Етнологът Анелия Овнарска-Милушева е една от пазителките на българщината. Тя е от село Бистрица, където живее и днес. От дете пее и танцува в самодеен фолклорен ансамбъл. А днес, след като има още две магистърски степени в други области, се е посветила на етнологията. Анелия е докторант в катедрата по специалността в Софийския университет. Благодарна е на семейство си - на двете си вече пораснали деца, но най-вече на своя съпруг, за подкрепата и възможността да се посвети на хобито си, осъзнавайки, че то е изключително важно за живота ѝ. Почти три години тя е автор и в интернет, където има собствена страница. А съвсем скоро ѝ предстои отново да издаде книга. Миналата година по същото време излезе „Нашата Бистрица – традиция и памет“, посветена на родното ѝ село.
Срещаме се с Анелия на Св. Архангел Михаил и тя веднага се впуска в разказ за деня на най-главния архангел. „Според поверието, при деленето на света между светците, той получава властта над „мъртвите души“, като безпристрастно и справедливо им помага в преминаването в отвъдното. В иконописта е изобразен с меч или с нож, и с ябълка. Св. Архангел Михаил е почитан като предводител на Небесното войнство и пазител на Райските врати”, разказва тя. А днес – 11 ноември, отбелязваме деня на Свети Мина. Според традиционната ни култура, Анелия обяснява, че този светец се смята за покровител на семейството. Народът ни казва "Свети Мина размина", като смисъла на това е да "размине" лошото. Свети Мина помага при болести и нещастия, при намиране на изгубени вещи, животни и хора, за сдобиване с дете, за намиране на подходящ човек за задомяване, както и на добра работа. Светецът се свързва и с представата за господството му над вълците, като се вярва, че той повежда т.н. Вълчи празници.
Анелия, как и защо избрахте да се занимавате с етнология?
Всъщност, честичко си задавам въпроса – защо чак сега започнах да се занимавам с етнология? Народното творчество е неразделна част от моя съзнателен живот. Още като дете попаднах в танцовия състав към читалището в село Бистрица. Това беше нещо съвсем естествено за много от моите връстници. Беше нещо, което се случваше като част от забавленията ни извън училище. Повечето от нашите родители също са били танцьори, включително моята майка. Това е като нормална приемственост от поколение на поколение. Тази година ансамбълът към читалището ни навърши 70 години. Наред с първите стъпки от различни хора, постепенно започнахме да заучаваме и харектерните за селото песни. Знаете за „Бистришките баби“, нали? Не без гордост мога да споделя, че в Бистрица обредната традиция около Лазаровден и Коледа почти никога не е прекъсвала. Дори днес, на тези празници, ако се разхождате из селото, можете да срещнете групи лазарки или коледари, които изпълняват обичая, така, както са го правели и техните баби и дядовци. Самата аз също съм била лазарка, преди мен мама, а години по-късно и моята дъщеря. Това е в реда на нещата. Така през годините, някак неусетно, паралелно с всичко останало, интересът ми към традиционната ни култура растеше. Родих децата си, отгледах ги. (Имам дъщеря на 23 години и син на почти 17.) Подкрепях съпруга си в семейния бизнес, доколкото можех, едно от образованията ми е свързано с това, но все търсех „моето“ нещо. Вярвам, че го намерих.
В момент на „потъване“ преди пореден рожден ден, когато осъзнах, че животът минава прекалено бързо и си струва човек да гони мечтите си, си подарих изучаване на магистърска програма по етнология. Импулсивно, въпреки че бях изпуснала всички кандидатстудентски срокове, подадох документи в университета и, получавайки изключителния шанс за разбиране и съпричастност, с индивидуална ректорска заповед, се включих в обучението, макар месец по-късно. И всичко се завъртя, и то много по-бързо, отколкото предполагах. Докато опознах преподавателите и колегите си в катедрата, срокът на обучение свърши. А тъкмо ми беше станало повече от интересно и бях осъзнала колко много още имам да научавам. Така, следвайки някаква последователност, днес съм докторант в катедра „Етнология“ на Софийски университет „Св. Климент Охридски”. Да стана доктор на науките не ми е водещата идея, просто искам да науча повече и да се забавлявам в този път, който изминавам.
Народонауката е много дълбока вода. Болно ми е, когато стане въпрос за традициите ни и хората си мислят, че това е нещо простичко и всички го разбират... „щом бабите го знаят и правят“, а не е така! Много важни неща са забравени, неразбрани и критикувани от съвременните хора, много неща са промемени и заличени. А пък са били и са важни. Слава Богу, че ги има книгите на старите етнографи. Слава Богу, че и днес има специалисти, които обикалят, говорят със старите хора и записват. Докторант съм по „Етнология на облеклото“. Знаете, че традиционното облекло в България започва да променя функциите си още от средата на ХIХ в., а в началото на ХХ започва съвсем да отпада. За щастие има музейни експозиции, снимков материал и не на последно място, запалени колекционери на носии, които също са важна страна по опазването на това богатство.
Как гледате на завръщането на младите хора към народните традиции?
От години се наблюдава повишен интерес към народните танци и носиите ни от много млади хора. Това „завръщане“ е радващо за всички, които радеят за българщината. Но има и нещо, което лично мен ме притеснява. Чувала съм ентусиазирани хора, танцуващи в групи за народни танци, дори купили си една - две носии, уж запознати с народната ни култура, да казват, че „тренират хора”. Няма как да се тренира хоро, това не е фитнес. В миналото хорото се е играело на селския мегдан в кръг или в отворени мъжки и женски редици, но не като представление за публика, както това се случва днес. Да, ясно е за всички, че още след създаването на народните ансамбли и обособяването на специализираните учебни заведения начинът на изучаване на българския танц се променя, но отношението към него би трябвало да остава непроменен. Така че завръщането трябва да е съпроводено и с много трупане на познание за старото и за смисъла му.
Само към танца ли се наблюдава интерес?
Не, завръщане има и към народната песен, към облеклата, към обредността, към старите артефакти и реликви. Жалко е, че това е съпроводено понякога с голяма доза търсене на търговска изгода. Но такъв е светът - материален. Въпреки това, си мисля, че е изключително ценно всичко, което се получава като осъвременяване и вдъхване на модерност в на пръв поглед стари неща – смесването на модерни стилове музика с етно звучене, съвременни дрехи с шевици и др. Е, получават се и грешки като женска шевица от ръкав да се окаже върху гърдите на мъжка тениска. Но това говори, че този, който го е направил, не си е свършил работата преди това. Шевицата има точно определено място, ако трябва да следваме традиционната култура и смисъла на везбената украса, който е строго регламентиран и установен. Тя се поставя на определени места, защото има функцията да пази. Всеки елемент има конкретен смисъл и е знак за нещо друго. Но аз съм оптимист и вярвам, че нещата ще се подреждат. Това, което е излишно, ще отпадне, ненужното ще се изхаби и ще остане ценното.
Какво ви кара да вярвате, че традициите ни ще пребъдат във времето?
Сигурна съм в това! Различията в културите няма как да бъдат пренебрегнати и лесно преодоляни. Има периоди на глобализация, но също така има периоди на оценяване и обръщане към локалната идентичност. Неимоверното културно богатство на света е нещото, което кара организации като ЮНЕСКО да работят в посока опазването и съхраняването му. Хората в световен мащаб осъзнават, че културата обогатява духовно и няма как материалното да върви без духовното. Така че съм сигурна, че традициите ще продължат и като търсене, и като съхранение, и като случване.
Каква е идеята на страницата ви във Фейсбук - „Слушай, щерко, и добре запомни”?
От няколко дни страницата не се казва вече така. Има си „собствено“ име. „Слушай, щерко, и добре запомни” е име на книга на Марта Форсайт. Марта е американски фолклорист и музиколог, оставил сърцето си в България. Познавам я отдавна, още от времето, когато тя прекарваше месеци наред в Бистрица, за да събира и записва „стари песни от стари баби“, както сама казва. На мен, като дете, ми беше изключително интересно да наблюдавам тази „странна“ жена, (все пак чужденките винаги се открояват), как се „завира“ навсякъде, където има дори прашинка от автевнтичния ни фолклор. И се питах защо го прави? Днес я разбирам и ѝ благодаря от сърце, за това, че ни подари тази безценна енциклопедия за нашето село и е част от изкачването на моята стълбичка към корените ми...
Щом една американка „разбира“, защо ние, българите, да не го виждаме... Затова и започнах да пиша, подтиквана от мъжа си, на когото вече му беше омръзнало да чета на глас книги като „Българска митология“ и „Етнография на България“, да подскачам от радост и да възклицавам – „чуй, чуй, това колко е интересно...“! Започнах някак на шега да споделям с приятели във виртуалното пространство това, което четях и което мен ме вълнуваше истински, и ме правеше щастлива. Ден след ден нахвърлях по нещо за празниците от обредния ни календар, за начина на празнуване, за спомените ми. Ей така, като поучаване от моето по-мъдро и ученолюбиво аз към мен самата. И така вече три години.
Защо сте променила името на страницата?
През цялото това време получавах запитвания има ли книга и откъде може да се прочете повече. По-любознателните лесно стигаха до „Слушай, щерко, и добре запомни“ на Марта, но там не откриваха тази баба, която говореше от фейсбук страницата, а на мен ми се налагаше отново и отново да обяснявам, че текстовете ги пиша импулсивно и ги няма другаде, поне не в такъв вид. Естествено има много книги с подобна тематика и достоверна информация, дори с много по-подробни текстове, но моя книга нямаше. Е, сега вече предстои тя да излезе, и то съвсем скоро. Та, така „Слушай, щерко....“ стана „Думам ти, щерко“. Това е новото име на страницата ми и заглавието на предстоящата книга.
Какво е важно за вас по темата „Пазителките”?
Важно е да не забравяме, че сме българи и да се опитваме това критикуване или тази черта от характера ни все да търсим грешките, да я притъпим. По-правилният подход за мен е да се зарадваме на всеки, който се е обърнал към традиционната култура по един или друг начин, но все пак не трябва да си затваряме очите, визирам колегите специалисти в областта на етнонауките и себе си също, пред изкривяването и понякога комичното видоизменяне на традицията. Иначе що за пазене ще е това?
Сега е много модерно да се правят обреди, да се пресъздават народни обичаи и да се организират възстановки, което само по себе си не е лошо, но наистина трябва да се внимава. Както казах, това е знание, което сме длъжни да предадем на идните поколения, но да го предадем такова, каквото е било, а не каквото сме го измислили. Но, повтарям, нека не започваме първо с критиката и с това, което е сгрешено, а да се зарадваме, че някой търси връзка с българското. Егото си е его, и на мен не винаги ми е приятно, като получавам критика, но си давам сметка, че точно тя ме обогатява и ме кара да се развивам. Изключително важно е да не сме лоши един към друг – това ще ни спаси и като нация, а и ще ни помогне да запазим тази ценна, традиционна култура.
