Втора България, ли? Да. Защото над два милиона българи се откъснаха от корените си след 1989 г. В тази книга се разкриват 50 лични истории – накъде тръгнаха хората, какъв е животът им. Анализирани са и приликите с миграцията от нашите земи към Украйна, Аржентина, Щатите преди повече от век. И още – за икономическия смисъл и как се променя идентичността на сънародниците ни по света.
Автор на книгата е Милена Димитрова, журналист и автор на десет книги. Награждавана е с отличията "Златен век" за принос към българската култура и "Златно перо" на СБЖ. Носител е и на международната медийна награда на SEEMO и д-р Ерхард Бусек "За по-добро разбирателство в Югоизточна Европа". Специализирала е в Университета в град Колумбия в американския щат Мисури, работила е осем години в Белгия и има представа от първа ръка какво се случва с българите по света.
Защо българите напускат родината? Как я виждат отвън? Как се запазват езикът, фолклорът и традициите? Дървета – гора? Войници – армия? Обезлюдяване без война? А причините са вътре в границите ни – защо не ги забелязваме, защо мълчим.
"Това е книга за България, извираща от самата й душа. Това е България през очите на нейните деца. Това е книга за терзанията и мечтите. Книга, от която научавате, че може да се обича, и без да мразиш", пише доц. д-р Татяна Буруджиева, редактор на "Втората България".
"Всяко семейство, всяка махала, всеки град, всяка село, всяка социална прослойка, всяка професия се изля извън границите на България. Тези хора не бягат от добро, но като че ли България ни ги чува или не си дава адекватна сметка какво причини този огромен излив – милиони хора да не бъдат там, където са родени, да бъдат изтръгнати от корените си. Написах тази книга, защото не искам полуграмотни политици да започнат да изучават чуждестранния опит и добри практики как да се грижим за диаспората си, а с ум и сърце да помислим за тези наши роднини. (…) Има различни данни, включително правителствен доклад, който казва, че те са почти 3 милиона. Има статистически и други изводи, чеса над 2 милиона и половина. Въпросът е към тези хора да има адекватно отношение. (…) Тези хора, както преди повече от век, така и сега, те не са бягали от добро. Затова в книгата оставих 50 души да говорят така както мислят. Защото нашите политици не ги чуват, не чуват техните гласове. А всяка история е прекалено лична и в същото време тя е и национална кауза. (…) Като че ли без война сме се докарали да сме половин народ. (…) Не е нужно проблемът за българите зад граница да се обговаря нито умилително, нито с меркантилна политическа цел, а са необходими по-скоро прагматични решения", споделя Милена Димитрова пред БНР.
Милена Димитрова описва във "Втората България" 50 лични истории на българи емигранти от Канада, Дания, Китай, САЩ, Украйна и ред други страни. Представянето на книгата, която излиза от издателство "Ентусиаст", ще се състои на 14 януари (понеделник) 2020 г. от 18:30 ч. в Литературен клуб "Перото". Прочетете откъс от нея. >>>
Тази книга няма край.
Началото ù е сложено отдавна, едновременно и непоследователно във всички посоки на света. В наше време българската диаспора е акцент в обществените нагласи и заобикалянето му не го прави невидим. Исторически емиграцията е била и заклеймявана, и признавана, и възприемана за съвместима с общочовешкото право на избор. Съобразяват се с нея не толкова от човеколюбие, а защото чувствително променя демографската ситуация. У нас изтеклите в чужбина „мозъци“ и „мускули“ вече липсват чувствително в националната икономика и само силните на деня изостават да нагодят управленските си реакции спрямо българите в чужбина.
Инстинктът на журналистите вкарва сърцераздирщи истории за сънародници извън България във всекидневния поток на новините, но и медиите като политиците закъсняват да сглобят цялата картина. Случайно или гузно, от нея остават премълчани важни неща. Като например равноправието на българите по света и в България, ще се съгласите ли?
Трябваше да избухне корупционен скандал с удостоверенията за български произход в края на 2018 г., за да се чуе как държавните власти са си разделили отговорностите за сънародниците ни извън границите. На практика диаспората не е първа грижа на изпълнителната власт, а в законодателната правомощията са делегирани любезно и с веща имитация на грижа. В името на плурализма управлението на политиките за българите в чужбина е единствената комисия, поверена на парламентарната партия с най-много фармацевти, която обаче няма досег до командните лостове в републиката. Патриотично настроените депутати усърдно опазват гласните и негласните коалиционни споразумения и ревностно бдят да се спазват обтекаемите механизми как да се вадят удостоверения за български произход.
Далеч от общественото внимание седят два тревожни статистически факта, които пряко засягат българите в чужбина. Единият факт е, че няма статистически точна и ясна представа колко точно са те и караме така с десетилетия наред. Като последица – и без визия, и без адекватна държавна намеса, и без финанси за укрепването на връзката на българите с България. Вторият факт се отнася до изкривената структура на националната икономика, повлияна от излива на емигранти – което на всяко правителство му е неудобно да признае.
Практически няма семейство в България, което да не е изпратило близки зад граница – студенти, преподаватели, строители, болногледачи, музиканти, градинари, шофьори… Заплатите в България изостанаха толкова от конкуренцията в чужбина, че се обрули човешкият капитал и в интелектуалния, и в черноработническия труд. Опустяват регионите, западнали от безработица. Към „проверени“ държави се изнасят цели махали, целево ориентирани към 20 – 30 пъти по-големите детски надбавки. И последното нещо, за което се замислят хората, е репутацията на България.
В официалния дискурс за българите в чужбина все още господстват мантрите, че емиграцията се дели на „историческа“ и „икономическа“, на Запад и на Изток, на потомствена и активна, на „стара“ и „нова“. Сякаш разделенията може да прикрият обстоятелствата, неудобни за редица власти! Трябваше римският папа Франциск да дойде в София и да удари и тази камбана: „България е изправена пред последствията от емиграцията през последните десетилетия на повече от два милиона нейни съграждани, търсещи възможности за работа“. При историческото си посещение в София през май 2019 г. папата препоръча на „управниците на тази държава… да се стремят да създадат условия, така че особено младите да не са принудени да емигрират“.
Да се нарекат нещата с истинските им имена и да се представят такива, каквито са, от първо лице е само една от основателните причини да бъдем откровени за българите в чужбина. Тази книга представя петдесет разговора от първо лице единствено число, в които има много пластове. Няма табута, нито захаросване. Личният избор така се преплита и с националните достойнства, че лъсва връзката между съдбата на отделния човек и геостратегическите интереси и фактори. Всеки има право да търси щастието си по света. Особеното обвързване на индивидуалното и колективното вече се е превърнало в белег за историята на нашето време.
Хората тръгват за по-добро, а не от добро. Обаче при тези, които остават, драстично намаляват лекарите и медицинските сестри в болниците. Медиците ни си намират достойно платена работа в Германия, Франция или другаде по света. А болниците в Северозападна и Южна България затварят поради системно забавени възнаграждения и разчитат на фелдшери и знахари от Сирия, които впрочем са вълни от друга миграция…
Една от амбициозните работодателски организации – Асоциацията на индустриалния капитал в България – се беше заела да изчисли колко са преките загуби у нас от изтичането на мозъци и работна сила. Един милион души са активните на пазара на труда български емигранти към май 2018 г. според Асоциацията. Тя разграничава гастарбайтерите от квалифицираните умове и приема, че 30% от емигрантите ни са дипломирани магистри и конвертируеми специалисти, а 50% са със средно образование.
Само за висшето и за средното образование на този цял милион кадри държавата е изразходвала почти 25 милиарда лева през последните трийсетина години, по-точно 24 660 000 000 лева, пресметнаха експертите от Асоциацията. Сумата е съизмерима с консолидирания държавен дълг на България, който към същия момент е бил 25 063 690 000, пише на 8 май 2018 г. вестник „Стандарт“. Дали хората бягат от геноцид, от недоимък, заради банковата несигурност, или заради зле функциониращото национално стопанство, резултатите са същите: миграция, галопиращи темпове на обезлюдяване и обезкървяване на българите в България.
Държавата е в дълг, закъснява с грижите си към толкова видим процент от населението. Тя върти корабния си рул цели трийсет години след прехода от социализъм към пазарните механизми, без да поглежда колко много сънародници не се оказват на същия борд до нас. От време на време ни сепва статистическа информация, че вече не сме осем милиона души, че населението падна под седем милиона и че само след десет години ще останат по-малко от четири милиона българи в България.
