И така, време е за една равносметка. Не за друго, ами защото просто нямам пари или гътс за психоаналитик. Тази няма да е забавна, за разлика от онази преди две години. Сещам се за разказа „Моето малко пони” на Кинг – времето тече с различна скорост в зависимост от възрастта ти. За мен все още е бавно... и слава богу. Само дето изминалата година беше ужасен, дълъг и изпълващ с мерзост съществото ми кошмар. Та, какво какво? Ами, ето примерен вариант за една отминала година:

Началото беше трудно. Толкова трудно, че почти... не, не беше почти. Бях мъртва. Емоционално и психически. Са-моу-бих се. Някъде в средата на миналия декември. Дам, така беше. Беше ли нужно? Кой знае, така или иначе беше част от Пътя, беше завой, по който избрах да свия. И така – тръгнах натам. Толкова беше гадно, че дори не искам да си спомням. Сякаш мина бързо – смъртта е безвремие. Не знаеш колко време е минало и няма никакво значение, ти не го усещаш да тече, то някак не те докосва, не стига до теб. Новата година ме завари безпочвена, безсмислена и бавно абдикираща от себе си. То това не става изведнъж, става малко по малко. Не съм сигурна какво... просто знаех, че трябва да се справя, да преживея, да забравя, да продължа... обаче изобщо не ми беше по силите. Новата година за мен започна самотно. На много нива. Всички изведнъж се оказаха с други приоритети, а аз бях твърде натоварващ ангажимент, за да има някой сили или дори желание да ме издържи, да ми подаде ръка или просто да ме слуша.  Да, знам, че

вероятно има и по-добър начин да се преживяват разочарования

(колкото и големи да са те) от това да товариш близките си с емоционалните си самоубийства, но аз не знам какъв е. Просто съм такава – всичко изживявам, преживявам тежко, има такива хора... те някак си... са живи, дори и когато се самоубиват. Живеят пълноценно (и това не е избор, то е просто факт), изпитват всичко толкова дълбоко, доколкото могат да стигнат, оставят се на усещанията си, разрешават им да ги изпълнят докрай, всяка клетка, всяка вена да е налята с това, с което е.  За да мине наистина, за да знаеш – случи се, знам точно какво е, знам как е, познавам механизмите му, влиянието им върху мен, преживях го. Иначе... рискуваш да страдаш скришом от самия себе си, а това мисля, е доста тъп маскарад. Оставя чувство на незадоволеност, а никой не обича да остава недооправен. Във всякакъв аспект. Мисля също и че това е най-сигурният начин да пораснеш, да узрееш и да удвоиш опита си. Житейския, нали. И така някак се получава, че на 20 си на 40, добре поне, че нямаш бръчки, иначе щеше да е жестоко.


Дойде пролетта. Някак си се дотътри, а на мен ми се струваше, че съм в безкрайна зима, във времева дупка, където всеки ден е студено, мрачно и има реален риск да си счупя гръбначния стълб, ако не внимавам, докато ходя. Междувременно разбрах, че хората не заслужават да знаят. Затвърдих и още едно подозрение, което имах – хората са едни шибани егоцентрици и за тях няма никакво значение каква роля би избрал да изиграеш, те не се замислят особено върху реалността на образа ти, защото не им е важен. Затова се научих да бъда забавна, усмихната, бъбрива (добре, това винаги съм била, но някога в това дъра-дъра имаше смисъл и емоция, после стана просто част от един напълно кух образ, който самичка създадох) и да изглеждам съвсем наред. Изобщо не бях, но какво от това. Експериментирах с хората наоколо на много нива, особено със себе си. Нищо от това обаче нямаше кой знае какъв смисъл, защото

бях натиснала бутона делит на иконката „Емоции” в My Computer.

Най-вече нямаше смисъл, защото бях загубила напълно доброволно всичките си ориентири, дори за елементарни неща като въпроси от типа – аджеба, харесвам ли тази песен или не? Не знаех.

През това време тиктакаше един часовник – „Тик-так, мина ли ти, тик-так, преживя ли, тик-так, хайде, много време вече, тик-так, какво става? Тик-так”... И много, много исках да кажа „Да, да, всичко, всичко мина.” Обаче съм дала негласен обет да не се лъжа (не знам кога, сигурно някога докато съм гледала детските на Walt Disney или съм чела „Вечните детски романи” на „Пан”) и затова не можех да отговоря по тоя начин. Просто не беше вярно. Опознах страховете. Човешките, хо-хо-хо, гранде, гранде дама. От чистата параноя за физическото съществуване и евентуалния мъчителен край на едно такова (в частност на моето – да, бе, знам, това е първият признак за изпадане в депресия), до всякакви безпочвени подозрения за лоши намерения към мен от страна на невинните хора наоколо (абе, добре, кой е невинен днешно време?). Пострадаха някои от тая работа (извинявам се Искрено баш в тоя момент), а аз свита в черупката си като настъпен охлюв, не позволявах дори на очичките си да се покажат навън и да пипнат каквото и да било извън смачкания ми „дом”. На собствения ми гръб. Да, нали, и аз смятам, че е много хубаво. Дори красиво. Малко по малко полудявах, виждах знаци навсякъде, някои от които бяха като горещ ръжен, изстрелян от кунг фу мастер право в кочинката, наречена Мое сърце. Звучи ли абстрактно? Ми, такова си беше,

сърцето ми се превърна в някаква абстракция за самата мен.

С едина-едничка функция – да поема оня скапан ръжен при всеки удобен случай и да стопява ребрата ми с ритници от болка.


Лятото дойде и не бях мръднала много напред. Не мога да кажа, че нямаше какво да правя. Аз съм симпатяга (скромност ли? Не сега, вече не си хабя времето с глупости) и хората обикновено ме приемат радушно, затова пиех и пушех „в компания” и се чувствах още по-зле от тая история. Никога не съм била фен на подобни уана би пласибо лечители, при мен не работят особено. Заради оная работа с Walt Disney сигурно, знам ли и аз. А на хората всичко им изглеждаше напълно наред. И как не. Има различни видове актьори – театрални, кино и актьори в живота. Това последното съм аз. Обаче си казах – какво пък, да видим какво ще излезе от тая работа. Отговорът е – нищо. Следете устните ми – ни-що.

Междувременно – много кино, много концерти, всякакви фестивали и една голяма дупка в мен. Понякога се чудех – бе не виждат ли хората, че част от торса ми липсва? Трябва да е било забавно – гледаш ме, ама виждаш и зад мен през яма в тялото ми. Сигурно действа добре за социалното ориентиране, никой не може да те изненада иззад гърба ми, щото ще го видиш още докато приближава. Вери фъни, мада фака. Ха-ха.

И... лятото си течеше, аз ставах все по-зелена и някакво нещо в мен започна да се бунтува.

Не разбирах в началото какво е, но после осъзнах – липсвах си.

Бях се изгубила и си липсвах. Знаете ли какво е да си липсваш? Ми, не е много приятно. Очаква се да си осъден на себе си и да се имаш цял живот, а в някакво си лято се оказва, че си се отказал от правото си да се притежаваш и си се изритал от самия себе си. Вадиш компаса и почваш да вървиш из гората, викайки името си.


Към средата на есента нещата малко по малко започнаха да си идват по местата. Истински жестокият човек е най-големият и зловещ съдник на самия себе си. Пред съда на самия себе си всеки друг изглежда като мило старче, което ти чете приказки за лека нощ.  Изправяш се там спретнат в най-хубавия си костюм от времето, в което си бил свободен и чакаш всичко да ти се каже. Излежаваш всичките си присъди. Мъжки. Какво друго ти остава? Бедното ти, натирено в нищото сърце, все още подскача от по-малки ръженчета, които оня фанатичен шао-линец продължава да стреля към теб (от любов към спорта), обаче има и друго. Нали? Има повече от това. И то не е болка.

Събуждаш се една сутрин, поглеждаш в огледалото и най-после – виждаш се, там, ти си. Върнал си се. Чувствах неимоверно облекчение.  Умъртвих се, изгоних се, загубих се и после си се върнах.  Добра работа, Eugene, чудесна ти е брадвата.


Декември ме завари спокойна. По-мъдра. По-голяма. С 10 килограма по-малко (не нарочно, аз и с тях си се харесвах) и отново с естествен цвят на косата. Олекнала, олекнала от присъдите, които раздадох и на другите, но после опростих.  Олекнала от очаквания – нямах вече такива и не мисля, че пак бих си позволила лукса да искам, да се надявам и да вярвам.

Намерих се и беше време да почистя след тази битка. Не, даже война. Блек хоук даун... един ли беше? Вече не беше важно. Някои неща просто изискват повече време. Кратък списък на нещата, влезли някога някак в живота ми и после чиста, суха аритметика – това да, това не. Изметох всичко излишно. Не съм Плюшкин, не ми трябва да складирам неща, които вече не ми трябват.  Последен парцал по пода. И воала:

Нова година!

И ново (старо) аз. Какво по-хубаво от това?

Усмихвам се. И е искрено, чичко Walt, искрено е!...


... Ох!...