя беше единственият режисьор тогава. Така че повече от 40 години се занимавам с дублаж, както и днес. Сега ще озвучавам новата версия на „Цар Лъв”, която е с истински животни.

Значи си от актьорите, които избират къде да участват, не си всеяден?

Абсолютно... И за роли, и за дублаж, и за снимки на реклами - винаги избирам. Мога да си го позволя.

Снимка: Личен архив

Какво означава това?

Не съм живял в лукс и разкош, но изборът е въпрос на ценностна система. Човек става всеяден, поради желанието да поддържа определен стандарт на живот, който е създал. И в един момент се оказва, че няма възможност това да продължи, тогава се хвърля и започва да прави глупости. Ако човек не е лаком и се задоволява и с други неща, се получава. Да ги оставим тези глупости, че „битът определя съзнанието”... Някои хора се пързалят по тази наклонена плоскост и „отиват на кино”. Но това е въпрос на морален избор. При мен този избор е решен отдавна, а и въпросът е чисто естетически – правиш роля или нещо друго в занаята, когато ти харесва.

Кои от колегите ти винаги ще останат в съзнанието ти?

Това са колегите, с които съм си партнирал в киното основно. Имах рядката възможност да снимам с най-големите актьори. Така се случи, а и съм от едно по-възрастно поколение вече. Когато започнах да снимам, тези артисти, които вече ги няма, бяха 50-55-годишни.

С кои актьори си се чувствал добре, когато сте работили заедно?

С всички, с които съм работил, съм се чувствал прекрасно. Нямам конфликти с колеги. По стечение на обстоятелствата, при напускането ми на Кукления театър и започвайки да работя в БНР през 1979 г., се запознах с абсолютно всички колеги. Трябваше да ги избирам като гласове за озвучаването на ролите. След това снимах с тях в киното, което много обичам. В театрите трупите се сдобиват с едни порочни взаимоотношения. Като режисьор ми е било лесно – поставям спектакъла и изчезвам, но актьорите са там и между тях се пораждат конфликти за роли, лични драми, завиждат си, мразят се, а трябва да играят заедно на сцената после. Докато киното е един проект, който продължава няколко месеца – отиваш и снимаш, след това се събирате с колегите на премиерата и сте си добри.

Това е и късмет може би?

Да, късмет е, както и това, че снимах дълго и продължавам да снимам кино. Много колеги бяха изконсумирани рано, останаха с една-две роли и толкова. Малко сме тези, които продължихме и снимахме през целия си живот. Късметлия съм, защото аз съм си избрал да е така. Майка ми беше учител по български език и литература и като ме питаха какъв искам да стана, казвах – учител. А като се чудеха защо, отговарях, защото има ваканции (смее се). И по-късно, когато баща ми се заинтересува какво ще правя, не знаех. Но рано започнах да участвам в театрални състави – още в Двореца на пионерите, после и в читалище „Христо Ботев”. И може би това, че актьорът също има ваканция и може да разполага с времето си, дойде някак естествено. Чичо ми казваше: „Всички ще ядат и ще пият, а ти ще ги забавляваш”. Така е приемал нещата тогава.

Снимка: Личен архив

Как се чувстваш в чуждите филми, в които участваш?

Абсолютно нормално. Снимал съм с големи режисьори, както и в чужбина. Отношението е много добро още след кастинга, а след първите снимки, когато те видят какво можеш, няма никаква разлика с техните актьори. Там, разбира се, артистите се радват на повече внимание и екстри. Но навън киното е индустрия, докато ние нямаме тази публика тук. У нас почти винаги, с редки изключения, продукцията не се изплаща.

Имаш ли носталгия по старите филми?

Не. Всяко нещо – сценарий или роля, е било с времето си. Каква носталгия – това, че съм бил млад и буен? Аз намирам, че във всяка възраст има хубави неща. Преди 3 години, търсейки пиеса за двама колеги, за да я поставим, преравяйки купища едноактни пиеси в продължение на 6 месеца, установих, че такъв боклук се рее из родния театър, че започнах и да пиша. Първата пиеса е „Животът е самотно занимание”, която е в проект в момента. Но тя претърпя много промени, което е хубаво - в театъра може да променяш. Дори в „Котката със сините очи”, която от 2 години се играе, непрекъснато давам нови идеи на актрисите Радосвета Василева и Добрина Гецова и те ме гледат лошо вече.

Публиката как приема „Котката със сините очи”?

Изключително добре. Пиесата поставя въпросите за самотата на две жени, които търсят път да продължат живота си. Факт е, че жените живеят повече и остават сами по-дълго време. Постановката не е дълбоко философска драма, но е човешка драма за самотата. И всеки трябва да направи компромиси, за да се сближи с другия и да продължи напред. Всичко е въпрос на компромис в живота. Някой ще каже, че това е клише, но не става въпрос за компромиси, които те поставят пред морална дилема - да кажеш: „Край, до тук съм, не мога да премина този праг!” Животът е низ от компромиси – бракът, отношенията с хората...

Може би и работата понякога?

Не! Когато имаш морално-естетически принципи, защото изкуството е естетическа категория, там вече не може да правиш компромиси. Много мои колеги правят, но те са направили своя избор да бъде така. Повечето от тях са напуснали трупите в театрите, не са на заплата, участват в спектакли, с които непрекъснато пътуват, което е страшно изморително. Всяка сцена има различни декор, акустика, осветление и т.н, което е свързано с конкретното въздействие върху публиката. Извадиш ли пиесата от средата, в която си я поставил, е като изваден зъб.

Каква роля имаше твоето семейството в изграждането на кариерата ти?

Положителна! Съпругата ми, която е адвокат, винаги е била до мен и ме е подкрепяла. Децата ми – дъщеря и син, не се занимават с изкуство, а и никога не съм ги поощрявал в тази посока. Истината е, че почти няма роли за жени, което съм споделял с дъщеря ми. Дори, когато написах пиесата „Котката със сините очи”, която е за две актриси, беше някакъв прецедент.

Защо?

Никога не съм си отговарял на този въпрос. Дори сега тези изстъпления – движението #Me Too, както и исканията за равенство в ролите между чернокожите и белите артисти, както и при раздаването на „Оскар”-и, равното заплащане на мъже и жени..., направо ме побърква. В края на краищата нормалните отношения между мъж и жена са в реда на нещата. Това, с тази Истанбулска конвенция, че сега някъде нещо се е случило, са спорадични. Всичко това винаги е присъствало в обществото – от векове. Но общо обществото е нормално и здраво, отношенията в семействата също. Имало е спорове на висок глас у нас, но не и удряне с ръка. По принцип насилието се поражда в семейството, в заобикалящата среда, в социалния слой в който се развиваш.

Днес обаче обществото е по-комерсиално и агресивно и начинът на живот се промени...

Нормално е, защото животът е такъв. Това, че ние близо 50 години, не само сме били назад, но и встрани, е друго. Държавата трябва да регулира отношенията, които са изцяло в семейството и в образованието. Родителите и учителите непрекъснато си прехвърлят отговорността – конфликт, който няма решение, защото е симбиоза между двете инстанции – семейство и училище.

Все пак не станаха ли повече случаите на насилие днес?

Не, не... повече сме информирани днес. Силата на медиите изкривява погледа на обществото върху тези проблеми. Те не са по-масови днес. Преди години не се говореше за това, че мъж пребил жена си, детето си или че е станала катастрофа някъде. Трябваше да е нещо изключително, за да се появи някъде и то малко антрифиле за случилото се. Имаше зверски убийства, за които не се знаеше, а сега всичко това се институционализира в обществото. Заклеймява се едва ли не България и се фаворизира всичко чуждо, като че ли те ни чакат да идем и да пием, и да ядем там. Или всички се стремят към „американската мечта”, а българската е да „избягаме от България”. Е, след това се завръщат, но смирени, без много да разказват за преживяното в чужбина. Затова много неща се пресилват, а други се прикриват. Същото е и с насилието. От 50 години имам поглед в тази посока. Бях още в техникума и помня, че на Военна рампа някакъв беше разчленил цяло семейство, беше пъхал по дупките на тоалетните парчета месо. Но това не излезе в медиите тогава, а в продължение на месеци в 17 ч. падаше бомба и хората се криеха. Разказвам за това, защото съм обществена личност и имам отношение към обществено-политическите аспекти на съвремието.