Емануил А. Видински е от онези хора, които те /пре/изпълват с думи. Не, не от бъбривците, заливащи те със звуци до преливника. От словесните хора, които казват „Думите са хубаво нещо”. И ти си напълно съгласен с това.

Роден е през 1978 г. Завършва славистика и германистика в СУ “Св. Климент Охридски”, носител на наградата за разказ на Националния конкурс “Рашко Сугарев” (2004) за "4 октомври“ и на втора награда от конкурса за кратък разказ на издателство “Балкани” и ОББ (2009) за "Егон и тишината“ (първа не е връчена). Автор на сборника с разкази “Картографии на бягството” (Стигмати, 2005) и на романа “Места за дишане” (Алтера, 2008). Редактор на музикалната страница в “Литературен вестник” “Музайка” (2005-2006), създател и редактор на поредицата “Световни романи” към ИК “Алтера” (2007-2010), един от основателите на групата за етно-рок “Гологан”, редактор в българската редакция на радио „Дойче веле” (2008-2012).

Първата му поетична книга "Par Avion” вече е на пазара. Премиерата й ще бъде във вторник, 10 януари, в кино "Влайкова", от 18:30 ч. И ако тази информация може да прочетете и на други места, то само в LadyZone ще разберете защо се е нарекъл Видински, защо е измислил Милен Санчес, както и за странното му хоби да снима улични лампи. Именно тези снимки, специално подбрана музика и различни гласове ще съпровождат премиерата на книгата във вторник – сигурни знаци, че не трябва да изпускате това събитие.

Но нека ви разкажа малко повече за този поетичен човек.


Фамилията ти Видински има ли някаква история, корени?
Всъщност истинската ми фамилия е Ангелов. Когато бях на 19 години, много се ядосвах, че българските фамилии са толкова скучни - всички завършват на ов/ова или ев/ева. И реших, че мога да си измисля нещо по-интересно. Видински ми звучеше много красиво, изглежда добре и на латиница, и на кирилица. Тогава четях много Достоевски и имам подозрение, че може нещо и от там да е дошло с това ски. Не можех да се кръстя Ангеловски, защото това звучи македонско. Тогава много обичах псевдонимите, екзотичността, писал съм под други имена и съм разпространявал текстове сред приятели. Измислих си един човек – Милен Родриго Санчес – полубългарин, полуколумбиец и пишех от негово име. Колумбиец, защото много харесвам Маркес. Изобщо обичам латиноамериканска литература и испански език (не че го знам). Наложи се да измисля биография на този човек, за да се знае кой е, когато публикуват негови разкази в списания и сайтове. Милен Родриго Санчес е роден в Пловдив...

Е, с такова име къде да е роден...
Да (смее се). Той е с майка българка, баща колумбиец. Говори български, английски и испански. Не се отнася сериозно към писането, пише хуморески, подиграва се на всички. Сред приятелите ми почна да се шуми за този човек. Той дори се обади в едно радио по време на културно предаване, в „Литературен вестник” пуснаха негов разказ. После включих неговите истории и изобщо образа му в романа си „Места за дишане”, поне да има полза от тези занимания.

Спомняш ли си как започна да пишеш разказа „4 октомври”, къде седеше, по домашни чехли ли беше, с химикалка ли писа?
През лятото на 2003 г. се събирахме с много поети, писатели и критици в „Яйцето”, в университета*. А когато имаш писателски амбиции, такива хора и срещи те възбуждат интелектуално. Седяхме дълго, говорехме за литература. Една такава вечер се прибрах късно и в главата ми се завъртя изречението „Беше 4 октомври, добре помня този ден”. Казах си, а, това звучи добре, дай да го запиша, че иначе ще го забравя. И стихотворенията, и повечето от разказите ми започват от един ред, без да имам идея какво следва. Като запиша първото, което ми е хрумнало, слагам точката и после продължавам. Не искам да звучи изкуствено романтически или че нещо ми е дадено свише, но после нещата сами си идват. Става инстинктивно и се развива в процеса на писането. Седнах, записах изречението и след това всичко стана на един дъх. Беше късно през юли...

Значи не си бил по домашни пантофи...
Не, сигурно съм бил бос. Но както ти казваш – късно вечер, с химикалка. Винаги си нося тефтер и химикалка, за да запиша нещо, ако ме връхлети някоя идея на път. Преди 10 години бях убеден, че една идея, ако си струва, ще остане в главата ми. Но това не е така. И с музиката е същото. Ако не запиша нещо веднага, после дори акордите не си спомням, за мелодията да не говорим.

На кого се похвали най-напред, когато излезе първата ти книга?
С Малина Томова, моята първа издателка, седяхме в двора на къщата музей Яворов, където тогава се помещаваше редакцията на „Литературен вестник”. Чакахме да донесат книгата. Дойде един човек с очукана стара кола и започна да стоварва върху пейката книгите, увити в амбалажна хартия. Приличаха на тухли. Малина взе една от тях, подаде ми я и каза „Пипни я, помириши я, твоя е”. Ани Бурова, която сега е главен редактор на „Литературен вестник”, беше първият човек, на когото я подарих, защото точно тогава излизаше от редакцията. Това бяха първите хора, с които споделих момента. Сигурно после съм отишъл някъде да си я разгледам сам, да си я прочета, да се успокоя. Беше голямо вълнение. Четеш си името отпред и си викаш „Стига, бе!”.

В много от твоите разкази няма място на действие, имена, националности. Защо?
От малък пътувам непрестанно и може би затова ми липсва усещането за локалност. При мен мястото на действието не е особено важно. Може да се случва в София, може и в Ню Йорк. Моите герои обикновено са богати. Това ми позволява да разгърна мисълта си, те да могат да пътуват, да бягат, да се местят географски. Мен ме интересува човекът и екзистенциалните въпроси, с които той се сблъсква.

А любовта, смъртта и тъгата нямат география.

Интересува ме човекът на ръба, как взема решения, как си носи отговорността за тях, възможността да пропадне в най-малката си невроза и то така, че никога повече да не може да излезеш от нея.

Вярваш ли истински в това, което пишеш в „Места за дишане” или просто ти се иска да има  впечатляващи фрази в нея? Например наистина ли „когато стане искрен, човек се превръща в лош човек”? Или че „ако затвориш очи, не оставаш сам, защото оставаш със собствените си неврози”**?
Не мога, а ми се иска да мога да пиша нарочно. Поръчвали са ми разкази и аз много искам да мога да седна и да напиша нещо, но не се получава. От друга страна, да се пише под вдъхновение е опасно, защото може да прекалиш, може да стане патетично. Вдъхновението е капризно нещо. Има едни особени моменти, когато мисълта ти е много изострена, и други, когато си много вял, мислиш отпуснато, уморено. Вдъхновението е опасна работа. Някой път ти казва, че идва, а всъщност не е тук. Когато пишеш роман, трябва да влезеш в същото състояние, в което си бил и преди, когато си работил за последно над текста, но ти си се придвижил вече напред. В същото време не можеш да си оставиш героя, трябва и него да придвижиш. Той ти става скъп, той е част от тебе, но не е теб. Героят в „Места за дишане” носи мои черти, но те са хиперболизирани. Той е част от мен, но не е мен – той е арогантен, интелектуален, мизантроп, но е симпатичен. Аз пиша най-добре, когато не знам какво ще се случи. Сядам, хваща ме, пиша... някоя дума се отплесне нанякъде, прави завои. А всеки завой е нерядко много по-хубав от основния път. Така че не пиша нищо нарочно - то си идва с писането. Иначе си вярвам, да. Ако не вярваш, читателят ще те хване веднага и тогава нямаш никакъв шанс.

Пишеш, че истински важните неща са много малко. Щом са малко, значи можеш да ми изброиш няколко от тях?
Запитай се без колко неща в своя живот не можеш да живееш. Какво трябва да ти отнема, за да не си ти, да не си себе си. Според мен можем почти без всичко. Но не мога без приятелите, музиката, книгите, красотата във всичките й форми, дори и в образа на едно улично куче. Забелязала ли си, че уличните кучета имат страхотни очи? Разплакващи. Другите неща са любов, съпричастност, уют, вътрешен мир, удовлетвореност...


Пишеш, че почти всичко може да бъде отложено за следващия ден. Ти какво отлагаш?
Дисциплината в писането. Аз съм ленив човек, не съм мързелив, но съм ленив. Като работя – работя, но ако мога да седя, да пия кафе, да чета, да пиша – екстра. Ако ме оставиш на самотен остров и ми дадеш всички благини, които пожелая –нищо няма да напиша. Отлагам и да бъда малко по-сериозен. Много е приятно да го отлагаш това нещо.

Разкажи ни малко повече за „Par Avion“.
Стихотворенията в „Par Аvion” са от голям период - най-старото е от преди 8 години. Най-новото включих, докато вече четях коректурите на книгата. Този период очертава моя емоционален свят. Има стихотворения, в които ясно си личи, че са автобиографични, те са много лични. Но никога не трябва да се подценява въображението на един автор и неговия фантазмен свят. Защото има и други, които звучат автобиографично, но не са. Може да съм чул нещо, да съм си го измислил, но то пак е излязло от мен. Притеснявах се някак си да я издам тази книга. Преди това работех в полето на прозата и да започна да пиша поезия ми изглеждаше много смело. Но ето на, осмелих се...

След като я издаде, приемаш ли поезията по друг начин?
Да. Щастлив съм, че тази книга излезе, защото отпечатването действа освобождаващо. Опасно е, ако човек дълго бави издаването – в крайна сметка може никога да не го направиш или пък събираш без ясна структура всичките си неща и ги хвърляш в един кош, тоест в книжно тяло. Това не е добре, една книга трябва да е книга, да има подредба, послание, а не да е съставена от кръпки. В една книга трябва да има последователност, като я затвориш, да имаш усещане за цялост. Човек трябва да издава това, което пише, стига то да има някаква литературна стойност.

По какви критерии се определя литературната стойност на един текст?
Две години водих упражнения по западноевропейска литература в университета „Климент Охридски”. Веднъж една студентка дойде и ме помоли да прочета нейните стихове. Даде ми ги и аз умрях...

От ужас?
Да, от ужас. И не знаех как да реагирам. Следващия път, когато се видяхме в час, й казах, че това може би е любовно писмо към някого, но не е литература. Тя ме изгледа изумено и нейният аргумент беше – „Ама, как? Аз съм толкова влюбена!” Това беше много добър пример, че

литературата и любовта са коренно различни неща.

Там имаше ужасяващи рими като море и небе например, но нямаше никаква литература.

Какво му трябва на чувството, за да стане литература?
Форма, традиция, трябва да знаеш какво е литература, жанр, стил и т.н. Трябва да имаш усещане за съвремие. Не можеш да пишеш като Дебелянов и да мислиш, че си гений, защото и той е бил. Ти трябва да си актуален на времето си. Да имаш сюжет, фразировка. Не може просто да си излееш чувствата и да си мислиш, че това е литература.
Една от функциите на литературата е да пази езика, защото във всекидневната си употреба той губи дълбочина. Българският не е много удобен за писане, защото му липсват именно нива на дълбочина, на абстрактност. Поне от един момент нататък. Но аз не мога да пиша на не матерен език. Там нямам майка, инстинкт, ДНК. Прописалите на друг език пишат бавно, през рациото, през разума си. А аз пиша бързо, в транс, галопирам. Не можеш да галопираш на език, в който нямаш майка.

Обичаш ли да използваш по-архаични думи?
Обичам позабравените думи. Но има такива, които са анахронизъм, като войник от Втората световна война с копие например. Ако ги употребиш, звучат някак маниерно, изкуствено и пъчещо се. Забравена дума е например навремени – Той навремени поглеждаше часовника. Сега ти трябват 4 думи, за да изразиш същото – от време на време. Или собствено – Вие, собствено, какво мислите? Или отпочна, възрадва се... Докато думи като печал са актуални, просто са позабравени.

За книгата „Par Avion” писателят Марин Бодаков пише: "Един млад мъж привиква със скръбта. Учи се да приема самотата в любовта, да понася убягващото си в този свят място.” Любовта и скръбта ли са основното нещо в стихотворенията?
Да, защото любовта е едно от нещата, без които човек не може. Но в “Par Avion” има и пътуване, тъга, нега, печал, копнеж, плахост, страх, удоволствие, търсене на мeста...

По въздуха ли ги търсиш тези места?
Par Avion е алегория - пътуванията са и вътрешни, и външни, и географски, и вътре в себе си. Германските романтици от началото на 19 век тръгват да пътуват по света, смятайки, че по този начин ще съберат опит и ще избягат от еснафщината. И те пътува, пътуват, и се връщат или по-ограбени, или осъзнават, че през цялото време са търсили дома си, откъдето са тръгнали.

Ти къде попътува с тази книга?
Не съм като някои писатели, които, пътувайки, пишат. Аз като се напълня с впечатления, съм като бременна пчела. Трябва всекидневието ми да стане скучно, всичко да се подреди, да улегне, за да бликне после. Това е като да си рестартираш компютъра. Не мога да пътувам до някъде, нещо да ме впечатли и после на връщане да седна във влака и да на пиша едно стихотворение. Впечатленията трябва първо да отлежат. Като с виното е.

А вътрешните ти пътувания?
Като всеки човек и аз бягах от разни неща, потапяйки се в други – помисли, състояния, през книгите, изкуството, през различния си опит. Като ми се случва нещо, аз го преработвам, бягайки в него, втурвайки се в него. Или то просто ме потапя. Наблюдавах се как преживявам разни неща – загубата на майката, загубата на любовта, самотата, хаоса... Пътувам през опита и го синтезирам.

Личи ли си дали в стихотворенията ти пътува мъж, или жена?
Ти ми кажи... Имам едно стихотворение – „Не”. Като съм го мислел, лирическото аз е било женско. Просто си я представях тази жена, която накрая се разтваря в шепите си.

Как си я представяше?
Силует... жена с вдигната коса... червеникава на цвят... със слабо лице... защото е много крехка. Самото стихотворение издава емоционален дисбаланс. Физиката е по-суха, по източена, по непълна с живот. Защото е на прага на срив.

В какво настроение си по-продуктивен – тъжен или щастлив?
Не знам дали трябва да съм тъжен, или радостен, за да пиша, но трябва да съм се впечатлил от нещо. За хубаво се пише трудно. Защото когато си добре, нямаш нужда от нищо. Щастието не обича много да споделя. То е саморазбиращо се, не е бъбриво. Докато мъката, напротив – тя мрънка, иска съчувствие. И ти търсиш някого да го споделиш. Или по-лошият вариант – (такъв съм аз), не търсиш, мълчиш, държиш всичко в себе си и накрая просто гръмваш. С писането съм на периоди. Понякога ми се пише, но не мога. И това продължава 4-5 месеца. Изведнъж нещо се случва и оттам се почва отново. Последните месеци непрекъснато пишех песни. Музикално ми беше. Креативността ми се изливаше в звуци, не в думи.

Какво се носи par avion тази зима в България?
Ти знаеш ли, че в България въздухът мирише по-различно, отколкото в Германия. Като сляза на летището в София, първият момент, в който вдишам, е един особен момент на откровение, на завръщане. И всеки път е различно. Въздухът в България има друга консистенция. Всеки път се чудех какво е това например, което веднага ме хваща за гърлото, когато през зимата сляза от автобуса във Видин. Най-накрая го разгадах.

Във Видин зимата мирише на детство.

А обяснението няма нищо общо с поезията - просто мирише на въглища. Ето това не съм усещал в Германия. Видин за мен е един чаровно западнал град, призрачен град, със сгради с олющени фасади, които ми напомнят на Италия. А в Бон всичко е излъскано, кварталите са с къщи, които гледаш със зяпнала уста – разкошни, стари, богати къщи. Баща ми още в гимназиалните си години е знаел, че България за него е държава за напускане. За мен България е държава за завръщане.

Мястото на музиката в живота ти?
Основно.

По-основна от литературата?
Те тези двете се бият от много отдавна. Непрекъснато трябва да крада от едната за другата. Все едно имам две съпруги. Сигурен съм, че и двете са жени, защото и двете искат внимание.
Свирех в група „Гологан” на барабани от 2004 до 2006 година. Не съм там, откакто заминах за Германия. Иначе е интересно – етнорок, български мотиви с американска певица. Напоследък освен на барабани свиря много и на китара.

С палката или химикалката е по-лесно?
С химикалката. Палката изисква постоянен труд, репетиции, техника, подготовка. Свиренето не е като карането на колело, писането е по-скоро така. Имам предвид, че веднъж научиш ли се да караш колело, никога не забравяш. Естествено, ако не пишеш 10 години, ще ти трябва малко време да влезеш в собственото си креативно аз. Музиката е тежък физически труд – пот, порязани пръсти, мазоли, а трябва и да си креативен. Когато свиря, се чувствам лек като перце, все едно не стъпвам по земята. Усещането за щастие като че ли е най-близо тогава. Музиката ме олекотява, литературата ме изпълва.

Каква музика слушаш?
Всичко без рап, чалга, R&B, техно, хаус... Слушам много рок (всякакъв, от хеви метъл до поп рок), музика от 50-те, класика, барок, романтизъм, латино, китари, шансони, италиански песни от 60-те години. Нещо, което ме притеснява и от което изключително много ме боли, е баналността. Глупостта и липсата на талант са поносими, но баналността е убийствена.

На каква музика човек трябва да чете „Par Avion”?
Интерeсно (замисля се). На Ясмин Леви (Yasmin Levy). Това е една еврейка, която пее ладино - музиката на португалските и испанските евреи. Помитаща е. Хваща те от първото парче, уникално нещо. Подхожда на „Par Avion“, защото книгата е много чуствена, искрена и емоционална.

Имаш книга с разкази, роман, сега и поезия. Какво следва?
Искам да напиша сценарий или пиеса. Представям си как седя и гледам на сцената един мой свят. Но е трудно...

-------------------------------------------------------------------------------------------

*Яйцето – ресторант в СУ „Кл. Охридски”, място за срещи на творци, интелектуалци и т.н.
** из „Места за дишане”